Най-големият недостатък на всяка предистория е, че знаем края й. Това е проблем, който може да погребе дори добре разказани истории, тъй като най-съществената тръпка за зрителя не е налична. Затова Rogue One, първият от поредица филми, които се развиват във вселената на "Междузвездни войни", без да разказват историята на семейство Скайуокър, изглежда дефектен по рождение. Имайки предвид контекста на Епизод I и двете му продължения, причините за съмнения стават още по-големи, явно и не напълно неоснователни.

Спасителната сламка за Rogue One е, че това не е поредният Епизод, нито част от основната история, разказана в 9 филма. Тук става дума за изцяло ново животно, пристигащо с фанфарите на всеки друг блокбъстър, носещ "Междузвездни войни" в ДНК-то си, но с уговорката, че това е нещо допълнително. Нещо като бонус, който да задоволи глада на феновете, докато видим следващата част от Сагата. Разгледан в този контекст, Rogue One е приемлив и дори забавен.

Филмът започва с объркващото оправдание за съществуването си. Запознаваме се с Джин Ерсо, мърлява сополанка, чието семейство е разбито от Империята. От една страна, убиват майка й, а от друга, подчиняват баща й, брилянтния учен Гейлън Ерсо (Мадс Микелсен). Докато тя е спасена от екстремиста бунтовник Сау Герера (Форест Уитакър), баща й работи за Империята и изумително неприятния Креник (Бен Менделсън), като създава дизайна на оръжието за масово унищожение, познато ни като “Звездата на смъртта”. Повече от десетилетие по-късно Джин, вече играна от Фелисити Джоунс, е себична и егоистична по начин, който е възможен само за едно наранено дете. Това се променя след сблъсъка й с бунтовниците, който й дава посока в живота - да намери плановете за “Звездата на смъртта” и да разреши проблемите с баща си.

 

Появата на Дарт Вейдър е най-насиленият фен сървис в историята на франчайза

 

Въпреки че не е основна част от Сагата, Rogue One успява да събере някои от най-важните елементи за всеки от Епизодите досега. На първо място е главният герой с важен произход, който има жестоки проблеми с родителите си, но най-вече с баща си. В тази роля Фелисити Джоунс се справя чудесно, като продължава традицията за силен женски персонаж, въпреки че героинята й сякаш няма ударната сила на Рей от Епизод VII. Продължаваме с комичния герой, който тук е препрограмираният имперски дроид K-2SO, събиращ Чубака и C-3PO в едно по-добро цяло. Озвучен с гласа на Алън Тудик, K-2SO има леко грубо чувство за хумор и саркастичен коментар за почти всяка ситуация, които лесно го превръщат в един от новите любими дроиди. И може би последният класически персонаж е злодеят Орсън Креник, който наистина е изумително неприятен в първите минути на филма, но за съжаление рязко деградира до злобна пионка на по-важни лоши, чиято работа не успява да свърши. Именно тази мотивация обаче го поставя в графата с достоверни персонажи, които се борят за нещо - в случая титлата “Злодей на годината”. За нея се бори и Дарт Вейдър, чиято поява е най-насиленият фен сървис в историята на Междузвездни войни досега и практически не допринася с нищо, освен да бъде още един елемент, напомнящ къде се намираме.

И докато сме в контекста на слабите персонажи, няма как да не обърна внимание на факта, че Джин Ерсо и K-2SO изчерпват смислените герои в Rogue One. Тя пораства от отчаяна и огорчена хлапачка, до мотивирана бунтовница, вдъхновена от баща си, за когото е страдала цял живот. Колкото и да е изтъркана тази идея, тя е много по-достоверна от идеята за Касиан Андор (Диего Луна), който изглежда прави нещата, които прави, защото така е свикнал. Съвсем отчайващата част са героите - комплименти към китайския пазар, чието присъствие е на ръба между пошлото излишество и нуждата от още няколко комични и драматични елементи. На техния фон забавният дроид и всичко около него е значително по-приятно, забавно и достоверно.

 

K-2SO и Джин Ерсо са най-колоритните и запомнящи се персонажи в Rogue One

 

Но както казахме, това не е нов Епизод, а просто допълнителна история от "Междузвездни войни", затова и тези пропуски не са фатални. Rogue One не съумява да покаже герои, в които да се влюбим, но със сигурност ни отвежда в света, който обичаме. Това става както чрез скритите препратки, така и благодарение на цялостната естетика на режисьора Гарет Едуардс. Всички битки и визуални ефекти са в духа на 70-арския реализъм, носейки духа на създаденото от Лукас. Визуалните ефекти и декорите пък дърпат носталгичната струна, без да оставят съмнение, че това е мястото, където следват събитията от “Нова надежда”. Коридорите на “Звездата на смъртта”, битките между TIE Fighter и X-Wing изтребителите и всеки друг детайл правят филма най-изпипания фен фикшън, създаван някога.

Въпреки това най-силните моменти в Rogue One идват, когато филмът изостави багажа си и демонстрира природата си на високобюджетен блокбъстър. Освен това тук сякаш липсва приповдигнатото настроение на Епизод 7, което е заменено от може би най-депресивната обстановка, която съм виждал в тази вселена. Унищоженията на “Звездата на смъртта”, визуалното им представяне и отличителните последствия, които оставят, са само един от елементите, които навяват такива емоции. Именно тези моменти на свобода са и най-силните в Rogue One. Той сияе, когато е екшън филм с добре прикрити политически послания, високобюджетен екшън и слаби герои, част от една далечна галактика, която е трудно да не обичаш.

 

Прочетете и мнението за Rogue One на Виктор Джамбов.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от Play

Новият трейлър на Justice League е наистина епичен

47 | Преди 18 ч.