Оценяването на най-добрите филми от Академията за филмови изкуства и науки на САЩ, по-популярни по света просто като наградите „Оскар“, става все по-мъчително. Прекалено много политически, социални и икономически фактори и влияние хвърлят сянка върху това, дали всъщност и без това субективната оценка се прави в полза на най-добрия художествено филм в дадена година. Тази обаче имахме късмет, след като имаше няколко претенденти, напълно достойни за голямата награда. Дали Parasite прибра най-важните отличия (за най-добър филм, режисура и сценарий), защото превъзхождаше с толкова останалите тази година, или защото беше разумният компромис, ще оставим на всеки да си прецени. Факт е, че останалите варианти изглеждаха по-рискови за Академията.

Joker очаквано бе игнориран, защото бе приет от определени среди за политически некоректен и защото е от супергеройските франчайзи, които „не били кино“ според някои от големите кинаджии. Точно преди обявяването на номинациите през януари една статия в New York Times, като изразител на консервативното статукво, говореше най-добре за това. Влиятелните кинокритици на медията публикуваха своите селекции за номинации в основните категории, в които Joker липсваше не само като предложение за най-добър филм и режисура, но и като такова за най-добър актьор. Дори да сте от малкото, които не харесаха Жокера, майсторството на Хоакин Финикс беше доминантно в категорията тази година (сори, Блатечки, въобще не си прав).

За The Irishman също нямаше сериозни очаквания, защото е продукция на Netflix. Класическите кино бюрократи най-много се страхуват от стрийминг услугите и цифрите показват, че има защо. Още с пренебрегването на Roma на Куарон миналата година (вероятно по същите причини), при явното му превъзходство над останалите кандидати, бе ясно, че скоро Академията няма да се примири по отношение на домашния бокс офис.

„1917“ бе фаворитът на букмейкърите до последните минути. Филмът излезе на преден план, след като получи Златен глобус. Вероятно възприеман като компромисен вариант, както се случи с Green Book миналата година. Само че недооценени останаха няколко големи разлики. Героичната тема, която беше толкова модна на „Оскар“-ите в предните десетилетия (особено когато патриотични правителства водеха войни на други континенти), в момента е малко пипкава по отношение на политическата коректност. А политическата коректност, знаем, в САЩ понякога е по-важна от всичко. Или поне на думи. Академията отнася куп критики в последните години заради неравнопоставената селекция на жени режисьори и творци от различни раси и социални групи. Дори тазгодишната церемония звучеше на моменти супер странно и извинително – част от водещите по сценарий критикуваха самата Академия. В този смисъл миналата година Green Book беше начин да покажат, че се оценяват и важните теми за расовото и сексуалното равенство. Та няма как през главите на тези, които взимат решенията, да не е минало, че „1917“ – военен филм за бели мъже, режисиран от богат бял мъж – може да им усложни положението. Дори блестящата операторска работа не спаси ситуацията. Точно както се случи с Roma миналата година, пак да припомним.

А Parasite е един от най-страхотните корейски филми, правени някога, особено ако си запознат със социалния коментар зад историята (което не е изненада за този режисьор). Жестоко заснет разказ с подтема за социалното неравенство, която премина граници и отбеляза резултати навсякъде по света, дори в американския бокс офис. Старците от Академията имаха невероятния шанс едновременно да наградят голям филм, да пренебрегнат „врага“ си, да запушат устата на критиците по отношение на разнообразието и да отличат една незаслужено пренебрегвана велика съвременна кино школа. Точно така, пренебрегвана, тъй като е трудно да се повярва, че при десетки спечелени награди в Кан, Венеция и Берлин например творчеството нито на Уонг Карвай, нито на Ким Ки Дук, нито на Парк Чан Ук е получавало дори една номинация за „Оскар“ до момента. 

Налице бе и още един катализиращ фактор - Холивуд обича бляскавото, обича да създава емоционални моменти. Това е есенцията на шоу бизнеса. Обича също да пренаписва историята (Parasite е и първият филм на език, различен от английския, печелил „Оскар“ за най-добър филм – няма Фелини, няма Бергман, няма Бунюел). В крайна сметка развръзката не бе въобще толкова изненадваща и сякаш бе в тон с цялото самобичуване по време на церемонията. Да, четирите отличия на Parasite може би са една идея в повече, но дори да има съмнения за чистотата на мотивацията зад това решение, смятам наградите за заслужени. Не само за един блестящ филм и доказал се режисьор, но и като своеобразна почит към съвременното южнокорейско кино, което съм сигурен, че има много почитатели и в България. Нищо че моят личен фаворит беше друг.