Лунният прах може би не е толкова вреден за хората, колкото се смяташе, тъй като нов експеримент показва, че типичното замърсяване на въздуха на оживена улица е по-токсично от вдишването на лунен прах.

„Резултатите допринасят за обосновката на безопасността на завръщането на хора на Луната“, казва в изявление Брайън Оливър, който е почетен професор по науки за живота в Технологичния университет в Сидни.

Опасенията за токсичността на лунния прах възникнаха по време на мисиите „Аполо“. Лунният прах е статично зареден, което му позволява да полепва по скафандрите на астронавтите. След като астронавтите се качиха обратно в лунния си модул след лунна разходка, прахът попадна във въздуха на кабината и беше вдишан, което доведе до дихателни проблеми на астронавтите, които отшумяха след около 24 часа. Астронавтът на „Аполо 17“ Харисън Шмит описва това като „лунна сенна хрема“, с парещи очи, кихане и възпалено гърло.

Нещо повече, на Земята хирургът на полета на „Аполо“ съобщава за подобни проблеми след разопаковането на използваните скафандри. В техния случай те съобщават, че симптомите са се влошавали след всяка мисия, което предполага, че многократното излагане на лунен прах засилва неговата токсичност.

Въпреки това тези данни не са количествена мярка за потенциалните вреди, които лунният прах може да нанесе на хората. Така Михаела Смит, която е докторант в групата за дихателни изследвания към Технологичния университет в Сидни, се заема да разбере това.

Смит провежда експерименти с два лунни симуланта - копия на истински лунен прах, тъй като пробите от истински лунен прах са ограничени - които са аналогични на лунния прах, открит съответно в тъмните вулканични равнини на Луната и в по-древните ѝ възвишения. Симулантните частици са по-малки от 2,5 микрона (милионни части от метъра), достатъчно малки, за да бъдат вдишани и след това задържани в долните дихателни пътища на белите дробове. За да представи белите дробове, Смит въвежда симулантния прах в два различни вида белодробни клетки, а именно бронхиални и алвеоларни клетки, представляващи съответно горните и долните области на белите дробове.

След това Смит провежда същия експеримент, но с въздушни частици, взети от оживена улица в Сидни, и сравнява ефекта на лунния прах с този на замърсяването на въздуха. Смит установява, че макар неправилната форма и грапавостта на лунния прах все още да дразнят белите дробове, въздействието им е значително по-слабо от това на замърсяването на въздуха.

„Важно е да се прави разлика между физически дразнител и силно токсично вещество“, казва Смит. „Нашите открития сочат, че макар лунният прах да предизвиква известно непосредствено дразнене на дихателните пътища, той не изглежда да представлява риск за хронични, дългосрочни заболявания като силикозата, която се причинява от материали като силициев прах като на строителна площадка например.“

Това е добра новина за НАСА, която все още приема сериозно здравните предизвикателства, свързани с лунния прах, докато планира мисията „Артемида 3“, при която хора ще се върнат на повърхността на Луната за първи път от 1972 г. насам.

Например една от стратегиите е скафандрите на астронавтите да бъдат прикрепени към външната страна на лунния модул, а астронавтите да влизат и излизат от скафандрите през шлюз в модула, без да внасят лунния прах, полепнал по скафандрите, в кабината. Благодарение на работата на Смит обаче проблемът с лунния прах може би вече не е толкова сериозен, колкото се очакваше.

Снимка: Unsplash/NASA

Виж още: Патриотичният телефон на Тръмп почти сигурно не е произведен в САЩ