Преди два месеца се случи нещо изключително: падна една от стигмите на обществото, в което продължаваме да живеем през 2017 година, и се заговори свободно за половата дискриминация и сексуалното посегателство върху жени. С хаштага #metoo социалните медии потънаха в разкази и имена на жени, пострадали от мъже в професионална и не само среда. Най-големите разкрития обаче дойдоха от Холивуд, където просто падна бомба, разбиваща на прах патриархалното мълчание на старата като света филмова индустрия. Ерата сл.В., или „след Вайнщайн“ (един от първите филмови магнати, срещу които избухнаха обвинения), е нещо, което никой не очакваше, но тя е логична последица от друго нещо, което преди не беше съществувало: силата на социалните медии. Там властват хората и техният глас - те обвиняват, съдят и наказват. И именно този глас даде силата на онези, които до момента бяха пазили мълчание, да проговорят. Разкритията продължават да валят и в момента, но след като прахът от бомбата слегне на земята, обстановката, предизвикала самата бомба, остава същата. С какви равносметки останахме след едно от най-непредсказуемите медийни и обществени събития тази година?

Властта на  потулването

„Кой е любимият ви филм на Уди Алън?“ Така започва през 2014 година отвореното си писмо до медиите Дилън Фароу, осиновената дъщеря на Уди Алън, която през 1993 година става центъра на съдебно разследване по обвинения срещу режисьора за блудство. Тогава седемгодишна, Дилън остава твърда в описването на случилото се с нея, въпреки че майка й й дава много възможности да се откаже. Единствената причина, поради която делото срещу Алън се прекратява, е решението на прокурора, че детето няма да понесе психически процедурите. Алън остава необвинен и ненаказан, въпреки че властите в Кънектикът, където са заведени обвиненията, откриват сериозни основания за дело.

Мнозина спекулират и до днес, че единствената причина делото да падне е сериозното влияние, което има Алън в Холивуд и не само. Това, което е още по-поразително и което открих сама, е колко лесно може да се открие информация за всички правни, официални подробности около случая с Дилън Фароу - показания, обвинения, прокурорски изявления и журналистически разследвания по темата. И как всички те говорят за вината на Алън и за едно потулено престъпление, за което Фароу пише 21 години по-късно в отвореното си писмо, което си заслужава да се прочете. Впечатляващ за мен тогава (и днес) беше и фактът, че продължава да има хора, които не знаят за скандала около Уди Алън. За това говори Дилън отново във второто си отворено писмо, публикувано месеци след избухването на „скандала Вайнщайн“, повлякъл крак за всички други след себе си. А скриването на главите в пясъка в случая с Алън малко в името на изкуството и повече в това на властта е повече от очевидно.

Това е било тогава. А сега? Когато вземем за отправна точка случая с Дилън Фароу, случващото се сега и разликата в реакциите на известни и безизвестни хора е повече от очебийна. Но да започнем отначало.

Меган Туони, Джоди Кантор и Ронан Фароу, журналистите, повели редиците в изобличаването на историята на годината.

Не е изненадващо, че човекът, повел първите стройни редици в изобличаването на историята на годината, е Ронан Фароу. Това е единственият биологичен син на Уди Алън от Миа Фароу, застанал изцяло на страната на майка си и сестра си през годините след скандала. Днес Ронан е журналист и заедно с Меган Туони и Джоди Кантор предава в убийствени детайли разследване, връщащо лентата на Холивуд десетилетия назад, за да улови в мрежите си и да извади на светло престъпления, извършени срещу жени, от страна на продуцента Харви Вайнщайн. Това се превърна в първото паднало домино, задействащо историческа, невиждана досега реакция на разкрития от страна на жени спрямо мъже на власт. А те от своя страна предизвикаха още по-голям отзвук: уволнения и санкции от страна на компании­те, за които работят обвинените, и огромен публичен отзвук на заклеймяване. Думите на Джоди Кантор по този повод са: „Най-после видяхме едно пробуждане за истината за това, което търпят жените на работното си място“. Едно стана ясно: властта на мъжете в бизнеса е огромна, а онези, над които може да се упражнява, са загазили. Властимащите се израждат в чудовища, а пострадалите мълчат от страх да не загубят работата си. Какво следва оттук нататък?

Изкуството като оръжие и социалните медии като съд

До момента жените, обвинили Харви Вайнщайн в сексуално посегателство и тормоз над тях, са 83. Сред тях са и големи имена като Гуинет Полтроу, Анджелина Джоли, Розана Аркет, Кейт Бекинсейл, Дарил Хана, Ашли Джъд, Роуз Макгауън, Лупита Ньонг‘о и много други. Настъпилата атмо­сфера на смело споделяне след това излизане на известни жени с истории, включващи хаштага #metoo, е трудно да се опише с думи. Жени (и някои мъже) от всички индустрии започнаха да споделят собствените си истории, свързани със сексуален тормоз. След Вайнщайн, Кевин Спейси беше детрониран дори от най-заклетите си фенове и след множество обвинения в посегателство над мъже беше уволнен от Netflix, а сериалът House of Cards ще бъде прекратен след следващия си сезон; Спейси беше изрязан от последния си филм, режисиран от Ридли Скот. Подобни санкции, вариращи от по-леки до по-силни, получиха и обвинените в сексуален тормоз Чарли Роуз, Джон Ласитър, Андрю Крайсбърг, Луис Си Кей, Брет Ратнър и много други. Списъкът е дълъг, съдържа имената на хора, замесени в почти всичко, което сме гледали на голям и малък екран през последните 15 години, а вълната от реакции става все по-помитаща. И връщайки се пак към ситуацията с Уди Алън отпреди 20 години, мога да кажа, че еволюираме по правилен начин - страхът бива избутан от силното желание истината да излезе наяве.

Къде обаче се счупва смисълът на ставащото? Толкова важният и смислен момент на проговаряне от страна на жертви в бизнеса на филмовото изкуство беше затъмнен от масова истерия, която към момента достига кресчендо. С помощта на социалните медии, които с едно докосване пращат послание към милиони хора, интернет се превърна в съда, който определя какво се случва с обвинените оттук нататък. Публичното мнение и масовото отхвърляне на всичко, продуцирано, режисирано или изиграно от тези хора, стана двигател на реакциите на продуцентските къщи и компании, в които са те. Или казано по-просто, изкуството, създадено от обвинените, беше използвано като оръжие за тяхното наказание.

Това допринесе за три неща: първо, лиши много невинни хора от работа чрез спиране на конкретни проекти; второ, създаде погрешното впечатление, че обвинените вече са понесли своето наказание; и трето, накара покрай истинските пострадали да изпълзят хора, използващи момента да постигнат цели, нямащи нищо общо със справедливостта. В бъдеще ще става все по-трудно да се разграничат лъжливите сведения от истинните, а от това ще пострадат само онези, които имат нужда от подкрепа и доверие. Разследванията, които текат и в момента, са от две страни: журналистическите, които продължават, и онези на полицейските и федерални служби, които са се заели с конкретните случаи. За момента можем да кажем със сигурност, че официално повдигнати обвинения няма. И въпреки че всички силно се надяваме да има, публичният линч онлайн няма да помогне за това. Нещо повече, може да навреди с онзи феномен, наречен mob mentality, или манталитет на подивялата тълпа. Това, за което социалните медии помогнаха в този случай и което не може да се отрече, беше безпрецедентното и сплотяващо прекратяване на болезненото мълчание; това, с което биха могли да навредят, е създаването на опасната тенденция някой да бъде осъден без съд и присъда, само с думи, преди законът да си е свършил работата.

Защо невинен до доказване  на противното вече не работи?

Рисковано нещо е да изкажеш непопулярно мнение - особено на места като социалните мрежи, където интерпретацията на всичко извън общоприетото може да бъде изкривена до крайност. Факт е, че благодарение на тях нещото, наречено „невинен до доказване на противното“, вече не работи. Днес за обвинения се говори като за факти, а доказателства не са нужни на публиката. Животът, репутацията и кариерата на един обвинен във Facebook човек не значат нищо - той може да бъде унищожен точно с няколко споделяния и в рамките на 24 часа.

Това е нещо, за което говорих преди време в материала „Facebook, инструментът за унищожаване на животи“ и което днес, в ерата „след Вайнщайн“, придобива грандиозни размери. За повечето потребители онлайн фразата за „невинен до доказване на противното“ вече е „виновен до доказване на противното“. Важно е, разбира се,  да отбележа, че при обвинените от множество източници - като Вайнщайн, Тобак и Спейси, човек е трудно да се усъмни, че тези мъже са виновни и заслужават етикетите, които им се поставят, и последиците, които понасят. Стана обаче изключително лесно с пост във Facebook да разрушиш нечий живот и кариера. Това не означава, че жертвите на сексуален тормоз трябва да мълчат, точно обратното.

Смисълът на #metoo е в разчупване на това мълчание не заради хората в Холивуд, а заради целия свят, където пострадалите са повече, отколкото можем да си представим. За онези единици обаче, които ще бъдат обвинени несправедливо, превръщането на хиляди потребители онлайн в подивяла тълпа, жадна за публичен линч, може да означава краят на всичко просто защото нулевото съмнение във верността на публикациите с въпросния хаштаг започва да става опасно.

И все пак така трябваше да е

Причината #metoo да експлодира така бурно е една: глобалният проблем с дискриминацията и сексуалния тормоз главно (но не само) върху жени на работното им място. Стана ясно, че Холивуд и случващото се там е само огледало на това, което е навсякъде. Според изследване на ABC News-Washington само в САЩ този тип проблеми са се превърнали почти в епидемия: 54% от запитаните жени споделят за „нежелани и неуместни сексуални атаки“ на работното си място, 30% са били жертва на полова дискриминация от свои мъже колеги и 25% са признали, че се страхуват от влиянието на мъжете на работното им място върху кариерата им. Най-притеснителното е, че 95% от интервюираните жени казват, че дори след съобщаване за случилото се извършителите остават ненаказани. За Европа ситуацията е подобна: според изследване на Европейската агенция за фундаментални права (FRA), отправила запитване към над 42 000 жени от 18 до 74 години, живеещи в ЕС, повече от половината са отговорили, че са преживявали някакъв вид сексуален тормоз.

Така #metoo изпълни ключова роля: превърна се в отворена врата за разговор за настоящата обстановка. През последните години стана многократно дума за множество налагани различия във възнаграждението и в отношението към жените в големи компании като Google, Tesla, Uber. Разобличаването на потъпкването и на едно от другите основни човешки права като неприкосновеност на тялото е просто следващата логична крачка. Така като извод кристализира едно: най-после стъпваме на пътя на прогреса, който има потенциала да ни отведе до по-стабилизирано, уважително и благородно съществуване на мъже и жени в бизнес среда без страх. Защото понякога е нужна буря, за да получим спокойни води. След това зависи дали ще използваме отворената врата и ще променим нещо истински, без замазване и двуличие. Защото #metoo.