Проклятието на електронния текст

Противно на широко разпространеното напоследък мнение, днес ние не четем по-малко, а повече. Дигиталната ера не е намалила обемите текст, които всички ние ежедневно жадно „поглъщаме“ – напротив, редица научни изследвания сочат, че през първото десетилетие на XXI век хората по света четат близо три пъти повече отколкото през 1980. Това би трябвало да е добър знак, нали? Щом четем повече, би трябвало да сме и по-умни, да усвояваме по-бързо, да помним повече?
За съжаление напоследък все повече изследвания сочат точно обратната тенденция. Оказва се, че през дигиталната ера увеличеното количество не означава и по-високо качество.

Духове в машината

Пам Мюлер е студент в университета Принстън. Един ден, бързайки за лекции, той установява, че е забравил лаптопа си и му се налага по време на урока да си води записки по добрия стар метод – на ръка с лист и химикалка. След края на лекцията обаче това, което изглежда като привидно архаичен метод за запис, има неочакван и изключително благотворен ефект върху възприятието на студента. „Имах усещането, че съм извлякъл много повече и по-полезни знания от лекцията“, твърди изненадан Мюлер. По-късно той споделя своето наблюдение с научния си ръководител – Даниел Опенхаймер. Заинтригуван, той решава да провери дали преживяването на студента му е обективен резултат от замяната на френетичното печатане на лаптоп с ръчни записки или е просто самовнушение. След серия експерименти двамата с изумление установяват, че в действителност студентите, които по време на лекции си водят записки на ръка, усвояват преподавания материал по-добре и схващат много по-голяма част от същината на водения урок още в лекционната зала.

На логично възникващия въпрос: „Защо е така?“, двамата изследователи отговарят просто – наборът на текст с помощта на клавиатура повишава значително скоростта на запис, т.е. студентите успяват да запишат много повече от преподавания материал за по-кратко време, но това става за сметка на качеството на възприятие. Тъй като тракането по клавишите изисква усилия и съсредоточаване, то отклонява вниманието от същността на лекцията – студентите записват, но механично, без да следят логиката и идеите на преподавания материал.

Впоследствие Опенхаймер и Мюлер доразвиват тезата си за ползата от ръчните записи и вредата от използване на електронни устройства в учебния процес. По-ниската скорост на ръчен запис позволява на записващия да усвои по-добре материята, която му се преподава, веднага, още в момента на преподаването. Но това не е единствената причина ръчният запис да повишава ефикасността на възприятията. „Дигиталните устройства са чисто и просто разсейващи“, обяснява Опенхаймер. Когато използваме лаптоп или таблет за водене на записки, ние неминуемо се отвличаме, изкушаваме се междувременно да поровим в интернет, да проверим електронната си поща, съобщенията си във Facebook или да кликнем върху линка към интересно видео. Не особено изненадващо подобен „мултитаскинг“ нарушава концентрацията и води до понижена ефикасност на възприятието.

Изгубени думи

Проблемът обаче не е ограничен само и единствено до сухата и скучна учебна материя. Оказва се, че дори четенето на развлекателна литература върху електронен екран страда от „липса на ефикасност“.
В ерата на примигващите и трептящи компютърни дисплеи това можеше да се отдаде на факта, че четенето върху тях беше затруднено от обективни обстоятелства – ниското качество на изображението, което те предлагаха, беше мощен „разсейващ“ фактор. Но днес картината, предлагана от масовите LCD монитори или e-ink екраните с електронно мастило, е дори с по-високо качество от това на нискорезолюционния и некачествен печат на някои хартиени издания. Защо тогава проучването, проведено от норвежкия учен Ан Манген в университета Ставангер, сочи, че хората, чели един и същи развлекателен роман, напечатан на хартия и върху екрана на Kindle DX, демонстрират различно качество на възприятие за неговия сюжет и ключовите елементи от историята му?

Прочелите го на хартия например срещат значително по-малко затруднения да преразкажат същността на книгата и се справят почти два пъти по-добре с правилното подреждане на 14-те ключови събития в нейния сюжет, отколкото хората, чели романа на екрана на Kindle.
Според Манген една от причините е, че физическото, хартиено копие позволява на читателя по-лесно да проследява напредъка си във възприемането (четенето) на романа. В печатната си форма една книга или списание съдържат много повече чисто физически „улики“, които ни подпомагат в тази задача – често на съвсем примитивно, подсъзнателно ниво. Когато четем на хартия например, можем по-лесно да запомним, че определени пасажи са били някъде към средата на книгата или в нейния край. Чисто „фотографски“ запомняме, че откъс, който ни е направил силно впечатление, се е намирал в горната част на лявата половина от страниците. При електронните издания подобно „визуализиране“ е невъзможно, тъй като липсва физическо усещане за дължината на книгата, нито за пространственото разположение на текста – там всяка следваща страница е абсолютно идентична с предходната.

Разбира се, някой би казал: „Какво значение има това? Все пак става дума за четене за удоволствие – никой след това няма да ме изпитва доколко добре съм усвоил текста на романа!“ За съжаление вече има изследвания, които доказват, че четенето върху електронен дисплей влияе и върху чисто емоционалните реакции на четящия и способността му да съпреживява случващото се в текста. В рамките на изследването си Ан Манген поискала от 145 свои студенти да прочетат история за серия трагични събития. Една част от тях получила текста в хартиен вид, а останалите – върху iPad. Когато по-късно на участниците е съобщено, че историята, която току-що са прочели, е истинска, тези, които са я узнали от печатното копие, демонстрирали много по-висока степен на съчувствие и съпричастност със случилото се, отколкото студентите, видели я върху екрана на таблет.

Краят на познанието?

Разбира се, подобни изследвания все още са твърде скромни като мащаб и им липсва представителност, за да очертаят истински обезпокоителна, масова тенденция, засягаща значима част от съвременното човечество. Фактите обаче са безспорни – новите начини, по които четем и пишем, драматично променят способностите ни за възприемане и боравене с текст и за съжаление не всички промени са в позитивен аспект.

През 2011 проучване на Колумбийския университет например доказва, че когато хората знаят, че могат да получат винаги и навсякъде лесен достъп до дадена информация, те изобщо не си правят труда да я запомнят. Вместо това те по-скоро запомнят къде и как могат да намерят нужните им данни, вместо да помнят фактите, които са им необходими. Това неминуемо повдига въпроса: ако в един момент всички електронни устройства и интернет изчезнат по някаква причина, дали след това някой изобщо ще знае нещо? Може би в крайна сметка Сократ ще се окаже прав в опасенията си, изказани още преди 2500 години, че масовото разпространение на писмеността ще доведе до ерозия на човешката памет и в крайна сметка до създаване на илюзия за познание, а не за истински интелект.