NFC – тъжната история на нереализирания потенциал

Една от технологиите, които откриваме във все повече устройства, но не използваме почти никога, е NFC. Макар повечето Android и Windows Phone устройства да разполагат с хардуерни модули и сравнително използваем софтуер, вече няколко години потребителите отказват от Near Field Communication. Потребителското потребление на технологията в световен мащаб е толкова слабо, че за него не са налични официални статистики.

Както обикновено потребителите всъщност не са виновни, защото успехът на NFC би бил дота различен, ако технологията бе комбинирана с наистина удобни и интуитивни сценарии на употреба. Поглеждайки по-задълбочено, обаче осъзнаваме, че NFC разчита на прийом, чието време може би е отминало още преди достигането на масова популярност. Ще се радваме, ако споделите и своето мнение в коментарите.

Япония

Нямаше как да не започнем с бърз преглед на употребата на NFC в една от страните с най-висока средна технологична грамотност – Япония. Ако искате да прокарате футуристична концепция, чиито прийоми не са твърде близки до ума, това би се случило най-лесно там. NFC определено не е абсолютно масово разпространен стандарт дори в Страната на изгряващото слънце, но употребата му е колосално по-широка в сравнение с всяка друга страна. Мобилните телефони на NTT DoCoMo и други по-екзотични устройства, стандартни за местния пазар, разчитат на NFC и идват с пълноценен софтуер, чрез който може да се авторизирате и да плащате, без да носите магнитна карта със себе си, както и да извършвате прост контрол на домашната си електроника. Всичко това е възможно и във всяка друга точка на света, където е налична нужната инфраструктура. Това означава, че NFC може да се използва масово дори в България, стига бизнесите и институциите да инсталират четящи устройства. За съжаление в действителност това не е достатъчно условие.

Липсващата връзка

Основният проблем, поради който NFC остава в ъндърграунда на съвременните технологии, е липсата на потребителска култура. Това обаче не е проблем на потребителите, а на компаниите, които разработват NFC хардуер и софтуер, и на бизнесите, които предлагат NFC услуги, но не ги промотират и разясняват достатъчно добре. В съзнанието на обикновения потребител NFC е или абсолютно неизвестно съкращение от три букви, или някаква абстрактна технология, която теоретично може да изпраща съдържание след докосване. В действителност NFC не извършва трансфер на данни, а просто инициира трансфер по друг канал, най-често Bluetooth.

Маркетинг наименованията на стандартни NFC технологии и ограничаването на технологията до устройства на една компания също не е особено добра идея. Samsung  например нарича NFC възможностите на своите продукти S Beam, което е вариация на Beam на Google. Под маркетинговия слой обаче се крие стандартна NFC интеграция, която работи само с други устройства на Samsung. Основната идея на технологията, противно на това, е максимална съвместимост.

Момче, къде да го включа?

Проблемът с NFC всъщност е много по-комплексен от този на цифровизацията. Докато дори най-възрастните и технологично… освободени потребители знаят с каква цел се осъществява процесът, повечето потребители нямат идея как би им послужила произволна NFC услуга. Да, те могат да плащат с бързо изваждане на смартфона, но плащането с разплащателна карта също не е невероятно сложно или дълго занимание. Докосването на смартфон до терминала в градския транспорт е също толкова бързо, колкото докосването на магнитна карта, а и батерията на втората не може да падне, защото тя няма такава. Изпращането на файлове към друг потребител може и да е симпатично, когато се стартира с леко побутване на гърбовете на устройствата, но може да се случи и с няколко докосвания на екрана, при това без директна близост. Изпращането на аудио поток към високоговорител чрез докосване изглежда чудесно в рекламно видео, но в действителност стартирането на възпроизвеждането изцяло софтуерно е също толкова лесно. След всички тези размисли не е алогично даден потребител да реши, че NFC е технологична безсмислица. Най-големият проблем е, че може и да е прав.

Нужно ли е докосването?

Прочитайки горния параграф, няма как да не сте се запитали дали маркетинг посланията, обвързани с NFC и модифицираните му версии, не са значително по-лъскави и удобни от реалната употреба.

NFC и QR кодовете споделят подобна съдба. Разгледани в изолация, те изглеждат крайно футуристично и интуитивно, почти нереално. И двете разчитат на лесен физически жест. В първия случай става въпрос за докосване, а във втория – за насочване на камерата. Според някои това е по-лесно от работата със софтуер, но макар и относително, истината е друга. В технологична епоха, в която можем да извършим всичко безжично, без нужда от физически контакт, защо бихме искали да извършваме ненужни движения, вместо да докоснем екрана няколко пъти? В този ред на мисли едно от малкото смислени приложения на NFC остава мобилното разплащане.

Смятате ли, че NFC ще успее се популяризира скоро?