Икономист: Домашното образование намира все повече привърженици

(The Economist) Всяка сутрин петгодишният Тристан започва училище, като заедно с майка си чете в леглото. Той особено харесва детската писателка Енид Блайтън. И макар често да започва учебните си часове по пижама, само на пет години той умее да чете като седем– или осемгодишен. Освен това е много напред спрямо връстниците си и по други предмети – това се дължи, отбелязва майка му, на домашното образование.

Превод със съкращения: Иван Георгиев

Преди три десетилетия домашното образование беше незаконно в 30 щата. То беше разглеждано като явление, поддържано от особняци, а родителите, които опитваха да го прилагат, бяха преследвани и понякога лишавани от свобода. Днес то е законно навсякъде и като че ли е най-бързо разрастващата се форма на обучение в Америка. Според данните в новата книга Home Schooling in America от Джоузеф Мърфи, професор от Вандербилтския университет, през 1975 г. децата, които са се образовали у дома, са били 10,000-15,000. Днес те са около 2 милиона. Горе-долу толкова са и децата, които посещават частни елитни училища.

Въпреки че домашното образование започна в либералните среди, които проявяваха най-силно различие с масовите възгледи за живота, консервативните десни среди бяха тези, които най-активно го поощряваха – те посочваха, че държавните училища са твърде светски и не осигуряват никакво морално възпитание. Днес семействата, които приемат домашното образование, са преобладаващо християнски, като 78% от родителите редовно ходят на църква. Според изследването National Household Education Survey от 2007 г., основната причина хората да избират домашното образование са религиозните или морални напътствия (36%), а сред другите мотивиращи фактори са учебната среда (21%) и качеството на образователния материал (17%). По-нататък следва загрижеността за образованието по специални теми, разходите за пътуване и дори алергиите на децата.

Домашното образование не е присъщо само на белите и християните. Един доклад от 2007 г. посочва, че децата на мюсюлманите са една от най-бързо разрастващите се групи; тъмнокожите са около 4% (61,000 деца) от всички, образоващи се у дома. Особено заможните родители, както и тези, на които им се налага да пътуват често, също все по-често предприемат домашно обучение, поради неговата гъвкавост.

Г-н Мърфи пише в книгата си, че родителите не само искат да контролират какво учат децата им, но и да наблюдават развитието на ценностната им система, както и средата, в която израстват. Те все повече се убеждават, че държавните училища съвсем не са добро място за обучение. На академичните изпити децата, които са образовани у дома, както изглежда, се представят добре: те са на същото или по-високо ниво спрямо тези, които са образовани в държавните училища; това важи и за оценките им на изпитите за колежите. Книгата на г-н Мърфи свидетелства, че социалното им развитие не изостава: повечето деца са подготвени, самоуверени и общителни. Също така имат и по-малко проблеми по отношение на поведението. Само едно проучване показва, че по-висок процент от тях бързо се изтощават психически и емоционално при постъпване на военна служба.

Законите на отделните щати в различна степен регулират домашното образование и отговорността на тези, които го предприемат. Пенсилвания, Калифорния и Ню Йорк са най-стриктни, но това не отказва родителите. Г-н Мърфи обяснява, че това движение е част от рухващия монопол на държавното образование. „Домашното образование – пише той – е най-радикалната форма на приватизация“. На държавните училища им се налага да съдействат в наши дни, като повечето от тях осигуряват достъп до училищното оборудване, сайтовете си, книгите си и други материали. Те дори позволяват на децата, образоващи се у дома, да посещават уроци по най-тясно профилираните предмети – по този начин училищата получават обществено финансиране, което иначе биха изгубили напълно.

Домашното образование все още има врагове.

Но прагматизмът постепенно се налага в нашето съвремие.