Изпращаме поредните 365 дни, изпълнени със страхотни виртуални емоции. Въпреки няколкото шумни провала, досадните мега комерсиални франчайзи, вадещи нови игри с честотата и методичността на индийски сериал, и някой и друг луут бокс, 2019-та беше поредната силна година за гейминга, оставяща след себе си заглавия, които ще се помнят дълго. За пореден път установявам, че десетте позиции на този списък са ми крайно недостатъчни, за да наместя в тях всичко, заслужаващо внимание, но форматът си е формат, така че поне ще се опитам да предложа разнообразие от жанрове, за да карам на принципа за всекиго по нещо.

И да, точно така – списък, а не класация от първо към последно място. Представям ви десет от най-добрите гейм заглавия за годината и смятам, че всяко едно от тях заслужава място в колекциите ви. Не сте съгласни с някой мой избор? Подканям ви настойчиво да споделите личните си Топ 10 списъци в коментарите под тази статия.

Нека изброяването започне… сега!

Control (PS4, Xbox One, PC)

Още с дебютната си игра – култовият Max Payne – финландците от Remedy ясно показаха две неща – че са едно от най-добрите студия при създаването на разчупени и надъхващи екшъни от трето лице и че основният им креативен двигател – сценаристът и режисьор Сам Лейк – е гений, който пише незабравими, увличащи и заредени с емоция истории. Две неща, които не са се променили и до днес. Control без съмнение е най-добрата игра на студио, което на практика няма лоши игри. От Remedy са инвестирали опита си, натрупан през годините и са създали един мистичен, непрестанно променящ се свят, който отказва да се впише в правилата на реалността. Свят, явяващ се арена за свръхестествен екшън без аналог. Плъзнала се по тънкия ръб между мрачен трилър и убийствена черна комедия и задвижвана от вдъхновени актьорски изпълнения и поредния велик сценарий на Лейк, Control е абсолютно задължителна за всеки, който обича пукотевицата в игрите да бъде мотивирана от добра история.

Death Stranding (PS4, PC)

Освободен от оковите на Konami, дарен с пълна творческа свобода и подплатен със солиден бюджет от Sony, ексцентричният гений на гейминга Хидео Коджима създава абсолютно уникална игра, за пълното разписване на чийто жанр ще ми трябват поне две-три изречения. И пак не съм уверен, че ще ми стигнат. Death Stranding е игра за оцеляването и падението. За изграждането и разрухата. За надеждата и отчаянието. За съвместната работа на милиони в името на една обща цел и усещането, че си съвършено сам в един умиращ свят. На повърхността Death Stranding е историята на куриера Сам Бриджес, който се опитва да върне почти напълно унищожената от неясен апокалипсис Америка към живот и да открие сестра си. Под тази повърхност обаче се крие много, много повече. Death Stranding е игра, преживяванията в която на практика биват създавани от самите играчи, без обаче Коджима нито за миг да изпуска сюжетните юзди. Странно е. Уникално е. Добавете към всичко това продукция с холивудски размах, зашеметяваща визия и актьорски състав като за оскарова церемония (Нормън Рийдъс, Мадс Микелсен, Леа Сейду и Трой Бейкър плюс режисьорските колоси Гийермо Дел Торо и Никълъс Уайндинг Рефн) и смятам, че би следвало да сте надъхани. Ако изобщо сте разбрали за какво говоря…

A Plague Tale: Innocence (PS4, Xbox One, PC)

Силно се съмнявал някой да е таял каквито и да е било очаквания относно новата игра на Asobo Studio, върховите точки в чието портфолио са гейм адаптациите по общо-взето всички анимации на Pixar, Monopoly Plus и шумно провалилият се рейсър The Crew. Това, в случай че някой изобщо е разбрал за съществуването на A Plague Tale, разбира се, защото рекламна кампания на практика липсваше. Можете да си представите провисналото ми чене, когато това заглавие се оказа един уникален, мрачен, страховит, груб и емоционален шедьовър на съвременния гейминг. 2019-та в много отношения беше годината на тоталните изненади, в която ослепително ярката светкавица на вдъхновението поразяваше напълно неочаквани и безлични до скоро студия. Мислете за A Plague Tale: Innocence като за микс между The Last of Us, Brothers: A Tale of Two Sons и Hellblade: Senua’s Sacrifice. Микс, предлагащ не само хващаща за гърлото история, но и страхотен геймплей, склонен непрекъснато да променя правилата, за да ви държи в напрежение от началото до самия край. Задължително заглавие, ако не е станало ясно. Не го пропускайте.

Sekiro: Shadows Die Twice

Създателят на Soulsborne жанра, гуруто на смазващо трудните, но и безкрайно удовлетворителни игри Хидетака Миязаки, за пореден път успя да ни изненада. Напускайки комфортната зона на Dark Souls и Bloodborne и представяйки ни една игра, която хем е безкрайно различна от всичко, което From Software са правили до момента, хем продължава да носи в себе си онзи неустоим магнетизъм, заради който милиони играчи по света се влюбиха по един крайно мазохистичен начин в “You Died” надписа през годините. Дарк фентъзито е заменено с феодална Япония, създаваният от играчите ролеви персонаж – с фиксиран протагонист, а разточителните схватки – с бърз сблъсък на катани, в който изходът от битката често се решава за секунди. Плюс стелт, разчупване на нивата по вертикала и ново грубо наказание при смърт, защото този път частица от самия свят умира заедно с вашия герой. В крайна сметка Shadows Die Twice е поредната игра на счупени от яд контролери и дива еуфория при победа. Или с други думи – нещата, заради които обичаме From.

Resident Evil 2 Remake (PS4, Xbox One, PC)

В продължение на години японският гигант Capcom се опитваше неуспешно да повтори успеха на великолепния Resident Evil 4. Resident Evil 5 беше приемлив, въпреки че беше повече кооперативен екшън в стил Army of Two, отколкото сървайвъл хорър, но амбициозният и безбожно скъп Resident Evil 6 директно удари дъното с трите си коренно различни кампании, които се опитаха да угодят на всички и в крайна сметка не угодиха на никого. Легендарният франчайз изглеждаше безвъзвратно мъртъв, но за всеобща радост се оказа, че Capcom не се предават толкова лесно. Убийственият Resident Evil 7 беше завръщане към корените – ужасяващ в стандартен формат и направо смразяващ, при игра с PSVR. И докато очаквахме със затаен дъх Resident Evil 8, японците ни изненадаха отново с невъзможно добрия римейк на класиката Resident Evil 2. Наместо просто да налепят малко текстури във висока резолюция по архаичните модели и коридори, Capcom бяха изградили играта от нулата с помощта на един от най-добрите енджини на пазара към днешна дата и резултатът беше един смазващ сблъсък на модерното и класическото, който се изиграваше на един (затаен) дъх, само за да бъде започнат веднага след това отначало за по-добър резултат.

Blood & Truth (PSVR)

Подозирам, че солиден процент от хората, които притежават PlayStation VR, са си взели бъндъла с VR Worlds и респективно са си задали резонния въпрос защо безобразно добрият сегмент London Heist е просто скромно демо на новата технология, наместо пълнокръвна игра. Е, честито, защото Blood & Truth е всичко онова, което London Heist загатваше и обещаваше да бъде. През 2019-та видяхме много добри заглавия на платформата за виртуална реалност на Sony, но нито едно от тях не успя дори да се приближи до смазващата, високобюджетна класа на Blood & Truth. Издържан в стилистиката на Гай Ричи, с прецизно прицелване, уникални механики, които тотално ви вкарват във филма и изненади зад всеки следващ ъгъл, Blood & Truth е най-добрият екшън за VR (a може би и по принцип), който 2019-та ни предложи. Ако за празниците (си) подарите само една игра за бялата каска със сини лампички на Sony, то тя задължително трябва да бъде тази!

Days Gone (PS4)

След серия от отлагания на премиерната дата, бях започнал да придобивам натрапчивото усещане, че получилият ефектния си дебютен трейлър на Е3 2016 Days Gone е на път да се превърне в Duke Nukem Forever-a на Sony. Когато амбициозният проект на Bend Studio (стоящи зад най-добрия блокбъстър за PlayStation Vita – Uncharted: Golden Abyss) най-сетне направи премиерата си в края на април тази година нещата не изглеждаха розови, защото историята за лютия рокер и гладните зомбита едва се подаваше изпод купища бъгове. От Bend обаче запретнаха ръкави и по времето, когато четеш този текст, моторът на Дийкън Сейнт Джон вече е стъпил стабилно на пътя и Days Gone е това, което трябваше да бъде изначално – едно от най-добрите оупън уърлд преживявания за PlayStation 4 – красиво, мащабно, увличащо, заредено с адреналин и страх, и пълно с неща за правене.

Outer Wilds (PS4, Xbox One, PC)

Много съвременни заглавия предлагат светове, подплатени с тонове уникален lore, но – няма какво да се лъжем – болшинството от играчите са склонни да го подминат, увлечени от екшъна или развитието на историята. А авторовите усилия отиват на вятъра и си остават недооценени. Outer Wilds заобикаля ловко този проблем, превръщайки lore-а и изследването на всяка една от петте коренно различни планети, през които ще ви прекара, във водеща геймплейна механика. Просто защото ако не четете внимателно, няма как да разрешите загадките и респективно – да продължите напред. A принципно никак не е лошо да продължите напред, защото разполагате с точно 22 минути преди близкото слънце да се превърне в свръхнова и да ви убие. Принуждавайки ви да започнете отначало, но вече разполагащи с информацията от предишния си живот. Сочена от много журналисти като игра на годината, Outer Wilds наистина е уникално по рода си преживяване (аналогията с филма Омагьосан ден с Бил Мъри идва някак от само себе си), в което невинаги е ясно какво трябва да направите, за да продължите, но когато все пак успеете, желанието да се провикнете „Еврика!“ е неизбежно.

Greedfall (PS4, Xbox One, PC)

GreedFall категорично е една от най-приятните изненади за 2019 година, както и за предходните няколко, що се отнася до ролевия жанр. И носи приятен полъх от времената, когато BioWare все още не се гърчеха под стъпилата на врата им корпоративна кубинка на Electronic Arts и създаваха магнетични виртуални светове, в които можеш да се изгубиш за десетки и стотици часове. Създадена от малкия екип на френското студио Spiders и драстично по-евтина от модерните блокбъстъри, Greedfall компенсира бюджетните си слабости с вдъхновена история, великолепен диалог и безкомпромисно озвучаване. Да не говорим, че напълно се е освободила от една от най-дразнещите тенденции в жанра – така наречените fetch куестове (донеси ми десет кожи от планински кози, убий тридесет и три гоблина, занеси това писмо от точка A до точка B и така нататък). Тук всяка мисия, била тя главна или второстепенна, има своето интегрално място в цялостната история и почти винаги предлага един или повече неочаквани обрати, които ще задържат интереса ви жив за цялото времетраене от поне 70-80 часа.

Metro Exodus (PS4, Xbox One, PC)

Паралелът между The Witcher 3 и Metro Exodus някак идва от само себе си. И в двата случая си имаме легитимни гейминг продължения на литературни произведения от славянски автори, претворени в полигони и текстури от славянски студия без особен предишен опит, и в двата случая виждаме прогресивно нарастващи амбиции, достигнали пика си в третата игра, развихрила въображение, визия и мащаби. Няма как да не вдигнем тост (с водка, логично) за успеха на украинците от 4А Games, какъвто вдигнахме преди три години и за поляците от CD Project Red. Metro Exodus предполага неустоимо добра атмосфера и магнетичен постапокалиптичен свят, за какъвто Fallout може само да си мечтае. Има локации, заредени с толкова много тъга, чувство за обреченост, смразяващ страх от нещата, дебнещи в сенките и откровена погнуса пред пропълзелите сред останките от човешката цивилизация и дивата природа мутации, че това наистина е заглавие, способно да погълне сетивата ви и да ви накара да забравите за реалността наоколо. А след това да заобичате същата реалност с една идея повече, защото колкото и да е сива и скучна на моменти, поне не е била разрушена из основи от една безсмислена война. В този ред на мисли Metro Exodus е един виртуален катарзис. Пък после нека ми разправят, че игрите не били изкуство.