В свят, в който алгоритмите все по-често определят какво виждаме, как създаваме и дори как мислим, въпросът за ролята на човека в този процес става все по-ключов. Именно на тази граница между логика и въображение работи Александър Мбала-Екобена – директор „3D иновации“ в Adidas Originals, чийто професионален път преминава през архитектура, технологии и продуктов дизайн.

Между 24 и 26 април той ще бъде гост в София като част от SHAPESHIFT Festival 2026 – международен фестивал за технологии, наука и съвременна култура, който тази година поставя във фокус темата „Човешкият алгоритъм“. В рамките на лекцията си „Creativity, Rules and Logic“ Мбала-Екобена ще разгледа как алгоритмите не просто подпомагат, а активно оформят творческия процес - и как ограниченията, които създаваме, могат да се превърнат в двигател на иновацията.

Роден в Камерун, израснал между различни културни контексти и изградил кариера в Германия, той съчетава системното мислене на инженера с чувствителността на дизайнер. В този разговор той разказва за ранните си влияния, за културните пластове, които оформят начина му на мислене, и за това защо способността да навигираш ограниченията е в основата на всяка силна идея.

Пътят ти започва в Найроби и продължава през САЩ и Германия. Имаше ли конкретна книга, филм или дори герой, който oще в детството ти запали обсесията ти по създаването на неща, които още не съществуват? А може би беше човек?

Не, няма конкретна книга, филм или герой, които да са отключили това. Израснах в среда, изпълнена с различни видове стимули. У дома винаги звучеше музика — всякаква музика — а в къщата на една от лелите ми имаше енциклопедии, пълни с илюстрации, които показваха как са направени различни неща и как са се развивали с времето.

Естествено ме привличаше нехудожествената литература — разбирането на процеси и системи, а не само историите сами по себе си. Но най-определящото влияние не беше конкретен референтен образ, а начин на мислене, който идваше от родителите ми, и най-вече от баща ми.

Той имаше един много прост принцип: ако друг човек е направил нещо, значи и ние би трябвало да можем да го направим. Това никога не беше поднасяно като похвала, а като предизвикателство. Ако смятахме, че не можем да направим нещо, трябваше да обясним защо.

У дома, ако дойдеш с проблем, не можеш просто да се оплачеш. Трябва да дойдеш и с възможни решения. Спомням си много моменти като дете, когато ми се искаше да мина по лесния път — да кажа нещо набързо и да го оставя той да го реши. Но в процеса на опитите да измисля дори и най-повърхностни решения, често осъзнавах, че всъщност сам започвам да се доближавам до решението.

Имаше моменти, в които отивах при него, подготвен да поискам помощ, и по средата на обяснението осъзнавах, че вече не ми е нужна. Поглеждайки назад, това просто правило тихо изгради у мен навик за решаване на проблеми.

Комбинирано с това, че бях заобиколен от хора, които никога не приемаха истински идеята, че нещо е невъзможно, това създаде много силно убеждение: ако мога да си представя нещо и то не противоречи на законите на физиката, значи то може да съществува. Именно това убеждение ме обсеби ми по създаването на неща, които още не съществуват.

Имаш корени както в Камерун, така и в Германия. Как съчетаваш тези толкова различни култури, пейзажи и начини на мислене в работата и живота си? Промени ли се разбирането ти за мултикултурализма, след като си живял и работил на три различни континента?

Камерун и Германия представляват две много различни, но еднакво важни части от живота ми. Това, че съм прекарал значително време и на двете места, оформи начина, по който разбирам идентичността и културата.

Интересното е, че първият ми истински културен шок не беше в Европа, а в Африка — когато пътувах до Кения. Спомням си как пристигнах в Найроби и бях напълно изненадан от климата. Никога преди това не бях изпитвал нещо, наподобяващо мека есен или зима в Африка. Дори съвсем обикновени неща — като това как хората общуват или какво ядат — ми се струваха непознати.

Но най-значимият момент дойде, когато се върнах в Камерун. Там нищо не се беше променило — но аз се бях променил. Изведнъж започнах да виждам собствената си среда по различен начин, почти сякаш я наблюдавах отвън.

Тази промяна ме накара да осъзная, че това, което често приемаме за естествено или присъщо на нас, понякога е просто онова, с което сме свикнали.

По-късно преместването ми в Германия и на други места само затвърди тази идея. Всяко преместване ми даваше своеобразен рестарт. По онова време комуникацията не беше толкова навременна, колкото е днес, така че всяка релокация създаваше известна дистанция от предишната среда.

Спомням си как пристигах в нова държава и усещах, че мога да изпробвам нови навици, да променя рутините си или да преосмисля начина, по който се представям пред света — без тежестта на предишните очаквания. Едва много по-късно осъзнах колко рядко и ценно е това.

Именно това оформи разбирането ми за мултикултурализъм. Вече не го възприемам като принадлежност към множество фиксирани идентичности, а като взаимодействие с културата като нещо гъвкаво и развиващо се.

Чрез пътуванията започнах да забелязвам повече пресечни точки, отколкото различия — сходни модели в храната, езика или поведението, които свързват местата, вместо да ги разделят.

Това също така ме накара да осъзная колко крехко е това богатство. Когато една култура или начин на мислене изчезне, ние не губим просто традиции — губим цели начини за решаване на проблеми и разбиране на света.

На лично ниво цялото това пътуване ми позволи съзнателно да възприема онова, което резонира с мен, и да се освободя от онова, което не. В този смисъл чувствам, че съм успял да изградя собствена културна рамка, вместо просто да наследя една.

Преминал си от архитектура към 3D иновации в adidas Originals. Как логиката на проектирането на сграда се сравнява с тази на създаването на продукт? Смяташ ли, че правилата на добрия дизайн са универсални, независимо от мащаба?

В основата си аз виждам дизайна като решаване на проблеми. Независимо дали става дума за сграда или за обувка, всичко започва с въпрос и с дисциплината да изследваш този въпрос задълбочено и честно.

В архитектурата работим с пространство, структура и материал, но и с нещо по-малко осезаемо — емоционалното качество на едно пространство. Спомням си, че съм работил по проекти, в които разговорът не беше само за размери или материали, а и за това как трябва да се усеща едно пространство, когато някой влезе в него.

Същият емоционален пласт съществува и в продуктовия дизайн. Често си мисля за начина, по който създаваме привързаност към предметите. Нещо толкова просто като стар билет от пътуване, за да посетиш важен за теб човек, или наследен предмет, който дори може да не е особено естетичен, може да носи огромна стойност.

В adidas процесът изисква да подхождаш към проблемите без предразсъдъци. Трябва да бъдеш отворен към всеки инструмент или метод, който може да помогне за решаването на проблема. Подобно нещо преживях и по време на следването си, когато бяхме насърчавани да експериментираме между различни дисциплини.

Това, което се променя значително, е връзката ни с обекта. При продукти като обувките ти си в директен контакт с тях. Те се превръщат в продължение на тялото ти. При архитектурата ти влизаш вътре в обекта. Той те обгръща, почти те наблюдава.

Тази промяна във взаимоотношението променя възприятието, но основната логика остава непроменена.

В същото време научих, че онова, което приемаме за добър дизайн, не е универсално. Имало е моменти, в които съм отхвърлял определени филми или културни продукти като лишени от дълбочина, само за да осъзная по-късно, че те резонират дълбоко с милиони хора.

Това създава важен момент на смирение. Напомня ти, че дизайнът не е само въпрос на твоите собствени критерии, а и на това как се свързва с другите.

Академичният ти път минава през University of Stuttgart, който изглежда привлича изключителни технически таланти. Какво прави системата там толкова уникална и как те подготви за темпото на глобален гигант като adidas?

Мисля, че това се дължи на средата, която създава, а не просто на учебната програма.

Това беше място, което истински възнаграждаваше любопитството. Дадена ни беше свободата да изследваме идеи и — по-важното — да ги изграждаме. Спомням си, че работех по проекти, при които от нас не се очакваше просто да представим концепция, а физически да я реализираме, да я тестваме и понякога да я видим как се проваля.

Този процес на създаване беше изключително ценен.

Също толкова важни бяха и хората. Бях заобиколен от личности, които бяха изключително талантливи, но и много различни едни от други. Имаше моменти на напрежение, моменти, в които не се разбирахме, но именно тогава човек наистина се учи.

Някои от най-важните уроци, които взех със себе си, не дойдоха от лекциите, а от разговори късно вечер в студиото или от това да наблюдавам как някой друг подхожда към даден проблем по напълно различен начин от моя.

Това ме накара да осъзная, че истинската сила на подобна институция се крие в хората, които тя събира.

Имаше и моменти, в които липсата на  дефиниран път беше фрустрираща. Но именно тази неяснота ни принуждаваше да поемем отговорност за собствената си посока. Тя ни научи да се ориентираме в несигурност — а това е точно онова, с което се сблъскваш в бързо движещи се глобални среди.

Поглеждайки назад, именно тази свобода да изследваш, да се проваляш и да дефинираш собствения си процес беше най-ценната подготовка.

В момента следваш Executive MBA, докато вече имаш магистратура по Integrative Technologies. Как логиката на бизнеса взаимодейства с логиката на дизайна? Познаването на правилата на пазара прави ли те по-ограничен или по-силен като създател?

Решението ми да започна Executive MBA беше много практично: исках да стана по-добър в това да превръщам идеите в реалност.

Всяка идея съществува в рамките на ограничения — материали, време, ресурси и финансова реалност. И все пак в много творчески сфери бизнесът често се разглежда като нещо отделно или дори противоположно на креативността.

Преживях това много директно, докато работех с артисти. Срещах хора с изключителен талант, чиято работа имаше потенциала да достигне до много повече хора, но които изпитваха трудност да се издържат чрез нея.

Имаше моменти, в които самият аз участвах в проекти, без да мисля за устойчивостта им, просто защото вярвах в работата. Но с времето осъзнах, че този подход ме ограничава. Не можех да продължа да подкрепям другите или да развивам собствените си идеи, без структура, която да направи това жизнеспособно.

Това беше повратен момент. Разбрах, че ограничението не е творческо — то е структурно.

За мен креативността е като умението на илюзионист или артист на бягството. Ти действаш в рамките на ограничения. Ако няма ограничения, няма предизвикателство. Ако ограниченията са прекалено рестриктивни, няма изход.

Често си го представям като изграждане на клетка. Ако клетката е твърде слаба, да избягаш от нея е тривиално и безинтересно. Ако е твърде здрава, бягството става невъзможно. Но ако ограниченията са смислени и добре балансирани, тогава намирането на път през тях се превръща в самия творчески акт.

Разбирането на бизнеса не ограничава креативността — напротив, то я подсилва. То превръща идеите в нещо, което може да живее, да се развива и да има въздействие във времето.

В крайна сметка това, което отличава силната творческа работа, не е липсата на ограничения, а способността да ги навигираш елегантно и ефективно.

Повече информация за фестивала ще намерите на https://shapeshiftfestival.com/

Снимки: https://mballa.com