Още преди да приключа с гледането на сериала „13 причини защо“ (13 Reasons Why) по едноименния роман бестселър на Джей Ашър, видях, че критиците бяха раздвоени. Видях и че това е сериалът с най-много споменавания в Twitter. Видях част и от отзвука, който предизвика той в училищните общества. Сериалът, както много други на Netflix, беше силно насочен към предизвикване на зрителска реакция – и се справи страхотно със задачата, разглеждайки много сериозни теми като депресия, социално отхвърляне, самоубийство, училищен тормоз… Бях обаче твърдо решена да изградя мнението си сама, сред морето от разнообразни коментари, които варираха от „страхотно“ до „тъпо“ и дори „опасно за младите хора“. Последното ме заинтригува най-много. След приключването на първия сезон на „13 причини защо“, който вече официално ще има и втори сезон, се превърнах в поредния човек, силно повлиян от представената история – по много специфичен и личен начин. Както предполагам се е случило с всеки, който го е изгледал. 

Надолу в текста може да откриете „спойлери“ (информация за конкретни случки в сериала), затова, в случай че не искате да знаете – прекратете четенето дотук.

След трагедията 

Видът на окиченото с картички, цветя и бележки шкафче на Хана е първото, на което се акцентира в първата серия. Меката й усмивка от снимката разкрива класически красиво момиче (добър подбор на актрисата Катрин Лангфорд), с къдрици, огромни сини очи и куклено лице. Малко след осъзнаването, че нея вече я няма и че шкафчето е един вид олтар за скърбене на нейните съученици, чуваме и гласа й зад кадър: „Хей, Хана е. Хана Бейкър. Точно така – наместете добре устройството, на което слушате това. Аз съм.“ И става ясно, че това ще е сериал с леко зловеща нотка и с неочаквани разкрития.Хана е центърът, около който се върти всичко, и макар че перспективата скоро след това се измества към Клей Дженсън, де факто главния герой в сериала, тя остава точката на кипене на всички събития. Скоро разбираме, че Хана се е самоубила съвсем наскоро, а Клей слуша на запис гласа й чрез изпратени до него 13 касети, разкриващи причините за това самоубийство – и кукичката е закачена. 
Наративът се развива малко отзад напред – историята на Хана се показва през касетите, всяка от които носи нечие име – на хората, подтикнали я да отнеме живота си. На старта това вече е факт, а на финала виждаме същинското самоубийство. И ако трябва да сме съвсем искрени, още след първите няколко епизода става ясно, че главните роли са трима: Хана, Клей и Училищният тормоз.

Училищен тормоз

Трудно е да се пише за „13 причини защо“, без да се засягат никакви спойлери, просто защото от самия старт повечето неща са ясни. Хана е мъртва, Клей скърби, а касетите постепенно разкриват причините за това. Признавам, че в началото историята ми тръгна трудно – беше мудно, касетите вървяха в хронологичен ред и въпреки че градация имаше, ми беше трудно да я усетя поне в началото. В същото време градежът и изпипването на атмосферата в училището - натрапчива, гаднярска, подмолна - беше истински умело конструирана.Решението на Клей да изслуша касетите една по една, в дълъг период от време, беше леко дразнещо, но разбираемо за ритъма на сериала. Въпреки това всеки път, когато останалите герои около него му се сопваха: „Просто изслушай касетите най-после!“, когато той отиваше при тях с жален поглед и неразбиращи въпроси, исках да изръкопляскам. Приятно беше присъствието на Тони – момчето, което не е на самите касети, но стои като сянка до Клей и му помага да събере смелост да чуе записите; а също и се стреми да парира гнева, който започва да го тласка към собствено отмъщение. Самият Тони е енигматичен образ,  който крие собствена тайна за това как е свързан със самоубийството. И така в процеса на 13 епизода стигнахме до разкритието на най-страшните две касети, които показват истинската трагедия на момичето, отнело живота си.
Сериалът е правен по бестселър книгата на Джей Ашър с главна тематика училищния тормоз, на който деца с по-слаба психика лесно се предават и стигат до крайности. Хана е тормозена – това става ясно малко след втората касета – най-вече със слухове, че е „леко момиче“ (звучната английска дума slut), което пък предизвиква вълна от сексуални аванси от спортистите на училището. За нея непрекъснато се говори като за момиче със съмнителен морал, въпреки че тя е скромна и дори плаха в социалните си контакти. Малкото приятели, които има, са твърде податливи и променят лоялността си когато им изнася, а влюбеният в нея Клей така и не се осмелява да й признае чувствата си. Непрекъснатите атаки я водят до изолация и силна депресия, която за съжаление остава незабелязана от повечето хора в живота й, включително от майка й и баща й. Показана е ясно опасността от т.нар. функционираща депресия – не такава, при която нямаш сила да станеш от леглото, а такава, при която изглеждаш напълно функционален човек, който общува, ходи на училище, усмихва се – въпреки че вътрешно непрекъснато пропадаш все по-надолу и по-надолу.

Да си част от готините

Има обаче нещо по-важно в характера на Хана, което започва да личи от самото начало на историята й: тя се чувства сама, но не защото наистина е сама. Дори за по-разсеяния зрител става ясно, че около нея има хора, които искрено искат да й бъдат приятели, без задни мисли. Това обаче повдига интересен въпрос: ако в действителност не си сам, а само се чувстваш сам, това прави ли усещането за самота по-малко?
По-главното тук е, че Хана отговаря на типажа на самотното момиче, което се опитва отчаяно да се впише, с тази разлика, че не иска да се впише където и да е, а сред популярните, сред готините, сред онези, които вървят през училищния коридор и другите им правят място. И като че ли нищо друго – камо ли аутсайдерите – не е достатъчно добро за нея. Зрителят почти започва да се чуди дали не пропуска нещо, тъй като главната героиня се държи сякаш цялото училище се състои от десетина момчета и момичета и никой друг не заслужава нейното внимание и приятелство. Още по-нелогичното е, че от първата до последната серия продължава да търси близост със същите хора, които многократно й показват, че не я приемат като една от тях, и това търсене става катализатор за финалното нараняване, което се оказва смъртоносно (за това след малко).Самият Клей – скромно и тихо момче, отговарящо напълно на определението nerd, остава често пъти пренебрегнато и това личи дори в небрежния прякор, с който тя го нарича - „Каска“.  Клей е единственият от обкръжението на Хана, който никога не я е наранил, но той все пак присъства на касетите й – за да разбере, че момичето, което през цялото време е харесвал, също му се е възхищавало, но не е посмяло да му каже; и че е станал жертва на тоталното, необратимо разминаване с нея. Защото има една истински съществена разлика между двамата: той е абсолютно отвъд желанието да се впише и да бъде оценен от хората, които се считат за популярни в училището.

Касетите на правосъдието

Да си го кажем направо: касетите от Хана са нейното отмъщение. Всички без една са насочени към нейните връстници, които с действия и думи са я тласнали към решението да се самоубие. Поглеждайки назад след финала, не може да се отрече нейното нараняване – особено от човека, който посяга на нейна приятелка, а после на самата нея. Много противоречива е поредността на нещата обаче: Хана става свидетел на нападението над приятелката си, но не успява да реагира. И дори да приемем, че причината е шок, със сигурност не е разбираемо това, което се случва по-късно – това, че Хана отново отива на купон в същия дом, говори напълно нормално и се смее с всички „готини“ от неговата среда и дори със самия нападател, сякаш нищо не се е случило…А после нещо се случва. И с тази трагедия на героинята стигаме до психологическия натиск над тийнейджърите в наши дни: да бъдат популярни без значение от последиците. Очертава се ясно и малкото внимание, което се обръща на менталното здраве на учениците във време, когато училищният тормоз се е превърнал в епидемия. Решението на Хана да продължи да общува с хората, които непрекъснато я нараняват, ниската й самооценка, скритата й депресия, невъзможността й да изрази проблемите си дори пред майка си и безсилието да се справи със сложните емоции, които изживява, в крайна сметка стават неин палач. И в касетите, изпратени към съучениците й, тя описва тяхната вина в огромни подробности, така че да не остави капка съмнение за причините за своето решение – но пропуска главния виновник за него: психологическото заболяване, наречено депресия.

Централният проблем

Не е лошо да се разказват истории като тази  – напротив, колкото повече се обръща внимание на училищния тормоз и на последиците от него, по-добре. Фаталната грешка на сериала е начинът, по който е представена депресията като ментално състояние. Защото Хана действително е в депресия – тя става вяла, безчувствена, неспособна да отвърне на приятелството на искрените хора около нея (защото такива има) и сляпа за възможностите да получи помощ. И това на фона на всичко, което й се е случило, е напълно закономерно, особено след като разбираме кой е последният човек на записите – нещо, което беше шокиращо и което няма да разкрия. Но не е закономерно посланието на сериала: отмъсти си, като се самоубиеш и посочиш виновниците за това. Ако смятате, че преувеличавам, ето факти от реалния живот: училищата в Колорадо официално изтеглиха от библиотеките си книгата „13 причини защо“ след седем поредни случая на самоубийства на ученици. Малко след излизането на сериала пък масово училищата в САЩ започнаха да разпращат листовки по домовете на учениците с предупреждение към родителите, че децата им може би гледат сериал, за който психолози твърдят, че създава романтична нагласа към самоубийството. Пуснаха се петиции към Netflix да се засилят предупрежденията за графично и подбуждащо съдържание на определени епизоди от сериала. Учители започнаха да споделят тревожни реплики от ученици, недоволни от оценка или наказание – „Ще видите вие, като получите касетите ми, госпожо“.
И това е само част от неприятните последици от сериал, който показва самоубийството като отмъщение и набляга на култа към него като към перфектен начин да се заявиш така, че никой повече да не те забрави. Самоубийството на главната героиня е представено като отговор на множеството й проблеми и урок към мъчителите й.
Мнозина ще запитат: а каква е ролята тогава на благородния и тих Клей? С този риторичен въпрос преминавам към финалната точка от тази статия, а именно

невидимите, но прекрасни герои.

Сред цялото напрежение след появата на „13 причини защо“ посланието, което аз възприех от него, беше като цяло положително: бъди там, бъди до хората, които имат нужда от теб, и ги подкрепяй емоционално, без значение какво ти показват те. Разбира се, това невинаги е вариант, защото много от хората в депресия не позволяват и не допускат никой до вътрешния си свят, но можем да се научим да виждаме леките намеци за това, което лежи под повърхността.Второстепенните герои в сериала, като Джъстин, Алекс, Брайс, Джесика, Тайлър, Кортни – са цял един свят за изследване. Всеки от тях носи в себе си мрака и светлината и се опитва да ги балансира по най-добрия начин – а някои от тях се провалят в това така, че добре да си научат урока. Прекрасно изпълнение прави актрисата Кейт Уолш в ролята на майката на Хана, Оливия, а сцената, в която тя намира тялото на дъщеря си, е една от най-сърцераздирателните, които съм виждала на малък екран.
Не мога да не отбележа като истинско майсторство прекрасното извайване на образа на Клей – израстването му от тихо момче, което предпочита да остане невидимо, до човек, който смело заявява мненията си и се изправя очи в очи със страховете. Постепенно той става от мълчалив и затворен до дори прекалено искрен. И когато в последната серия подава ръка на своя съученичка, която му изглежда депресирана, и просто я кани на кафе, пъзелът сякаш се намества и финализира второстепенното намерение на касетите на Хана. А то е свързано със свързването – да подадеш ръка на нуждаещия се от приятел дори когато се чувстваш странно и несигурно. И да застанеш до онези, които имат най-голяма нужда от теб. Това понякога може наистина да е разликата между живота и смъртта.
"13 причини защо" е сериал за сянката – онази, която наднича зад раменете на хора, с които се смеем и с които се виждаме всеки ден. И за търсенето на начин да не ставаме част от нея по-рано, отколкото трябва.