Като милениал, роден малко преди началото на 90-те години, винаги съм се определяла по-скоро като дигитален имигрант (digital immigrant), а не като дигитално роден човек (digital native). Вторите са израснали от бебета с технологиите и те за тях са втора природа; първите са навлезли в дигиталния свят малко по-късно и за тях той не е бил даденост в периода преди порастването. При мен потъването в него се случи покрай бума на интернет клубовете, mIRC и офертите за целонощно сърфиране на половин цена. Зад блока имаше клуб, който за кратко време се превърна във мой втори дом (чат, музика, филми и игри на корем), а половин година по-късно родителите ми разбраха, че за да ме виждат за по-дълъг период у дома, е добре да помислят за купуването на компютър. Това съвпадна с въвеждането на часове по информатика в училище, та поне оправданието беше добро. Бях 11-и клас.

Връщайки се назад, осъзнавам, че още тогава съм усещала предразположеността си към

дигитално пристрастяване

С времето то сменяше обекта си, идваше и си отиваше, но така и не изчезна. Адаптирах се към дигиталната ера прекалено добре и вече знам, че усещането, че имаш спешна нужда от доза интернет (чат/гледане наведнъж на 20 епизода от някой сериал/разцъкване на игра и др. производни) или ще загинеш, е колкото силно, толкова и лъжливо. Но въпреки че дигиталното пристрастяване е еднакво силно за който и да е аспект на технологичната ера, най-притеснително днес се оказва не друго, а пристрастяването към социалните мрежи. Онези прекрасни дигитални места, които се появиха с гръмки обещания за повече свързаност, повече информираност, повече сплотеност и повече завързани приятелства. Онези чудни платформи, които са едновременно капан за самотния човек и поле за изява за популярния; мястото, където екстроверти и интроверти намират еднакво удовлетворение за специфичните си нужди. Там, където с един рефреш винаги излиза нещо ново и интересно. И там, от където никога не можеш да си тръгнеш.

Не, това не е песен на Eagles, а абсолютна истина: хората, които искат да напуснат социалните мрежи, са много; хората, които действително напускат социалните мрежи и не се завръщат към тях, са много, много малко. Едно проучване на Bidvine.com от 2017 казва, че 1 от 10 запитани иска през новата 2018 година да напусне социалните мрежи. Изследване във Великобритания отново от 2017 сочи, че от запитани 5000 деца почти 2/3 заявяват, че социалните мрежи влияят зле на емоционалното им здраве и че биха искали те никога да не бяха създавани. Изследване от 2016, проведено от SimilarWeb сочи, че популярността на Facebook, Instagram, Snapchat, Тwitter е паднала значително.
Усърдното ми проучване обаче не откри процент хора, реално напускащи социалните мрежи завинаги. Тук не говорим за станалата напоследък модерна „детоксикация от Facebook“ – онзи момент, в който си затриваш профила за 3 месеца, стигаш до велики прозрения и после пишеш статия за това в Medium. Тук говорим за абсолютен отказ от социалните медии под всякаква форма и завинаги – и личните ми наблюдения са, че

единствените хора, които не ползват социалните мрежи, са онези, които никога не са имали регистрация там

Пак в SimilarWeb има статистики, които са достъпни за всеки и които сочат, че всеки спад в потреблението на социалните мрежи е следван от възход. Изглежда, че потребителите могат да направят всичко, но не и да зарежат ползването на социалните мрежи. Това обаче още не е показателно за пристрастеност; за пристрастеност можем да говорим, когато стигнем до негативните ефекти и компулсивността на използването.

Непрекъснатото проверяване на Facebook и Instagram, независимо какво правим в момента, зависимостта от това да скролваш още и още са само част от това. Изследване от университета в Чикаго сочи, че пристрастеността към социалните платформи е по-силна от тази към алкохола и цигарите. То е едно от многото, проведени през последните години, и няма да е последното. Факт обаче е, че Световната здравна организация (СЗО) все още не е определила прекаленото ползване на социални медии като патологично и свързано с психологическа зависимост. Този момент може би не е далеч, тъй като през януари 2018 за пръв път официално бе обявено, че пристрастеността към видеоигри (също широкоразпространен проблем) ще бъде включена в списъка с психологически разстройства от СЗО. И един от експертите, чийто опит и изследвания спомагат за това, е Марк Грифитс от университета Нотингам Трент – човек, който прекарва дълги години, проучвайки пристрастяване към хазарта, към интернет и – внимание – към социалните мрежи Facebook, Twitter, Instagram. Грифитс казва, че пристрастеността към социалните мрежи има същите признаци като химическа пристрастеност, например рязка смяна на настроенията, социална изолация, конфликт и чести рецидиви.  

Ако продължавате обаче да се чудите дали е възможно да съществува такова нещо като пристрастеност към Facebook, може би това ще ви помогне да решите –

самите му създатели признават, че той е създаден, за да бъде дрога

През ноември 2017 Шон Паркър, един от оригиналните основатели на Facebook и първият президент на платформата, каза на всеослушание, че социалната мрежа е създадена целенасочено, за да „промени начина, по който взаимодействате с обществото“ и че „вероятно променя продуктивността по особен начин“. Паркър казва, че главната цел на Facebook изначално, още при поставянето на основите е „да гълта колкото може повече от вниманието на потребителите“. Това внимание според него се подхранва от малки дози допамин в мозъка – приятното усещане, когато някой хареса публикация или напише коментар. „Експлоатирахме уязвимост в човешката психика“, казва Паркър. „Знаехме много добре какво правим и въпреки това го направихме.“

Към гласа на Паркър се добавя този на Тристан Харис, бивш етик по дизайна в Google, който споделя своята експертиза за начина, по който мобилните приложения на социалните мрежи държат потребителя „пристрастен“ – всичко в тях, включително начинът за рефрешване с дръпване с пръст надолу, наподобява усещането на игра на рулетка в казино и внушава, че с всеки рефреш играеш за печалба. „Смартфоните, уведомленията и браузърите се превръщат в екзоскелети на нашите умове и лични отношения“, казва Харис. Лорън Брихтър, дизайнерът, създал механизма „дръпни, за да рефрешнеш“, казва, че е прекарала много часове в размисли дали създаденото от нея е допринесло с нещо за добруването на човечеството. Чамат Палиапития, бивш вицепрезидент за увеличаване на потребителите във Facebook, също се включва с гръмкото изказване, че не позволява на децата си „да ползват тези л**а“ – и че „това, което създадохме, разрушава обществото и подронва основите на човешкото поведение“. 

Изказването на Палиапития беше толкова внушително, че на компанията за пръв път ѝ се наложи да излезе с официално изявление, акцентирайки върху това, че Facebook „не е, какъвто е бил в началото“, и че „нашата отговорност нарасна с времето“.
Но истината е, че онези, които са на върха на платформите, онези, които ги разработват, поддържат и промотират, не ги използват. Не като нас. Изглежда, че правилото „не се друсай със собствената си дрога“ важи не само за истинските наркодилъри, а и за онези, създаващи допаминовата зависимост в социалните мрежи.

И все пак как разбираме дали сме зависими?

Е, ако първото нещо, което правите сутрин, е да се пресегнете за смартфона си и да прегледате две, три или четири социални платформи; ако не оставяте Facebook на мира дори докато гледате филм; ако не спирате да ровите Instagram или Тwitter, докато сте на вечеря с любим човек – много е вероятно да имате проблем. Грифитс, за когото говорих по-рано, казва, че времето, прекарано в социалните мрежи, не е задължително проблем само по себе си, но начинът, по който ни влияе, би могъл да бъде – например, ако отключи компулсивно поведение и негативни ефекти върху работата и взаимоотношенията ни. И е трудно да разберем: как точно се развива зависимостта, как се прекрачва границата между приятно хоби и пристрастеност, която не се контролира? Дали три часа на ден, прекарани в дадена социална мрежа, са признак, че сме пристрастени към нея? Дали просто не сме пристрастени към необходимостта да говорим за себе си, нещо ключово за социалните медии? Едно изследване от Харвард, проведено с магнитен резонанс, открива, че точно това говорене за себе си стимулира центровете на удоволствие в мозъка. Дали това е достатъчно обаче, за да бъдем диагностицирани, когато времето, отдавано за платформите за свързване, стане прекалено много? И как изобщо може да се диагностицира нещо, за което все още няма официално призната диагноза? Това, което можем да направим тук и сега, е не да се опитваме мигновено да отговорим на тези въпроси, да разрешим неофициалната диагноза, а да пристъпим към осъзнаване и после, постепенно, към саморегулация. И излекуване, започващо с една важна първа крачка, еднакв при всички други видове пристрастяване – да признаеш, че имаш проблем.