Когато сондата "Вояджър" 1 излетя през 1977 г., основната ѝ цел беше да заснеме близък план на Юпитер и Сатурн. Но най-революционното му откритие дойде много по-късно, когато премина през най-външната граница на Слънчевата система – хелиопаузата.

Тази невидима граница е мястото, където слънчевият вятър — потоци от заредени частици, изхвърлени от Слънцето — среща междузвездната среда, пространството между звездите, изпълнено с частици и радиация. В продължение на години астрономите вярваха, че тази област е студена и разредена. Вместо това сензорите на "Вояджър" засякоха драстично повишение както на плътността на частиците, така и на температурата, създавайки това, което изследователите сега наричат „стена от огън“.

Става дума за температури на плазмата, достигащи почти 30 000 °C. Не пламъци, каквито ги познаваме, а частици, движещи се толкова бързо, че сблъсъците им генерират удивителна топлина.

Представете си хелиопаузата като балон, обгръщащ нашата Слънчева система. Вътре в нея сме защитени от магнитното влияние на Слънцето и слънчевия вятър. Отвъд нея се простира междузвездното пространство, където радиацията от далечни звезди се разпространява свободно.

Данните от "Вояджър" 1 разкриват, че магнитните линии на Слънцето се разтягат и свиват на тази граница, създавайки магнитно пресъединяване – процес, при който магнитните полета се разкъсват и пренареждат, освобождавайки огромни количества енергия. Именно този космически трафик от заредени частици създава така наречената стена от огън.

За космическите кораби обаче това не е толкова опасно, колкото звучи. В тази супер тънка плазма сблъсъците са редки. "Вояджър" 1 преминава през нея без да бъде засегнат, дори когато неговите инструменти откриват едни от най-горещите плазми, измервани досега.

Едно от най-интригуващите открития на сондата е, че магнитните полета вътре в хелиопаузата изглеждат удивително подобни на тези извън нея, в междузвездното пространство. Учените някога очакваха значителни разлики, но тази приемственост предполага, че нашата Слънчева система е по-тясно свързана с по-широката галактика, отколкото сме мислили. Това има големи последствия за начина, по който разбираме звездните ветрове, магнетизма и плазмените потоци – не само в нашата система, но и около други звезди.

Фактът, че "Вояджър" 1 все още функционира, е чудо само по себе си. Всеки от неговите инструменти работи с по-малко енергия от една домакинска електрическа крушка, а въпреки това продължава да предава данни на разстояние от милиарди километри. Неговият миниатюрен плутониев източник на енергия се изчерпва, но инженерите от NASA внимателно управляват системите на космическия кораб, за да го поддържат в работно състояние.

Улавянето на тези слаби сигнали не е лека задача. На Земята са необходими 70-метрови радиоантени и високочувствителни приемници, за да се уловят шепотите на космическия кораб от междузвездното пространство.

"Вояджър" 1 не спира дотук. Той ще продължи да се движи все по-навътре в междузвездното пространство, измервайки плътността на частиците и магнитните полета далеч отвъд обсега на всяка друга мисия. Неговите открития могат да променят начина, по който разбираме хелиосферата – защитната балон, който предпазва Земята и другите планети от галактическата радиация.

За бъдещите астронавти, които един ден може да се осмелят да отидат отвъд Плутон, тази информация може да се окаже жизненоважна.

Почти пет десетилетия след изстрелването си, "Вояджър" 1 продължава да ни напомня за упоритостта и любопитството на човечеството. С всеки сигнал, който изпраща към Земята, той ни приближава с една стъпка по-близо до разбирането на мястото ни в галактиката.

Въпросът е какво друго ни очаква отвъд тази пламенна граница? Ако пътуването на "Вояджър" 1 ни е научило на нещо, то е, че вселената винаги ни подготвя поредната изненада.

Снимка: Unsplash/NASA/JPL-Caltech/The Valley Vanguard

Виж още: Внимание: спекуланти продават ROG Xbox Ally X в eBay за 2500 долара, макар новата конзола да не е изчерпана