30 октомври 1938. Неделната вечер срещу Хелоуин започва с обичайната радиопрограма на CBS – The Mercury Theatre on the Air, режисирана и озвучена с гласа на популярния американски актьор и писател Орсън Уелс.

Минути по-късно обаче редовното предаване е прекъснато от разтревожено комюнике. В него дикторът със сериозен глас обявява, че са наблюдавани серия експлозии по повърхността на Марс. Малко по-късно програмата е прекъсната отново с „новинарски“ анонс, твърдящ, че над малка ферма край Гровър Милс, Ню Джърси, е забелязан мистериозен летящ обект. Ситуацията бързо ескалира, когато НЛО-то се приземява, а от него излизат група въоръжени марсианци, които започват да обстрелват местните жители.

Слушателите изпадат в паника – според вестниците на следващия ден хиляди напускат домовете си ужасени, че планетата е атакувана от извънземни пришълци. В действителност обаче всичко това е ловък похват на автора на шоуто – Орсън Уелс, с който той цели постигане на по-драматичен ефект. За нещастие действителното въздействие на програмата далеч надхвърля дори най-смелите му очаквания и му спечелва сериозни упреци от страна както на шокираната масова публика и пресата, така и от Федералната комисия по съобщенията.

Днес, осем десетилетия по-късно, всички вероятно сме убедени, че сме далеч по-малко податливи на подобни манипулации. В окото на информационната буря никой не би бил толкова наивен, че да повярва в подобни фантасмагории, нали? За съжаление многобройните скандали, свързани с т.нар. фалшиви новини, в последно време доказват точно обратното.

Дали става дума за марсианска инвазия или „норвежци отвличат децата ни“, успехът на подобни постановки – били те част от „официалните“ осведомителни емисии, холивудски продукции или тв сериали, се дължи на определени особености на нашата човешка природа. Защо привидно очевидни неистини предизвикват подобен унищожителен ефект, а понякога дори масова паника? Защо темата за „лошите извънземни, които идват да ни завладеят“, е един от най-натрапчивите и упорито отказващи да умрат мотиви в популярната култура?

И защо след броени дни, на 31 октомври, отново ще преживеем легендарната „Война на световете“ на великия Хърбърт Джордж Уелс?

Това са безспорно въпроси, върху които си струва да поразсъждава човек.

Очите на страха

„Едно от възможните обяснения за неувяхващата популярност на подобни литературни, кино и телевизионни творби е непрестанното усещане за страх в модерното общество“, твърди професор Карен Ритценхоф от Щатския университет на централен Кънектикът. Тя отива още по-далеч в хипотезата си и твърди, че след трагедията от 9/11 общественият „глад“ за подобни апокалиптични сценарии само се е изострил.

В действителност на това се дължи и популярността на оригиналния роман на Уелс от 1897 година. Тогава, в навечерието на Първата световна война, напрежението между големите европейски нации е на исторически високо ниво. Това дава отражение върху всички аспекти на обществения живот, в това число и върху популярната литература. Нейният отговор е т.нар. произведения на инвазията – писмени творби, обединени от темата за нашествието и насилственото завладяване на една нация от друга.

Всички те, разбира се, са с подчертано спекулативен (what if) компонент, поне до фаталната 1914 година, когато войната действително избухва и сбъдва и най-ужасяващите страхове на масовата публика. През 1897 година Хърбърт Уелс просто отива една идея по-напред и дава воля на въображението си, създавайки един от първите класически научнофантастични романи в историята.

Неговата творба, разбира се, е по-скоро пространен коментар върху широк спектър от актуални през тази епоха теми, като еволюционната теория, британския империализъм и привидно необятния океан от викториански предразсъдъци, страхове и предубеждения.

Всяка следваща епоха обаче се оказва не по-малко плодотворна почва за подобен сорт интерпретации – в крайна сметка историческите катаклизми идват и си отиват, но страховете, чисто човешките ирационални фобии са вечни.

Достатъчно е само да погледнем примера, с който започнахме – превърналия се днес в метафора на „фалшива новина“ радиотеатър на Орсън Уелс. Още през 1930 (доста преди злополучното предаване) са били масово достъпни достатъчно на брой научни факти и изследвания, доказващи, че шансът Марс да поддържа живот е минимален.

Публично известно е било, че планетата разполага с изключително тънка атмосфера без достатъчно кислород и по повърхността й не се наблюдават открити източници на течна вода.

Въпреки това много от слушателите на Орсън Уелс приемат за чиста монета твърденията за марсианска инвазия и изпадат в паника. По-късно обаче става ясно, че пропорциите на инцидента са сериозно преувеличени от пресата впоследствие.

Макар вестниците през дните и седмиците след радиошоуто да говорят за „хиляди американци, напускащи масово домовете си, ужасени от извънземното нападение“, фактите сочат, че в действителност става дума за сравнително скромна група от хора – някои източници дори говорят за едва 50–60 души.

Марсианското огледало

Самият мотив за „нашествие“ трудно издържа обективната проверка на един непредубеден, базиран на научни факти анализ. Какво би мотивирало една извънземна раса да завладее сравнително малка и очевидно вече заета планета като Земята? Много от популярните научнофантастични произведения по темата твърдят, че става дума за ресурси. Подобно твърдение на фона на изключително скромната планетарна маса на небесното тяло, което обитаваме, е, меко казано, несъстоятелно.

Особено при наличието на милиарди ненаселени планети само в нашата собствена Галактика.

Всяка една от тях, заедно с неизброимо множество от комети, астероиди и газови гиганти е много по-лесен и несравнимо по-достъпен източник на всевъзможни ресурси – особено за технологично развита раса, способна да пътува между звездите.

Друго популярно обяснение за евентуална инвазия е, че извънземните са унищожили собствената си планета и искат да унищожат човешката раса, за да се заселят на Земята. Да оставим настрана факта, че ние сами доста добре се справяме с унищожаване на собствения си дом, подобна хипотеза също звучи крайно невероятно за високотехнологични извънземни, способни да прекосяват огромните космически разстояния. За толкова напреднали същества едва ли би било проблем да поправят пораженията, които самите те или някакъв естествен катаклизъм е нанесъл на родната им планета.

Що се отнася до най-смехотворната причина – че пришълците желаят да ни използват за храна, – сериозно ли някой би повярвал, че раса, еволюирала при съвършено различни екологични условия, ще може безпроблемно да консумира билогичен материал с физикохимични характеристики от съвсем различен вид?

В действителност, както много правилно посочва популярният астрофизик Нийл ДеГрас Тайсън, повечето произведения за извънземни нашествия всъщност почиват по-скоро на нашата собствена, човешка история, а не на познанието ни за същества от друга планета.

Научната фантастика още от времето на Хърбърт Уелс обикновено съдържа сериозен елемент на социален коментар. ТВ продукции като Star Trek са достатъчно показателни в това отношение. Почти всеки епизод от тази легендарна поредица всъщност е детайлно изследване на т.нар. човешко състояние, на това, което ни прави хора, на нашите собствени мотиви, страхове, въжделения и мечти.

Вероятно това е и сред основните причини една от най-често екранизираните литературни творби, базиращи се на темата за извънземното нашествие, да е именно „Война на световете“ на Уелс.

„Война на световете“ – сега и завинаги

Една от най-новите продукции по темата ще видим съвсем скоро – нейната премиера ще се състои в навечерието на 81-вата годишнина от радио спектакъла на Орсън Уелс – 31 октомври, по телевизионния канал „FOX“.

Създателят на тази модерна интерпретация на класическия роман е носителят на БАФТА Хауърд Овърман, а основният фокус на сериала ще е историята за група обикновени хора в необикновена ситуация – малцината оцелели жертви на брутална война. Сред утвърдените имена в актьорския състав са също така звезди "тежка категория" от ранга на Гейбриъл Бърн, Елизабет Макгавърн, Леа Дрюкер, Наташа Литъл, Дейзи Едгар Джоунс, Стефан Кайар, Адел Беншериф и Гийом Гуи.

В духа на оригинала и новата „Война на световете“ няма да предложи клиширано, наивно обяснение за мотивите на извънземното нашествие – напротив.

Една от основните движещи сили на сериала обещава да бъде именно търсенето на отговора на два важни въпроса: кои са нашествениците и защо целят унищожението ни?

Подобна алегория в никакъв случай не е чужда и на самия Уелс. Както ДеГрас Тайсън посочва в коментара си за темата „извънземна инвазия“: „Няма по-правдиво огледало за нашето собствено поведение през вековете от филмите, романите и тв продукциите, описващи превземането на планетата ни от агресивни пришълци“.

Точно поради тази причина Уелс така и не предлага явно обяснение за мотивите на марсианската инвазия във „Война на световете“. Вместо това романът му предлага една обикновена, човешка гледна точка към серия апокалиптични, ужасяващи събития, в които една раса използва технологичното си превъзходство за унищожение на друга, по-малко развита цивилизация. За съжаление реалната човешка история е пълна с подобни срамни примери за експлоатация и геноцид с невъобразими размери.

Именно поради тази причина „Война на световете“ е и ще остане ярко предупреждение за опасността, която самите ние представляваме за себе си като вид. А посланията на романа ще бъдат все така актуални – поне до момента, в който човешката раса най-после узрее достатъчно и спре да повтаря собствените си грешки. Дотогава неизменно ще имаме нужда от яркото, метафорично огледало на Уелс, което да ни припомня, че зад уродливите, безлични маски на неговите „марсианци“ всъщност надничат нашите собствени уплашени и алчни очи.