Две седмици преди церемонията по раздаването на тазгодишните "Оскари" започваме с материалите си, посветени на най-престижните филмови награди. С тях не само ще споделим своето виждане за най-силните претенденти и категории, но и искаме да ви помогнем с избора в съвместната ни игра с Emag. В нея избирате вашите фаворити за спечелване на "Оскар", а това може да ви донесе и награда - 40-инчов LED телевизор Samsung.

Дойде време да разгледаме една от най-оспорваните категории за награда “Оскар” тази година. 2017-та беше изключително силна по отношение на анимирани филми и предполагам на вас ви е също толкова трудно да предположите кой ще победи, колкото и на мен. Подготвила съм ви сравнително подробен преглед на всеки от номинираните филми, за да ви помогна с избора на “Най-добра пълнометражна анимация” в нашата игра. Преди това обаче трябва да отбележа нещо.

Никога не съм се смятала за кой знае какъв киноман. Знам какво ми допада, знам и че твърде претенциозните филми често ме отегчават до смърт с фината си помпозност и зле прикрито самодоволство. Всъщност, ако трябва да бъда напълно честна, винаги съм предпочитала анимационни филми пред игрално кино. Независимо дали говорим за забавни западни анимации, прикриващи под веселата си външност някои дълбоки екзистенциални въпроси, като “Отвътре-навън”, или тежки философски саги като любимото ми аниме Wolf’s Rain, не можем да отречем един факт. Анимациите притежават една особена интригуваща експресивност при разказването на историята си, която е трудно да бъде пресъздадена в игрален филм. Не знам къде точно е тайната за проявяването й. Като фен на това изкуство съм стигнала до извода, че тази й харатеристика е сентенция от уникалния арт стил и наративен ритъм на всеки един анимиран филм сам по себе си. Дали наистина е така, няма как да знам. Ако един ден се срещна с великия Хияо Миядзаки това ще е първият въпрос, който ще му задам.

 

Да отбележа и очевидното: анимацията не е само за деца. Кадър от анимето Wolf's Rain.

 

Съвсем простичко казано - обичам анимацията. Смятам, че като част от поколението, което отрасна по време на Ренесанса на Disney, видя раждането на 3D анимацията и изгряването на аниме културата в България, имам достатъчно богат опит в областта. Най-вече като почитател на анимационното изкуство и не толкова като критик. Ще ви разкажа за 5-те номинирани филма от точно тази гледна точка - като човек, който преди всичко оценява чистото удоволствие от гледането на анимационен филм.

 

 

Zootopia / “Зоотрополис”

Никой не очакваше “Зоотрополис” да се превърне в хитът, който е днес. По това отношение лесно можем да изведем паралел с “Цар Лъв”, който също е бил очакван провал, но и неочакван успех. Хората просто обичат говорещи животни. Харесват ги дори още повече когато разказват истории ала “Хамлет” или засягат наболели социални проблеми в световен мащаб като расизма. Детските филми рядко се занимават тежки политически теми. Когато го правят обаче трябва да бъдат или консистентни в предаването на посланието, или да го изразят по начин, който дава възможност на децата лесно да го свържат с действителността. Е, “Зоотрополис” успешно използва и двата метода, за да набие своето послание в главите на всички. Расизмът е лошо нещо. Но знаете ли, кое е по-лошото? Предразсъдъците, които реално разделят обществото на “ние” и “те”. И които най-често са причината да се страхуваме да се борим за повече или да дадем шанс на някого.

В красивият Зоотрополис хищници и тревопасни живеят в мир. Джуди Хопс, зайче от малко провинциално градче, иска да стане полицай в Зоотрополис - градът, в който можеш да бъдеш който си пожелаеш. Успешно завършвайки полицейската академия, тя се мести в Зоотрополис. Вместо онзи идиличен град, за който винаги е мечтала, тя се озовава в рая на стереотипите. За да докажа, че не е просто “сладко зайче”, Джуди се заема с тежък случай на изчезнали хищници, който колегите й от ЗПД не могат да решат от седмици. В неволна помощ й се притича манипулативната лисица Ник Уайълд и сладурската анимация моментално се превръща в култова 80-ска buddy cop комедия, повече направена за възрастни, отколкото за деца. С една камара доста груби шеги (“Ако има едно нещо, в което зайците са добри, то това е умножаването”), интригуваща криминална мистерия с наистина неочакван край и най-бруталната шега за бавната бюрократична машина изобщо, “Зоотрополис” е наистина рядко явление в каталога на Disney. Филмът е забавен, провокиращ и болезнено актуален разказ, демонстриращ, че да бъдеш “промяната, която искаш да видиш в света”, не винаги е лесно. О, и си има страхотна песен, изпълнена от Шакира в ролята на поп-звездата Газел. Успех да я избиете от главата си!

 

Болезнената политическа актуалност на "Зоотрополис" го прави най-силния претендент за тазгодишната титла.

 

Шанс да спечели: 40%. “Зоотрополис” е политическа сатира, преоблечена като очарователно филмче за деца, на което могат да се насладят хора на всякакви възрасти. Колосалният му финансов успех и културна значимост го правят добър избор в очите на Академията, която и без това има афинитет към анимациите на Disney и Pixar. Да не говорим, че самият Зоотрополис е изключително красив, цялостната анимация е на върховно ниво, а препратката към “Кръстника” никога не се забравя.

 

Колко го заслужава: Не повече от 15%. Поне за мен “Зоотрополис” не притежава онзи магически Disney фактор, който да го превърне в истинска класика. Макар и интригуващ, филмът на моменти е доста плосък, оплитайки се в собственото си послание с опити да го повтаря на всеки 3 секунди. За да докаже, че стереотипите са лоши постоянно борави с такива, давайки дори на главната си героиня фамилното име Хопс (hop - скок от английски). Забавен е за две-три гледания, но повечето шеги се изтъркват след втория път.

 

 

 

Kubo and the Two Strings / “Кубо и пътят на самурая”

Първо трябва да отбележа, че българският превод на заглавието тотално изпуска смисъла на оригиналното! Двете струни са ключови, бе хора! За пореден път се замислям дали изобщо гледат нещо от филма, преди да му плеснат преводното заглавие… ОК, ОК, спокойна съм. Преизгледах и анимацията, за да съм сигурна в спомените си, че Кубо изобщо не се е запътил да става самурай, камо ли историята да проследява пътя му към това. И преди пак да се вбеся заради абсолютно нелогичния превод, имащ толкова общо с историята колкото “Замръзналото кралство” с оригиналната “Снежна кралица” на Ханс Кристиян Андерсен, ще мина по същество.

“Кубо” е моят любимец от тазгодишните номинирани. Великолепната stop-motion анимация представя комплексна, съблазнително мрачна и необикновено красива история, отдаваща заслужена чест към японските корени на легендата си с всяка нота от величествения си саундтрак. Кубо е момче с магически способности, което изхранва себе си и болната си майка като разказва истории в близкото градче. На фона на нотите, от струните на неговия шамисен (японски струнен музикален инструмент), омагьосани оригами фигурки играят историите му пред очите на селяните. Един ден Кубо забравя заръката на майка си да не остава навън по тъмно и злите му лели най-сетне го откриват. Със своите кабуки маски, дълги черни коси и зловещи гласове, те биха изглеждали перфектно във всеки японски хорър. Майката на Кубо се жертва за да го спаси и сега момчето трябва да поеме по опасно приключение, за да намери легендарна броня и да се изправи срещу своя дядо, Лунният крал. На помощ му се притичат магическа маймуна и бръмбър рогач с амнезия, които внасят изненадваща доза хумор в меланхоличната атмосфера.

Препоръчвам ви да изгледате “Кубо” с оригиналния английски дублаж, за да се насладите на наистина върховните изпълнение на Арт Паркинсон като Кубо (Рикон Старк от “Игра на тронове”), Чарлийз Терон - Маймуната, Матю МакКонъхи - Бръмбъра, Рууни Мара - Лелите, и Ралф Файнс като Лунният крал. Върхновната stop-motion анимация е създадена от студиото “Laika” - виновниците за един от вечните ми любимци “Коралайн”, който също ви препоръчвам горещо. “Кубо” наистина изпъква сред анимационните филми с по-мрачния си тон и лиричен наративен стил, толкова добре пасващ си с наистина брилянтния саундтрак от Дарио Маринели. Престъпление е, че не е номиниран за Най-добра музика.

 

"Кубо" е един брилянтен stop-motion поклон към японската култура и легенди.

 

Шанс да спечели: Около 25%. “Кубо” е върхновно постижение на stop-motion анимационния метод, а историята, музиката и актьорската игра в него са просто незабравими. Филмът е истинско удоволствие за сетивата и пресъздава великолепно феодална Япония в рамките на стилизирания си свят. В негова полза ще натежи и заслужената номинация за Визуални ефекти, която също получи.

 

Колко го заслужава: Повече от “Зоотрополис” - 25%. И то само заради анимацията, музиката и перфектното представяне на актьорския състав. Има две неща, които може да му попречат. Първо, няма силния политически подтекст на “Зоотрополис”. Историята му е засяга основно идеята за семейството и какво остава след нас когато си отидем. И второ, последният половин час от филма е скучен, предвидим и твърде захаросан. Финала изглежда претупан, на бързо написан и… твърде Disney. Консистентността се губи и напуква по огорчаващо грозен начин цялостната енигма на “Кубо”.

 

 

 

Moana / “Смелата Ваяна”

Нека пак първо си поговорим за преводи. На български, а и в други европейски държави, “Моана” се превръща във “Ваяна”, поради една супер забавна причина - за да не я объркат хората с италианска порно актриса със същото име. До някъде това е и доста тъжно. На самоански името Моана означава “дълбока вода” и се връзва толкова добре с цялостната история на тази нетипична Disney принцеса, която е достатъчно смела, за да продължи напред сама и да види до къде може да стигне.

Ще го кажа директно, Моана е най-добрата принцеса на Disney от Мулан насам. Ако имате дъщеря, Моана от Мотонуи и Мулан са най-добрите примери за подражание от всички рисувани принцеси на студиото. Моана е силна, независима, осъзнаваща ограниченията си и готова да се учи, за да стане по-добра. Тя не се нуждае от принц, а от учител. И то не учител, който да й даде правилните отговори, а такъв, който да я научи как да открива пътя занапред. Тя не се нуждае от спасение, а от способите да спаси всички останали. Тя е прогресивен лидер, очароващ с харизма и будещ уважение със своята упоритост и сила. Ако има анимационен символ на феминизма в най-чистата си форма, то това е Моана. И Мулан. Едната спасява семейството си и не се страхува да държи на мнението си, дори това да означава да скъса с традиците. Другата спасява Китай, изправяйки се срещу остарелите морални правила патриархална политическа система и заплахата от смъртно наказание, за да предпази баща си. И в двата случаи Disney направиха правилните избори да разчупят статуквото.

 

Моана е най-прогресивната принцеса на Disney от поколения насам.

 

“Моана” щеше да е великолепна анимация, страхотно развлечение и огромен финансов успех, независимо кога беше се появила. Излизането й по кината днес, в този момент от историята ни, обаче й добавя допълнителна значимост. Макар и не толкова директен в посланията си колкото “Зоотрополис”, филма обръща внимание на два големи проблемa. Първо, начина по който гледаме на другите култури, запознавайки едно ново (а може би и няколко по-стари) поколение с полинезийската култура. И давайки на момичетата по целия свят цветнокожа принцеса като пример за подражание. Второ, Моана има силно екологично послание, прикрито под кражбата на Сърцето на Те Фити от полу-богa Мауи. А именно - човешката дейност е най-голямата опасност за природата.

Наистина се опитвам да не давам спойлери докато пиша този материал. При “Моана” обаче ми е трудно да говоря за историята дори с кратко въведение, както направих със “Зоотрополис” и “Кубо”. На пръв поглед, с две изречения, тя изглежда доста простичка. Екосистемата на острова, на който живее племето на Моана, започва да умира. Моана, вслушвайки в сърцето си и зова на морето, поема на пътешествие да открие полу-бога Мауи и да го накара да върне Сърцето на Те Фити на богинята, за да възстанови баланса. Когато обаче загледате филма, разбирате, че историята е много по-дълбока от това. Тя е забавна, но смислена. Динамична, но лирична. Изпълнена с приключенски дух и екшън, но и толкова нежна и красива. Първоначално си мислите, че главните герои са трима - Мауи, Моана и глупавото пиле, което я следва. После, към края, осъзнавате, че през цялото време не сте обръщали внимание на най-големия персонаж. И най-красивия. Самия океан.

“Моана” е наистина великолепна анимация. И абсолютна класика на Disney. Безспорно е най-красивият филм, който студиото са създавали до момента. Ако не сте го изгледали до сега - поправете тази грешка.

 

Динамичните взаимоотношения на Мауи и Моана и голямото им приключение правят филма колкото вълнуващ за момичета, толкова и за момчета.

 

Шанс да спечели: Около 20%. Ако “Моана” беше излязла в година без “Зоотрополис”, победата щеше да й е в кърпа вързана. Музиката е страхотна, песента “How Far I’ll Go” заслужено е номинирана за “Оскар”. Анимацията и цялостното визуално представяне е великолепно, историята пък се измъква от доста Disney клишета. За съжаление, филмът не предизвика същия културен феномен както “Замръзналото кралство”. Лоша шега ще му изиграе и малкият скандал с расистки костюми от филма, които Disney пуснаха малко преди излизането му. Академията не обича обвързаните със скандали филми.

 

Колко го заслужава: 30%. “Кубо” може да е моят личен фаворит, но “Моана” безспорно е по-добрият филм. За разлика от “Кубо” краят не ме отегчи. За разлика от “Зоотрополис” посланията имаха много по-голям ефект. Това е Disney анимация от най-висок ранг - емоционална, въздействаща и зашеметяващо красива. А самата Моана, както вече казах, е най-добрият главен персонаж, който студиото е създавало напоследък.

 

 

 

The Red Turtle/ “Червената костенурка”

Не знам от къде да започна с този филм. Може би от това, че е създаден от Studio Ghibli? Само това трябва да ви даде знак, че говорим за различен тип анимация, носеща повече онзи типичен за Ghibli азиатски дух. “Червената костенурка” обаче не е типично техен филм. Той е колаборационен проект между Ghibli и холандския режисьор и аниматор Микаел Дудок де Уит, носител на награда “Оскар” за късометражната си анимация Father and Daughter от 2000 г.

“Червената костенурка” е изживяване. Той е един от онези рядко срещани анимирани филми, които наистина те транспортират в друго измерение. Той не те кара да следиш историята му или развитието на героите му. В него няма един ред диалог. Вместо това имате възможност да се влюбите във великолепната околна среда на един малък, самотен остров, нарисувана сякаш с акварелни моливи. Изхвърлени сме на него заедно с главния герой и ръка за ръка, заедно, изследваме острова. Историята, до колкото можем да я наречем така, следва неговия, и нашия, романс с природата, който впрочем е доста пряко изразен. Корабокрушенецът се влюбва в червена костенурка, която може да се превръща в красива жена. В един момент той спира да иска да избяга от острова и вместо това започва да изгражда своя дом на острова. С нея.

Филмът има колкото екологично послание, толкова и чисто човешко такова. Той е красив разказ за кръговата на живота, представен изцяло в зашеметяващо 2D. Минималистичната му магия очарова по един напълно различен начин от тази, в останалите претенденти за номинация на годината. Наистина, “Червената костенурка” не може да бъде просто изгледана. Ще ви бъде трудно да откъснете очи от екрана. Ще бъдете привлечени отново и отново от страхотната музика и този красив свят, изваден сякаш от съвсем друго време.

 

Красотата на "Червената костенурка" идва от уникалния арт стил и минималистичната история, които въздействат по-силно от тези в много други конвеционални анимации.

 

Шанс да спечели: Около 10%. Studio Ghibli не са печелили “Оскар” от 2002 г. насам, въпреки че винаги са представяли силни претенденти за престижната титла. Причината за това може би се дължи на факта, че анимациите им рядко представляват универсален интерес. Те залагат на доста зрял подход на разказване на историята и “Червената костенурка” не е изключение от това правило. Филмът определено не е за всеки и не е толкова лесно смилаем колко останалите номинирани.

 

Колко го заслужава: 20%. “Червената костенурка” е истински шедьовър на анимационното изкуство. Толкова простичък с историята си, но толкова смел и комплексен в начина на разказването й. Не мисля, че някога съм била толкова очарована от това как изглеждат листата на бамбука. Филмът е визуален пир, който неусетно те води през едно необикновено, но и познато, приключение. Признавам обаче, на моменти се усеща леко претенциозен.

 

 

 

My Life as a Zucchini/ “Животът ми като Тиквичка”

Ако сте изпуснали да изгледате тази необикновена анимация в България по време на кино дните, посветени на Наградата LUX, на която е носител, то ви очаква голямо приключение ако искате да го изгледате преди Оскарите. Но пък си заслужава. “Животът ми като Тиквичка” е една малка, ярка, лична и тъжна в простотата си история.

Тиквичка е 9-годишно хлапе, което тъкмо се е озовало в “общ дом” “Фонтейнс” с други сирачета като него. Майка му, която е била алкохолик, е починала съвсем наскоро. Всъщност, това е една от доста мрачни теми, които анимацията засяга, но няма да изпадам в повече подробности. Клаустрофобичната психологична тежест на филма се дължи именно на преживяванията на Тиквичка и факта, че цялата история е представена през неговите очи. Въпреки всичко, травматизираното хлапе вижда надежда в света около себе си. Интеракциите му с останалите сирачета са основна движеща сила на филма, заедно с тъжните спомени на Тиквичка. Stop-motion анимацията е странно добре подхождаща на наратива, с ограниченията, налагащи й се по отношение на мимики.

“Животът ми като Тиквичка” спада към онези анимации, които са достатъчно зрели за възрастните си зрители, но и достатъчно директни с нещата от живота, че да бъдат разбрани от млада аудитория. Без да ги травмира… прекалено много. В същото време е важно да отбележа, че като спадаща към първата категория, по-възрастните, нямаше как да не се издразня на твърде лесното решаване на конфликтите. Особено финалният, за бъдещето на Тиквичката и Камил.

Анимацията е свежа, с ярки цветове и страхотни дизайни, особено по отношение на героите, с техните криви носове и странни белези по лицата. И макар историята да ме очарова, нямаше как да не се зачудя дали филмът наистина има място сред останалите номинирани.

 

"Животът ми като Тиквичка" се справя по-добре с представянето на емоционална травма от 90% от Холивудските продукции.

 

Шанс да спечели: 5%.Животът ми като Тиквичка” привлече доста внимание на филмовите фестивали, на които беше представен. Не смятам обаче, че добре разказаната история и интересен арт стил ще са достатъчни да се съревновава със “Зоотрополис” или “Кубо”.

 

Колко го заслужава: 10%. “Животът ми като Тиквичка” се справя добре с тежката задача, с която се е заел - да представи света през очите на едно травматизирано дете. Stop-motion анимацията е приятен носталгичен поклон към златните години на този метод и макар да не може да се сравнява с тази в “Кубо”, е приятна за гледане и красива в странноста си.

 

 

 

Мислите ли, че можете да познаете коя от тези 5 страхотни пълнометражни анимации ще грабнат наградата "Оскар" за тази година? Дайте своето предположение на game.hicomm.bg. 

Смятате ли, че прекалихме с хвалбите за La La Land?