Най-лесният начин един сериал да спечели симпатиите ми е, като разбие умерените ми очаквания. В случая с “Легион” те бяха предизвикани от твърдото ми убеждение, че още един сериал по комикс е сред последните неща, от които светът се нуждае. За щастие дебютният епизод на новия сериал, чиято премиера е на 9 февруари по FOX, успя да превърне убеждението ми в купчина пух и прах. Причината е, че “Легион” спокойно може да се похвали с един от най-силните пилотни епизоди от много време насам.

Първите минути са отделени на отрязъците от един живот - от бебешката люлка, през идилично детство, преминаващо в тежко, проблемно и емоционално тийнейджърство, до образа на един пораснал шизофреник, който слага въже на врата си. Още тази сцена, която резюмира историята на главния герой, показва, че ни очаква нещо качествено и приятно. Освен кинематографичното удоволствие тази ретроспекция дава и добър поглед към емоционалния дисбаланс, който е съществен елемент в епизода.

Историята на “Легион” се завърта около Дейвид Хoлър (Дан Стивънс от Downton Abbey), чието проблемно детство и несполучило самоубийство го докарват до психиатрична клиника. Там той е под режим от лекарства, които успяват да го укротят въпреки лудостта, с която е пропито това място. Това обаче бавно, но сигурно се променя след срещата му със Сид Барет (Рейчъл Келър от Fargo), която наглед е по-откачена и от най-добрата му приятелка Лени (великолепната Обри Плаза). Ключовото правило за новата двойка например е да не се докосват, заради което в кадъра с отдалечаващите се влюбени държат парче плат, а не ръцете си.

Влюбената двойка, за която докосването е забранено

Ако силната ретроспекция от първите минути не ви е спечелила, то самата лудница няма как да не го направи. Още с името си - Clockworks Psychiatric Hospital - тя е очевидна препратка към Стенли Кубрик, която продължава и чрез визуализацията на лудостта вътре, показана с ярки цветове и странни образи ала Уес Андерсън и допълнена с моменти на тих ужас в звук и картина, които крещят Хичкок. Средата, в която се развива действието, е като изскочила от ретро футуризма на 1960-те, допълнен от препратката към Сид Барет, който напуска легендарната група Pink Floyd насред спекулации за психични заболявания. И всичко това става още преди да разберем, че всъщност цялата работа с лудостта на Дейвид не е толкова проста.

По-отдадените фенове на X-Men вече знаят, но истината е, че Дейвид не е точно откачалка, нито е задължително болен от шизофрения. В комиксите той е синът на Чарлс Ксавие, лидера на X-Men, и един от най-силните мутанти, които сме срещали. Тук идва и връзката с Marvel, която обаче не е експлоатирана и не се очаква да видим герои от филмите X-Men в сериала. Всъщност самата дума “мутант” се появява едва към средата на епизода, а супергеройските прояви се случват за малко, в края на епизода и са съвсем на място в развръзката на събитията.

По-важен обаче е пътят, който само тръгва от лудницата и минава през своеобразно пътуване през времето, пространството и реалностите, в които лудостта и мутантските способности на Дейвид изглеждат като жив организъм. Понякога те са представени като спомен за разхвърчалата се кухня от трейлъра, което е и един от върховете на визуалните ефекти в епизода. Друг път са психеделичните и разрушителни последствия от една целувка или просто спомен за въпроса на Лени “защо красавиците винаги са най-откачени?”. Но най-силните моменти са в онези промеждутъци, в които зрителят и героят са заедно в объркването дали случващото се е реалност и на кой герой трябва да се доверим.

Тяхната сила произлиза от перфектния ритъм на объркващата и заплетена история, която е разказана както с достоверни диалози, пречупени през великолепна актьорска игра, така и с изненадващо силния, разнообразен и сполучлив визуален език. Със сигурност огромната заслуга е на Ноа Хоули (Fargo), режисьор и сценарист на епизода и водещата фигура зад сериала, който преплита и синхронизира целия ресурс, с който разполага. От лудницата в духа на Кубрик и Андерсън, през футуристичната стерилност, в която изследват мутанта Дейвид, до топлия дом, в който той отива при сестра си, и разкъсаните нотки лудост от миналото и бъдещето, всичко в епизода пулсира в емоциите на главния герой.

Обри Плаза, която играе лудата приятелка на Дейвид

Именно Дейвид е нужният ни гид в объркващата природа на епизода. Както споменах, благодарение на него не сме сами в прескачането във времето и пространството, счупените спомени и прехвърлянето от тяло в тяло. Когато ние сме объркани, Дейвид е също толкова объркан, което е и една от основните причини да се привържем лесно към него, въпреки че не знаем почти нищо. Така в края на епизода имаме някаква идея как работи света на “Легион”, но на практика не знаем почти никакви факти. 

Големият въпрос, който оставя “Легион”, е дали това темпо може да бъде запазено в оставащите епизоди от сезона? А ако е възможно, дали няма и ние да имаме нужда от медикаменти накрая? Но дори с тези съмнения “Легион” е визуално издържан и емоционално зареден сериал, който е нещо средно между влакче на ужасите и предизвикателство за здравия разум и интелект, в което препоръчвам да се спуснете с главата надолу.

Вижте още: Marvel vs. DC - Комиксовата война на малкия екран

Оцени:
Рейтинг: 5
Тагове:
Още от Play

Оби-Уан Кеноби ще получи собствен Star Wars филм

61 | 18.08.2017