Не са запазени никакви данни или останки от първия човек, изпитал състояние на опиянение. Някъде дълбоко в праисторията някой човек или по-ранен наш прародител вероятно е открил, че консумацията – чрез ядене, дъвчене или пиене – на определено растение може да облекчи болката, да изостри сетивата или да предизвика приятно опиянение. Първоначално това вероятно се е случило случайно. Какво се е случило след това – дали хората са се връщали към въпросното вещество, споделяли са го с други или са изграждали ритуали около него – до голяма степен е изчезнало заедно с тях.

Понякога размислите по тези въпроси са раждали доста екстравагантни идеи. Имам предвид наистина смели и необичайни хипотези. Писателят и защитник на употребата на психеделици Терънс Маккена стана известен с теорията си за „надрусаната маймуна“ (stoned ape), според която срещите с псилоцибинови гъби са спомогнали за еволюцията на човешкото възприятие, езика и културата.

Липсват убедителни археологически доказателства в подкрепа на твърдението на Маккена, но по-широкообхватната идея, залегнала в основата му – че хората може да са експериментирали с психоактивни растения много преди възникването на цивилизацията – е много по-трудна за отхвърляне.

Доскоро археологическите находки предоставяха изключително оскъден материал за проучване. Сред най-старите и добре документирани примери са доказателства, че ловци-събирачи по земите на днешен Израел са приготвяли ферментирала напитка от зърнени култури преди около 13 000 години – вероятно за ритуални пиршества – и то векове преди земеделието да се утвърди напълно. Следи от други психоактивни растения се появяват едва на по-късен етап. Причината е очевидна: за разлика от каменните сечива или костите, листата, гъбите и сдъвканите семена обикновено се разлагат и изчезват.

Сега обаче се оказва, че двама ловци-събирачи, живели с хиляди години разлика помежду си на индонезийския остров Сулавеси, може би са съхранили доказателства за употребата на психоактивни вещества.

Една от фосилните находки датира отпреди 25 000 – 16 000 години, а другата – отпреди около 7600 – 6300 години. И по зъбите на двата индивида са открити дълбоки, заоблени вдлъбнатини, сякаш са прекарали години наред, задържайки и движейки в устата си малък, твърд предмет.

Изследователите предполагат, че въпросният предмет е бил цяло семе от арека – по-известно като бетелов орех. В зъбите и на двамата индивиди са открити химически следи от ареколин (основния невроактивен алкалоид в семето), а лабораторни експерименти показват, че целите ядки могат да отделят достатъчно количество ареколин, за да повлияят на човешките нервни рецептори.

Бетеловият орех е стимулант, който води до пристрастяване и предизвиква лека еуфория и повишена бодрост у консумиращите го. След алкохола, кофеина и никотина, бетеловият орех е четвъртото най-широко употребявано психоактивно вещество в света.

Ако това тълкуване е правилно, документираната връзка на човечеството с растенията, променящи съзнанието, не е започнала с появата на първите земеделски стопанства, селища или съдове за бира. Тя е била вече добре установена сред ловците-събирачи от Ледниковия период.

При по-стария индивид фрагмент от горната челюст е запазил само три кътника, но всички те показват следи от силно кръгово износване. При по-късния индивид – от епохата на холоцена – подобни улеи се наблюдават от двете страни на устата, засягайки кътници, предкътници и кучешки зъби. Характерът на следите подсказва, че са причинени от твърд предмет с приблизително сферична форма и диаметър между 10 и 20 милиметра, който е бил многократно задържан между зъбите и местен из устата.

„Питах се: какво, по дяволите, са правили тези хора? Сякаш някой е използвал накрайник за бормашина с формата на голяма твърда бонбонена топка и е изтрил вътрешната част на зъба“, коментира Адам Брум, археолог от университета „Грифит“ и водещ автор на изследването.

Изследователите не откриха характерното червеникаво-кафяво оцветяване, свързано със съвременната смес за дъвчене „бетел куид“, при която нарязани семена от арека се смесват с гасена вар и често се увиват в листа от бетел. Вместо това размерите на жлеба съответстват на по-малки, цели семена – като тези на диворастящата палма Areca triandra, произхождаща от Южен Сулавеси.

Авторите не стигат до там, че да кажат, че двамата древни предци са били напълно пристрастени. Това, което те могат да покажат, е, че и двамата изглежда са продължили да смучат ядките с години въпреки сериозните увреждания на зъбите им. Моделът предполага някаква форма на зависимост или натрапчиво използване. Ареколинът предизвиква много от незабавните ефекти на бетеловия орех, включително силно слюноотделяне и стимулация. Но изследователите отбелязват, че това може да не е веществото, което е основно отговорно за пристрастяването. Вместо това може да възникне зависимост от комбинираните ефекти на няколко съединения в цялата ядка.

Снимка: Unsplash

Виж още: Този 246TB SSD диск с място за 2300 4К филма е сбъднат сън за киноманите с най-дълбок джоб