Две седмици преди церемонията по раздаването на тазгодишните "Оскари" започваме с материалите си, посветени на най-престижните филмови награди. С тях не само ще споделим своето виждане за най-силните претенденти и категории, но и искаме да ви помогнем в избора, който трябва да направите в съвместната ни игра с Emag. В нея избирате вашите фаворити за спечелване на "Оскар", а това може да ви донесе и награда - 40-инчов LED телевизор Samsung.

Започваме с най-обсъждания филм на годината - La La Land. Текстът съдържа минимални разкрития от историята (т.нар. спойлери).

Деймиън Шазел е едно от по-новите имена в Холивуд, чиито филми се наместват в определението за “кинаджийски”, но все пак успешно флиртуват с мейнстрийм културата. Това той показа още през 2014 с “Камшичен удар” (Whiplash), който обра овациите на фестивала Сънденс, а по-късно донесе и номинации за “Оскар” за адаптиран сценарий и най-добър филм на Шазел. Отделно спечели статуетки за миксиране, монтаж и поддържащата роля на Дж. К. Симънс, както и прилична сума в боксофиса.

Много по-важното е, че филмът демонстрира тона, който можем да очакваме от Шазел - много лично кино, фокусирано върху героя, който сякаш е изолиран от реалността, но е движен от непреодолими емоции, в които можем да се припознаем. Всичко това Шазел удавя в океани от носталгия, предизвикана,както от подхода му, така и от любовната му афера с джаз музиката. По този начин той влиза в кликата на режисьори като Уес Андерсън, Алехандро Иняриту и Мартин Скорсезе например, които са нужната връзка между по-специфичното фестивално кино и мейнстрийм филмите и които сякаш са абонирани за наградите на Академията.

В този контекст La La Land е напълно очакван филм на Шазел. Историята на амбициозната актриса Мия (Ема Стоун), която сервира капучино на звездите, и Себастиан (Раян Гослинг), джаз музикант, който свири в кофти барове и на префърцунени партита, е перфектната метафора за нашето поколение. Всеки от нас се чувства като специалната снежинка, която невинаги е оценена, но търси сродната си душа. Затова и любовната история на Мия и Себастиан, развиваща се на фона на успеха им, движен от страстта към нещата, които правят, ни изпълва с приятен копнеж. Може би по-ключовият елемент обаче е краят на тази история. Без да бяга напълно от класическия хепиенд, Шазел всъщност ни сваля от облаците, като показва реалистичния завършек на тази любов, придружен от мечтата за другото. Именно този край е най-трогателното в La La Land и може би и най-отличителният елемент, с който той си спечели място в сърцата на публиката.

В останалото време филмът не е нищо специално и лесно може да се опише като добре изпълнен реверанс към романтиката на класическия Холивуд. Може би няма да е пресилено, ако го определим като “Шербургските чадъри” (Les parapluies de Cherbourg) или “Аз пея под дъжда” (Singin' in the Rain) на нашето време. С разликата, че споменатите мюзикли са нещо оригинално за времето си, докато Шазел черпи от тях до степен, в която собственият му характер се размива.

 

 

Целта в случая е предизвикването на носталгия, с която копнежът на зрителя да стане още по-силен. Не просто да се припознаем в нещата, които се случват на специалните герои, но и да си спомним за доброто старо време. Най-видимо това е нарисувано в персонажа на Себастиан. Той смята, че може да спаси джаз музиката, ако успее да я върне към корените й, което звучи привлекателно и болезнено познато. Реалността обаче е по-различна и самият филм я демонстрира, като изпраща традиционалистa музикант в модерна джаз фюжън група, водена от приятеля му Кейт (Джон Леджънд).

La La Land се проваля в аферата си с носталгията по две направления. На първо място е развитието на Себастиан, на когото Кейт обяснява, че фиксацията му върху чистотата на джаза няма да донесе нищо хубаво, а и е в разрез със свободния дух на джаз музиката. Въпреки че Шазел така и не взима страна в този спор, филмът му също прави носталгията на пух и прах, макар и след по-задълбочено вглеждане, когато емоциите отминат. Причината е, че ако изпуснете последните няколко минути от La La Land, той е просто поредната любовна история, която Холивуд ни сервира, а от нещо такова никой няма нужда.

Това обаче е само една от причините прехласването по този филм да изглежда преувеличено. Истината е, че Ема Стоун и Раян Гослинг правят чудесни роли, но изиграват едни особено плоски персонажи. Устремеността към дадена цел е привлекателна и особено силна, но Мия е толкова безлична, че печели ролята на живота си благодарение на историята на леля си и разказва за това, как тя се е запознала с киното. Когато е на вечеря със съпруга и приятелите си, тя мълчи, а изкуството й представлява моноспектакъл, който поставя сякаш напълно сама. Така Мия не просто не показва личност, но и принизява изкуството до нещо, което изключва сработването с други хора. Спасението за този персонаж е Ема Стоун, която влага нужната енергия, настроение и чар в един кух герой, за който два месеца по-късно помня, че беше приятен.

 


"Нека ти обясня защо джазът не е музика за фон, на фона на малко джаз"

 

Себ говори повече, но нещата, които казва, сякаш нямат покритие. Той иска свобода за музиката си, но когато я получава, свири по-скоро скучни произведения. По-късно Мия му казва, че джазът е бил по-скоро музика за фон в нейния живот. Затова Себ я води в джаз клуб, за да я запознае със страстта си и вместо да остави музиката да говори сама за себе си, отново я превръща във фон, на който обяснява своите виждания по темата. Подобно на Мия и Себ е артист единак, който иска да отвори джаз клуб, за да пуска музиката на любимите си артисти. Но накрая най-хубавото в неговия клуб е самотното му соло изпълнение.

Факт е, че всичко това са вглеждания в дреболии и детайли, които вероятно нямат толкова голямо значение. Поне не и когато изгледате един филм, от който остава просто приятно усещане за носталгия, желание и копнеж. Само че това е филм с 14 номинации за най-престижните филмови награди на планетата, с което изравни рекордите на "Титаник" и "Всичко за Ева". Това е филм, който вече е част от историята на киното и който има шанса да се превърне в най-награждавания някога. В този променен контекст La La Land не успява да устои на тежките изисквания. След бурния период на романтично прехласване творението на Шазел се оказва прекалено егоистично и изпълнено с чупливи, макар и красиви и приятни елементи, които издишат. Затова и въпросът пред Академията не е дали ще оцени филма, по който всички си паднахме, а дали ще съумее да се дистанцира от носталгията и първичните емоции, от които светът всъщност няма нужда.

В оставащите дни и седмици до церемонията по връчване на 89-ите награди “Оскар” HiComm ще разгледа най-важните категории и претенденти за престижните отличия. Ще споделим своето мнение, а вашият избор за победители в "Оскарите" може да ви донесе награда. Предположенията си за победителите в 14 от категориите можете да дадете в съвместната ни игра с Emag.

Оцени:
Рейтинг: 5
Още от Play

Дейвид Финчър ще режисира продължението на World War Z

0 | 27.04.2017