Проучване, направено през 2016 г. в Америка, сочи, че само 61% от мъжете смятат, че съществуват т.нар. gender pay gap, или разлика в заплащането към двата пола. Според трудовите икономисти съществуващата разлика (гап) в заплащането на двата пола към момента е между 10 и 20% в глобален мащаб (процентът се вдига при цветнокожите жени, които получават дори по-малко). Дискусията за този феномен е многостранчива и парлива – мнозина спорят, че такова нещо изобщо не съществува, а други – че ако съществува, причината за него не е това, кой от какъв пол е. 

Едно е сигурно: в професионално отношение повечето хора са на принципа „колкото повече, толкова повече“, а повишението е едно от нещата, които повечето хора търсят. Не всеки обаче го получава, а според данни от 2018 жените продължават да получават повишение много по-рядко от мъжете. Според проучвания на New York Times, CNN и Forbes причината е, че самите жени рядко искат повече пари за работата си или по-добра длъжност след натрупан опит. Те не успяват да преговарят достатъчно добре, така че да постигнат желаното, и според агенциите това е една от главните причини за съществуването на т.нар. разлика в заплащането между половете (gender pay gap). В книгата си „Жените не питат“ Линда Бабкок и Сара Лашевер дават множество доказателства под формата на проучвания, сочещи нежеланието на жените да преговарят. Едно от тях показва, че още след колежа жените са готови да приемат първата оферта за заплащане, която получат, докато мъжете са осем пъти по-склонни да преговарят за по-високо стартово възнаграждение.

Цитира се и експеримент, проведен с групи мъже и групи жени, играещи играта на думи Boggle срещу възнаграждение – след изпълняването на няколко нива са им предлагани 3 долара. Ако участникът поиска повече пари, му се дават 10 долара. Ако обаче само се оплаче, че възнаграждението е малко, без да преговаря за повече, си остава с 3 долара. Както мъжете, така и жените, са се оплаквали от ниското възнаграждение от 3 долара; мъжете обаче са преговаряли за повече пари девет пъти повече от жените. При жените просто е липсвала инициативата да преговарят и да поискат повече – за някои поредното доказателство, че те просто не чувстват увереност, че ще го получат.

Разминаването

Harvard Business Review провеждат няколко изследвания, проучващи феномена на разминаването в заплащането. Първото е от юни тази година и според него жените днес вече търсят високо заплащане също толкова активно, колкото мъжете. Резултатите са изненадващи – и малко тъжни. Оказва се, че жените искат, но просто не получават – едва 15% от преговарящите жени получават вдигане на заплащането, сравнено с 20% при мъжете. На пръв поглед разликата не е голяма, но с течение на времето цифрата се натрупва и става сериозно разминаване. В същото изследване се проучва и дали служителите се притесняват да не „развалят отношенията си“ с шефа, ако преговарят за повишение, като се очаква това да е по-вярно при жените, но в данните излиза, че както те, така и мъжете имат тази черта в 14% от случаите (и при двата пола). Самото изследване е сериозно – 4600 произволно избрани служители от 800 компании в Австралия през 2014.  Проучено е поведението, мотивите и историята на запитаните и се е проследило дали в тях има различия спрямо пола на човека. Интригуващото в откритията е липсата на различия в пола спрямо искането и търсенето на най-доброто в професионално отношение. Оказва се  обаче, че може да се поспори относно това.

Да избираш не каквото трябва

Отново от Harvard Business Review идва интересно проучване, което сочи, че когато в бизнес среда се разпределя работа, хората, които се съгласяват да поемат задачи, които няма да доведат до повишение, обикновено са жени. Тук говорим за проекти, които просто трябва да бъдат свършени, които са времеемки и сложни, но които няма да доведат до признание в професионално отношение, които са по-рутинни в резултата от тях и които няма да вдигнат работната ви оценка. Окзава се, че когато се възлагат, тези задачи отиват при жените – защото те сами се съгласяват да ги свършат.

Три фактора играят роля жените да се оказват натоварени със задачи, които няма да ги издигнат като заплащане или длъжност: те сами се предлагат за тях; по-често ги искат от тях и по-често казват „да“, когато ги поискат от тях. Според проучването това има сериозни последици върху кариерното им развитие. Изпълнявайки задачи, които помагат на компанията, но не допринасят с нищо за подобряване на представянето на човека на работа, не го кара да изпъкне с нещо и не увеличава шансовете за повишение. Твърде често става дума за задачи, които никой друг не иска, изпълнени с рутина, но и трудности. Още изследвания сочат към систематични различия в разпределението на този тип задачи спрямо пола и заключението, че жените като цяло просто не отделят достатъчно време на задачи, които ще им донесат повишение. Така прогресът при „по-нежния“ пол продължава да бъде по-бавен и по-труден от този на мъжете въпреки равнопоставеността откъм талант, образование и качества.

Само полът ли е причината?

В проведените експерименти в изследването за това, кой се съгласява да поеме задачите, които няма да му доведат повишение, се е разиграл сценарий, имитиращ работна среща, на която се търсят доброволци. С подбрани групи от мъже и жени в рамките на 10 сесии са се взимали решения за задачите, а после те са били регрупирани по трима и задачата им е била да направят така, че един доброволец от групата да реши да изпълни въпросната задача. Психологическият трик е във възнаграждението: ако някой излезе като доброволец за задачата, другите от групата получават по долар, а той нищо. 84% от групите са успели да намерят доброволец, а от проведения експеримент се оказва, че жените се съгласяват те да са този доброволец 48% по-често от мъжете.

Вторият експеримент е включвал групи само от мъже и само от жени (не смесени), където е трябвало да се проследи дали при групите само от жени доброволците за специфичните задачи ще бъдат повече. Оказва се обаче, че резултатите като проценти доброволци и при двата вида групи са идентични с тези на първия експеримент. С други думи жените поемат по-неприятната работа в по-голям процент, когато са в смесена група – може би защото има споделено очакване, че именно те ще го направят, а може би и защото мъжете изчакват те да се съгласят и никога не „вдигат ръка“ първи. В еднополови групи и мъжете, и жените са се съгласявали за неприятната работа в еднакъв процент.

Третият експеримент показва нещо доста интересно – като добавя към групите от трима четвърти човек в ролята на мениджър. Той трябва да назначи задачите на някой от групата. В изследването се смята, че най-често ще бъдат избирани жените – така и става. Запитванията към тях са 44% пъти повече, отколкото към мъже в смесени групи. Още по-интересното е, че полът на мениджъра не играе никаква роля. След запитванията в 51% от случаите запитаните мъже са се съгласили, а запитаните жени – в 76% от случаите.

Честност точно по средата

Директният извод от гореспоменатите изследвания е, че продължава да съществува незапомнена нужда от баланс между мъже и жени на работното място дори днес. Но дължи ли се това само на пола? Ако приемем, че пропастта между половете съществува откъм заплащане и издигане, можем ли да я отдадем само и единствено на това, че жените биват пренебрегвани и подценявани, защото са жени?

Интересен дебат предизвиква в тази насока Джордан Питърсън, клиничен психиатър и психолог от Канада, за който всички започнаха да говорят след едно вече доста известно негово интервю с журналистката Кати Нюман. Ако все още не сте го гледали – ето ви възможност (и със сигурност не е за изпускане!).

Питърсън в никакъв случай не отрича, че различието във възнаграждението и израстването в бизнеса  на двата пола съществува. Той просто не смята, че това е нещо лошо, особено в структурата, в която живеем в нашия свят. Фактът, че едва 6% от CEO позициите в САЩ се заемат от жени, според Питърсън е точно толкова, колкото трябва и колкото е логично. Клиничният психолог говори подробно за това колко зле се отразява на щастието (да, на щастието) изравняването на възможностите и успехите при половете „на всяка цена“. Той обяснява липсата на по-често повишаване при жените с тяхната любезност – нещо, което пречи на това да се отстояват повече, и години наред помага на пациентките си да започнат да го правят твърдо и неотклонно. Твърди обаче, че с повишаването на успеха при жените, тяхното общо щастие намаля. Подкрепя твърденията си с изследване на име „Парадокса на намаляващото щастие при жените“ (The Paradox of Declining Female Happiness), открило, че повечето възможности днес карат жените да се чувстват неудовлетворени от живота.

Питърсън твърди и, че е срещал изключително осъзнати, интелигентни и амбициозни жени в 30-те им години, постигнали страхотни успехи веднага след завършването на образованието си. Осъзнавайки обаче, че за да продължат траекторията нагоре, трябва да работят по 80 часа седмично, да се подлагат на много стрес и да жертват огромна част от личния си живот и време, те често пъти се отказват, избирайки нещо по-нископлатено, но по-спокойно. Другият избор, съответно, продължава да ги води нагоре, но ги прави дълбоко нещастни в дългосрочен план, казва Питърсън.

И добавя, че вместо да питаме защо няма повече жени на високи позиции, по-точният въпрос е: защо има толкова много мъже на тях? Отговорът на този въпрос е – независимо дали искаме или не – в пола. Питърсън казва, че самата издръжливост на един конкретен процент мъже ги прави способни да работят по 80 часа седмично и да имат мотивацията и силата да загърбят огромна част от останалия си живот. Освен това, според собствените му проучвания в клиничната работа, той открива, че между 40 и 80 години, огромен процент от хората и най-вече жените се чувстват щастливи не ако са изкачили до горе корпоративната стълбичка, а ако имат семейства. Едва 1 на 1000 намира щастието единствено в работата, която е постигнала с много упорит труд.

Мнозина не са съгласни с идеите на Питърсън за „естествените различия“ между мъжете и жените, които водят до различията и в постиженията им; различия, обяснени чрез "Големите Пет" личностни качества: отвореност към приключения, осъзнатост, екстровертност, любезност и невротичност. Предразсъдъците според него влияят минимално – много по-малко, отколкото твърдят феминистите. Той разбунва духовете още повече, като казва, че заличаването на тези различия в кариерното развитие ще навреди на жените, вместо да им помогне. Но признава, че има какво да се направи, за да се спомогне те да бъдат по-удовлетворени и да не чувстват липса на справедливост. „Мъжете и жените не са еднакви и няма да станат еднакви“, казва Питърсън, „но това не означава, че жените не трябва да получават честно отношение“.