Поредиците на Marvel за супергерои по Netflix („Джесика Джоунс“, „Железният юмрук“, The Punisher, Daredevil, „Люк Кейдж“ и The Defenders) са едно от най-интересните телевизионни явления на съвремието ни. Чарът им не е само в това, че позволяват по-задълбочен и детайлен поглед в някои комикс герои, които иначе имат големия шанс да останат неразвити. Истинското обаяние идва от добрия баланс в начина, по който те деликатно присъстват в по-голямата Marvel вселена – същата, в която съществуват Отмъстителите например – и успяват да бъдат достатъчно самостоятелни в нея, да бъдат акцент, като в същото време слязат на нивото на обикновения човек. Тук имаме супергерои, които чувстват, биват наранени, бягат от себе си, правят пълен кръг и пак се преоткриват. Разбира се, не казвам, че при Капитан Америка или Железния човек себеоткриването липсва, но там винаги историята е бляскава и свръхчовешка. При Джесика Джоунс обаче всичко е най-вече човешко и именно в лицето на герои като нея виждаме простотата на травмата, която води до следваща травма, чисто психологическите последици от ужасяващо минало и... блясък под всякаква форма липсва. Първи сезон на „Джесика Джоунс“ заяви нейния характер, устойчивост, уязвимост и борба срещу едно-единствено чудовище: Килгрейв. Вторият е обединен около идеята, че чудовището и неговата жертва са просто различни състояния на човека, в които той може да влиза по свой избор. И че едното не изключва другото. Ето защо вторият сезон на сериала е по-голямо предизвикателство за зрителя и за самата вече сериозно разгръщаща се история.

Надолу ще намерите частична информация за сюжета на втори сезон на "Джесика Джоунс", затова, ако не искате да знаете - спрете дотук.

Трансформиращата сила на гнева

Спомням си, сякаш беше вчера, как изгледах на един дъх първи сезон на „Джесика Джоунс“ в един особен за мен момент. Мракът, зле прикритият гняв и вътрешните борби на жената, която губи контрол, по някакъв странен начин бяха като балсам за тогавашното ми състояние. Джесика е различен герой – по-точно антигерой, с хаплив език и голямо сърце, скрито зад канара от сарказъм и привиден непукизъм. Най-ключовото при нея обаче още от първи епизод на първи сезон е гневът. И Килгрейв, злодеят с огромен контрол и влияние над нея, който почти е унищожил живота ѝ, е само една от причините за това. Едва във втори сезон започваме да поглеждаме по-назад и навътре, към произхода на Джесика такава, каквато е в момента. Сезонът сякаш върви под мотива, че за да продължиш напред, първо трябва да разчистиш миналото си. И докато ни позволява да видим главната героиня по-разтърсена и по-гневна отпреди, историята съумява да ни даде и добри причини за това. И за пръв път да видим трансформиращата сила на гнева на Джесика – нещо, което преди беше единствено и само рушащо за нея и за всички около нея.

Втори сезон започва малко след събитията в първи, но достатъчно, за да изглеждат всички вече посъвзели се. Джесика се дави в алкохол, заяжда се с всеки, който ѝ попадне, и от време на време работи като детектив; Триш е по-амбициозна от всякога и сякаш се разхожда по ръба на висока сграда; Малкълм продължава да работи с Джес и да бъде най-голямата свежарка, а Джери се бори с ужасяващ здравословен проблем. Някои инциденти край Джесика обаче започват да я карат да се замисля дали наоколо не дебне дори по-голяма опасност от Килгрейв, още повече, че именно те я насочват да погледне към миналото си, макар и с огромна неохота. И това е объркващо за нея, защото поне в началото няма конкретен човек, когото да пребие, с което да си реши проблема. Няма да крия, че докъм пета серия действието се влачи – нещо, с което усетих, че дори съм свикнала след сезоните на „Железния юмрук“ и The Defenders. Tози път действието не е лавинообразно и гръмко във всеки от 13-те едночасови епизода, а е по-скоро като тлеещи въглени под леснозапалима повърхност, избухващи във високи пламъци в най-неочаквания момент. Признавам, че към края на сезона не бях сигурна, че всички заплетени неща ще бъдат разплетени, но бях приятно изненадана от това, че бяха.

„С голямата сила идват и големи психически проблеми“

Светът на Джесика Джоунс е свят, в който супергероите живеят наравно с всички останали, тяхното присъствие е известно, не се крият и отношението и чувствата към тях са смесени. Във втори сезон именно тези смесени чувства са показани доста повече, отколкото в първи – някои се страхуват от хора като Джесика, други я презират, трети я дискриминират и отхвърлят като член на друга раса, която е едновременно странна и опасна.

Но няма друг образ, който да се докосва до истината за това, каква е истинската цена да си супергерой, като Джесика Джоунс. И може би това е една от най-силните страни на втория сезон – начинът, по който представя чисто човешката слабост от това да си различен и изследва дълбочината, в която свръхсилите променят онзи, който ги притежава. И когато един от героите рано в сезона отбелязва, че „с голямата сила идват и големи психически проблеми“, перифразирайки така известната реплика от „Спайдърмен“, става ясно, че нещата, които ще изследва сезонът, са наистина дълбоки. Повечето адаптации по комикси рядко се осмеляват да отидат там – в най-мрачните дълбини на човека, скрит зад суперсилите, където психологически той е толкова сбъркан, колкото дори най-близките му не знаят.

Именно с това се заема историята сега – всички проблеми са изсипани на прага на Джесика и няма как да се прескочат. Нужно е да стигне толкова далеч и назад, колкото досега никога не си е позволявала – чак до травматичното си детство; да погледне към инцидента, отнел цялото й семейство, да открие кой е обезобразеният човек, който се е опитал да я отвлече в болницата като дете; да си даде сметка, че не може да живееш живот, докато непрекъснато ти се иска да те бяха оставили да умреш, вместо да те спасяват; и да се помириш с дарбата, която не си искала и от която повечето съзнателен живот бягаш, въпреки, че е вътре в теб.

Кое точно принуждава Джесика да се обърне към това минало, разбира се, няма да разкрия. Ще кажа обаче, че въпреки че през първата половина на сезона сякаш липсва ясно изявен злодей (и затова много фенове побързаха да се оплачат, че Килгрейв им липсва), всъщност това е абсолютно необходимо, за да се обърне героинята не толкова към един ясно изявен враг, а повече към собствените си демони. И към факта, че въпреки че е жертва на обстоятелствата, все пак е жертва и на собствените си избори и едното съвсем не изключва другото. Втори сезон принуждава Джесика да поеме собствената си отговорност, да прегледа спектъра си на морал, да се помири с нюансите на мрака, с които живее и да приеме, че добрите хора понякога вършат лоши неща, а лошите са способни на добро.

Етичните дилеми и голямата любов

И този път целият свят на Джесика е изтъкан от морални дилеми, обграждащи я отвсякъде. Дори най-близките й хора се оказват въвлечени в борба с изкушения под най-различна форма, а рискът да загубят контрол е постоянно наличен, понякога дори побеждаващ. Интересни са сюжетните линии на Триш, която ще направи доста разрушителни неща. Има приятно надникване в по-младите години на Джесика и Триш, разкриване на повече неща за тяхната връзка като сестри и общото, което ги свързва.

За пореден път се убедих, че в този сериал има една истински значима голяма любов – и тя е сестринската, между тях двете. Може би се дължи и на прекрасната химия между Кристин Ритър и Рейчъл Тейлър, които са много хипнотизиращи във всяка сцена заедно. А и е освежаващо най-силната връзка, центъра на емоцията на дадена история, да не бъде задължително любовна история между мъж и жена. Въпреки че появата на някой, който истински (и романтично) ще заинтригува Джесика, не беше лоша идея.

Освен всичко друго, преплитането на миналото с бъдещето е точно това, от което се нуждае едно добро продължение. Началото беше поставено с първи сезон – там се установи кой какъв е и за какво се бори, а ролята на втори сезон е да задълбочи тези неща, да постави предизвикателство пред героите, което е едновременно по-усложнено и връщащо към корена. Самият антагонист, въпреки че е също толкова ужасяващ колкото Килгрейв, е по-симпатичен за зрителя и много по-близък до Джесика във всеки един аспект. Това създава лек проблем, тъй като докато е много лесно да унищожиш враг, който искрено мразиш, нещата стават по-сложни, когато чувствата ти към него са смесени.

Страничните герои този път също имат повече развитие – както казах, линията на Джери е интересна сама по себе си, без да има голямо влияние върху основния сюжет и Кари Ан Мос за пореден път съумява да е истински харизматична. Малкълм (в ролята Ека Дарвил) има по-голяма роля и самото му присъствие в живота на Джесика става все по-важно от гледна точка на това дали тя най-после ще го допусне истински като съюзник и приятел или ще продължава да го уволнява през ден, показвайки, че изобщо не й дреме дали е до нея. По-голямата драма в страничните герои обаче идва от Триш и това е единственото, което ще кажа по темата.

Изграждане от нулата

Изминали са 17 години, откакто Джесика е загубила родителите и брат си и се е събудила в болницата със свръхчовешки способности. И през тези 17 години тя е градила себе си по най-добрия начин, въпреки травмата. Историята във втори сезон обаче ще ни отведе отново на стартова позиция, когато героинята тръгва пак от нулата, осъзнала, че всичко градено е само хартиен замък, готов на пламне от най-малката искра. Магнетизмът на Джесика и дебелокожието, което има в най-критичните ситуации, са това, което крият раненото дете зад коженото яке, уискито и прямия поглед. И докато започваме постепенно да разбираме как и защо тя е била ограбена от своята нормалност дълго преди да се появи Килгрейв, започва да се избистря въпросът: нужна ли е тук изобщо нормалност? Нуждата на Джесика от другите винаги е била омаловажавана от самата нея, а именно нуждата на хората от други хора е най-нормалното и най-човешко нещо. Иска или не обаче, тя е обградена с хора, които искат да са там - но дали няма да успее най-после да ги накара да я изоставят?

Вторият сезон на „Джесика Джоунс“ дава заявка за история, която третира главната героиня с уважението, което тя заслужава. Самият втори сезон пък третира супергероят си без всякакви излишни клишета, с цялата дълбочина, нюанси и поетичност, които иначе са запазени главно за мъжките образи в този жанр. Получаваме една гъсто наситена със събития драма, различните нишки на коят се офиняват накрая в неочаквана хармония. Получаваме и множество теми за размисъл, само някои от които са: дали сме способни да нараним хората, които обичаме заради собствената си травма, на какво е способен дестабилизираният ум на силно наранен човек и обречени ли сме да повтаряме вечно историята, от която сме се появили самите ние. „Джесика Джоунс“ се превръща във важно звено в телевизията именно с втория си сезон, защото най-после се изправя срещу модела на самоунищожението. А дали успява да го разбие – ще ви оставя да откриете сами.