Могат ли паяците да плетат мрежи и при микрогравитация? За щастие знаем отговора благодарение на две паякообразни - Арабела и Анита, които бяха изстреляни в Космоса през 1973 г.

Идеята за експеримента с паяците първоначално е на 17-годишна ученичка от гимназията в щата Масачузетс на име Джудит Майлс. Вероятно по стечение на обстоятелствата тя предлага идеята през 1972 г. - същата година, в която Дейвид Боуи издава албума The Rise and Fall of Ziggy Stardust and the Spiders from Mars.

Предложението ѝ е представено като част от проект на НАСА, който позволява на учениците да предлагат експерименти на борда на „Скайлаб“, първата американска космическа станция, която за кратко изпълнява няколко полета между май 1973 г. и февруари 1974 г.

Идеята се харесала на НАСА и тя била избрана за част от „Скайлаб 3“, втората мисия с екипаж на мини космическата станция. Два женски европейски градински паяка, известни още като кръстосани паяци, са поставени в две малки пластмасови бутилки и са изстреляни в ниска околоземна орбита на 28 юли 1973 г. След като всичко е на мястото си, Арабела е вкарана в специално проектиран резервоар и оставена да си върши работата.

Според резултатите Арабела първоначално трудно се адаптира към новите условия, като създава мрежа, която в най-добрия случай е „елементарна“. Въпреки това на втория ден тя започва да образува цялостни мрежи. Екипът иска да види как ще се развият нещата, затова разширява експеримента и въвежда Анита по средата на мисията.

В общи линии на двойката ѝ отнема известно време да свикне със странната обстановка, но бързо се научава да преде паяжини също толкова добре, колкото и у дома на планетата Земя, макар и с по-фина коприна. Въпреки че обект на изследването били паяците, откритията били предназначени за решаване на по-широки въпроси за това как близката до микрогравитацията среда влияе на централната нервна система на животните, включително и на хората.

НАСА обяснява: „Геометричната структура на паяжината на кълбовидния паяк осигурява добра мярка за състоянието на неговата централна нервна система. Тъй като паякът усеща собственото си тегло, за да определи необходимата дебелина на материала за паяжината, и използва както вятъра, така и гравитацията, за да инициира изграждането на своята мрежа, липсата на гравитационна сила в „Скайлаб“ би осигурила нов и различен стимул за поведенческата реакция на паяка“.

С други думи, способността за предене на паяжини може да даде представа за това как двигателната и централната ни нервна система могат да реагират на чужди условия.

За съжаление нито един от паяците не е доживял да разкаже за това. Арабела и Анита загинаха на космическата станция, най-вероятно в резултат на дехидратация. RIP. Няма ги, но не са забравени.

От 70-те години на миналия век насам няколко експеримента са изпратили паяци в ниска околоземна орбита в опит да разберат как животът се адаптира към Космоса. През последните години учени от Базелския университет изследваха поведението на паяците Trichonephila clavipes на борда на Международната космическа станция, като се съсредоточиха върху симетрията на паяжините, които изплитат.

На Земята паяците обикновено изграждат асиметрични паяжини, като центърът им е разположен по-близо до върха. Това им дава възможност да се спуснат бързо надолу, използвайки гравитацията, за да уловят плячката, която попада в долната част на паяжината. Интересно е, че мрежите, изградени в условия на почти нулева гравитация на МКС, са по-симетрични от тези на Земята, като центърът им е по-близо до средата. Въпреки че не са имали еволюционен опит в Космоса, паяците са адаптирали поведението си при изграждането на паяжини забележително бързо.

Снимка: Unsplash/NASA

Виж още: Windows XP директно в браузъра ви носи доза сладка носталгия за добро уикендно настроение