Дългоочакваният Iron Fist („Железният юмрук“) и поредният хитов сериал на Netflix по Marvel пристигна като последното звено, преди да видим „Защитниците“. Откровено „Джесика Джоунс“, „Люк Кейдж“ и Daredevil разглезиха зрителите с прекрасната актьорска игра, увлекателен сюжет и диалози и динамични екшън сцени, което може би е и част от причината „Железният юмрук“ да не изпълни докрай очакванията нито на създателите си, нито на публиката. От самото излизане на сериала критиките заваляха не в дъжд, а в буря. Част от споровете се вихреха около това дали наистина в сериала има т.нар. whitewashing (превръщане на герой, който по принцип трябва да е от различна от бялата раса, именно в неин член). Дали Дани Ранд, който оригинално се появява преди 43 години в комикс вселената на Marvel като бял, рус и синеок герой, трябва в XXI век задължително да се преобрази за телевизионен екран като азиатец само защото знае източни бойни изкуства… Ще оставя всеки да прецени за себе си. Предпочитам да се фокусирам върху истинските проблеми на сериала, защото такива има много – и те нямат нищо общо с ничия раса. Защото „Железният юмрук“ имаше потенциала да бъде разгърнат в една от най-интересно и увлекателно поставените истории на телевизионния екран. Но този път потенциалът си остана потенциал, а резултатът – сравнително посредствен, с малки проблясъци.

В следващите редове можете да откриете "спойлери" (информация от историята, която все още не знаете), затова спрете дотук, ако сте по-назад в сериала или просто искате да запазите мистерията за момента, в който започнете да го гледате.

Детето милиардер

Завръщането на Дани Ранд 15 години след като изчезва като дете след самолетна катастрофа над Хималаите, убила родителите му, е шокиращо за хората, които е оставил зад себе си. Съдбата на Дани и без друго е особена, но придобива окончателно невероятна нишка, когато става ясно къде е бил и какво е правил. Героят, изигран от Фин Джоунс, обаче не успя да запали онази искра, която продължавах да очаквам със затаен дъх. Държанието на Дани още при завръщането му напълно показа, че макар да е прекарал 15 от 25-те си години, отглеждан от монаси бойци в манастира К‘ун Л‘ън, в друго измерение от нашето, той съвсем не е помъдрелият дзен гуру с невероятни умения в бойните изкуства, който очаквахме да видим. Напротив – той действа с манталитета на малко дете, което абсолютно изпуска логиката и нишката на нещата. И незнайно защо, очаква управляващите Ранд Индъстрис, компания, оценявана на милиарди долара, да се зарадват, че пристига човек с претенции за 51% от акциите й в качеството си на един от легалните наследници.

Признавам обаче, че имаше някакъв чар в чистотата на реакциите на Дани - от гледна точка на това, че приоритетите му са на човек, който е живял много просто, съсредоточен в това да се превърне в бойно оръжие срещу престъпна организация на име „Ръката“ и да посвети живота си на нейното унищожаване. И нищо повече. Главният герой е толкова далеч от корумпираното, корпоративно мислене на старите си приятели Уорд и Джой Мичъм (сина и дъщерята на Харолд, партньора на загиналия му баща), че е трогателно как дори след три серии непрекъснато отхвърляне от тях той продължава да изкарва наранен поглед, който казва: „Ама защо не ме приемате? Ние сме едно семейство“. От началото до края отчетливо се вижда нараненото дете, което още живее в героя и изниква в най-неподходящи моменти в проблясъци от миналото. Едва ли обаче това беше най-добрият начин да се покаже израстването му.

Необходимата корупция на самия Дани все пак настъпва малко по-късно, когато той най-после разбира, че нещата не са черни и бели, а сиви. Но само бегло. По пътя му на израстване липсва отчетливост и убедителна градация. Тя се загуби някъде между лутането му между доджото на Колийн Уинг – един от по-интересните образи в сериала – и чуденето аз имам или нямам сила и ако имам – защо не мога да я използвам.

 

До там и обратно

Един от въпросите, които възникнаха по време на гледането на сериала, беше: какво е К‘ун Л‘ън. Бързо открих колко интересна всъщност e историята там и също толкова бързо, – че не е предадена достатъчно запленяващо на малкия екран. Историята за това, какво се е случило на Дани Ранд в тайнствения манастир, беше поднесена „на час по лъжичка“ и се превърна в поредния изгърмян патрон на фабулата. Може би единственият силен момент беше появата на Давос – най-добрия приятел на Дани от К‘ун Л‘ън и превръщането му, почти неусетно, от приятел във враг. Основите, върху които се гради сериалът, а именно – комикса и богатата история в него, – са солидни и въпреки това полученият продукт не е. Дори Том Пелфри в ролята на Уорд с каменното лице и демоните, вихрещи се под строгата костюмирана обвивка, не е достатъчен, за да допринесе за това да се зароди в мен интерес към цялостната история.

Прекаленото разпиляване на самия главен герой изигра голяма роля за това. Дани като Железния юмрук не е просто неразгърнат, той изобщо не е изграден. През половината време, когато успява да задейства силите си, той самият е безкрайно изненадан от това; оказва се, че няма представа за какво може да използва суперсилата си освен за разбиване на стени и е потресен, когато разбира, че може и да лекува с нея. Намеците от самото начало бяха за не докрай развит герой, който не успява да използва пълноценно това, което му е дадено. За хората, които се вълнуват от енергийни бойни изкуства, може би ще е интересно да разберат причината за това – тя се крие в „ниските вибрации“, чувствата като гняв, вина, тъга и объркване, които Дани не може да пусне, за да акумулира чи и да изпълни потенциала си. Но дори това не е достатъчно достоверно оправдание за невзрачния главен герой. Той остана някак кух на фона на случващото се, като кукла на конци, изпълняваща предварително зададена програма. Просто всички очаквахме повече.

 

Неутвърдените злодеи

Образът на злодея в един филм понякога е по-важен дори от образа на „добрия“ главен герой – завихрянето на целия сюжет се случва около него, там се зараждат конфликтите и се изгражда интригата. Това наистина ми липсваше в „Железният юмрук“. Предполагаше се да се притесним от Харолд Мичъм и въпреки че – признавам – на моменти беше изключително зловещ като присъствие на екрана и успяваше да покаже, че е луд за връзване, отново не се усети присъствието му достатъчно силно. Може би причината е, че прекара 90% от сериала скрит в пентхауса на голям хотел, манипулирайки от там всеки, когото може да докопа. Може би защото самият той показваше страх и ужас от организацията „Ръката“, която му беше дала втори живот... а може би защото просто нямаше достатъчно екранно време.

Харолд всъщност ми се стори втори или трети по степен злодей в сериала и в това нямаше да има нищо лошо, ако сценаристите не са бяха напънали да го представят като главния такъв. Със сигурност мога да кажа, че разделяйки „злото“ на няколко части – Гао, Харолд, Бакуто и (мъничко) Давос, се изгуби концентрацията не само на Дани, но и на нас, зрителите.

 

Скучните боеве

Когато става дума за сериал, описващ пътя на герой, обучаван от дете в бойни изкуства, нормално е очакванията за баталните сцени да са завишени. Още след първите такива обаче стана ясно, че скуката е пълна… Единствените пъти, когато с искрен интерес гледах сцените на битка, беше когато Колийн Уинг отиде да се бие в клетките с улични бойци, за да изкара някоя пара – там вече и шоуто, и екшънът бяха пълни.

Но макар и блестяща второстепенна героиня, все пак тя не можа да изнесе сама на гърба си очакванията, насочени към – каква изненада! – главния герой. Хореографията на сцените с битките на Дани и особено изпитанията му при Гао е изключително мудна. Повечето от тях напомнят на танц, странни, неловки огъвания на тялото, отколкото на истински, концентриран бой с цел победа… И отново нито веднъж не видяхме истинския Железен юмрук, който целенасочено се размахва и изважда наяве грамадната сила, която Дани се предполага да има. Вместо градация имаме регресия.

Повечето сцени и развитие изглеждат скърпени оттук-оттам и определено липсва плавното преливане напред, което видяхме в другите сериали от поредицата на Мarvel по Netflix. Всеки катаклизъм и кулминация се получаваха толкова трудно, че започваха да се рушат, преди още да са се изградили изцяло. В крайна сметка всичко във фабулата остана под формата на недоразвити фрагменти от една много интересна история, не успяла да извърши полет.

 

Проблясъците…

Колкото и да са малко, тях все пак ги имаше. Започвам с Мадам Гао – изиграна от уникалната Уай Чинг Хо, която видяхме и в Daredevil. Тук тя имаше значително по-голяма роля и въпреки че се придвижва с бастун, трябва да кажа, че това беше единственият „злодей“ във филма, от който ме побиха тръпки. Тихата усмивка и меката жестокост на Гао като част от „Ръката“ са много по-убедителни, да не говорим за манипулативния начин, по който се внедрява в ума на героите и ги кара да правят точно каквото тя желае. Добро звено в сезона беше и Колийн Уинг – друга „колежка“ на Фин Джоунс от „Игра на тронове“, актрисата Джесика Хенуик. Отношенията между нея и Дани бяха интересно представени, но по-ключовото е, че най-добрите бойни умения в сериала видяхме точно от нея. Страничната линия на нейната история дойде доста свежо и като притурка и послепис на историята на Дани и загатване за това, което ще се случи следващия сезон. Уорд вече споменах – въпреки че можеше да бъде развит и по-добре, измъчваният от баща си син, изпълнен с горчивина и неувереност и пристрастен към дрогата, беше добра нотка. И, разбира се, Клер Темпъл – момичето, което винаги се оказва в центъра на завихрените от супергероите проблеми, без самата тя да е супергерой.


Остава да видим дали „Защитниците“, който ще събере всички познати лица от сериалите на Marvel по Netflix досега, ще застъпи достатъчно твърдо оставеното след „Железният юмрук“ наследство, така че да изтрие слабите места и да помогне за развитието на иначе силната история.

Оцени:
Рейтинг: 4
Още от Play

Call of Duty: WWII излиза на 3 ноември

23 | Преди 21 ч.