Кое според вас е най-хубавото на филмите със супергерои? Не, не е това, че „край нямат“. Въпреки че си е факт. Днес заливането с този тип филми ни дава нещо много интересно – превръща ни в откриватели на нови вселени, пренесени от страниците на комиксите към големия (или малкия) екран. А да си такъв вид откривател е много забавно понякога. Поредната арена, която ни връща в тази роля, е филмът, създаден от Зак Снайдър и в голяма степен преправен и завършен от Джос Уидън – „Лигата на справедливостта“. А именно лентата на DC Comics, която обединява в един екип Батман, Жената чудо, Светкавицата, Аквамен и Киборг. Или ако предпочитате – Брус Уейн, Даяна Принс, Бари Алън, Артър Къри и Виктор Стоун. Комбинацията между тях създава един от сравнително по-свежите филми на DC, а присъствието на Уидън си личи отдалеч, превръщайки творението за голям екран в пълна бъркотия на моменти. И все пак забавата остава – стига да не очаквате нещо безкрайно велико и запомнящо се. Не е такова. Ето какво открихме в „Лигата на справедливостта“ и защо си заслужава да му отделите време.

Смяна на тоналността

През май тази година стана ясно, че Джос Уидън ще смени Зак Снайдър на режисьорския стол на „Лигата на справедливостта“ – оттеглянето на Снайдър беше по семейни причини и се случи след завършването на снимките на филма. Това, което оставаше да се направи, беше редакцията. Лентата се забави доста и бързо стана ясно, че редакцията на Уидън ще включва масово презаснемане на над 20% от вече готовите сцени.

Феновете бяха уверявани, че промените ще бъдат едва забележими, но всъщност намесата на Уидън се усеща доста силно – като промяна на тоналността на песен, която преди е звучала по-мрачно, а сега е почти весела. Фактът, че лентата е плод на задружни усилия на двама много различни в стила си режисьори, е неоспорим. Разбира се, напълно възможно е Уидън да не е решил еднолично, че „Лигата на справедливостта“ ще бъде по-отдалечен като усещане от „Мъж от стомана“ и „Батман срещу Супермен“, а самият Снайдър да е искал това. Но тази дистанция я има. И въпреки че формулата изглежда по-работеща за динамиката на филма, много от феновете усещат непоследователност в продукциите. „Лигата на справедливостта“ се доближава леко до атмосферата само на „Жената чудо“ и не само заради отрязъка с амазонките; има обаче свой собствен дух, който е доста лежерен и неангажиращ – макар че съм сигурна, че идеята на Уидън и Снайдер не е била точно такава. Намесата на Уидън обаче, според източници, близки до продукцията, не е била точно с цел да помогне, а да „поправи“ вече свършеното от Снайдер. В резултат получаваме малко разбъркан наратив и DC филм с акцентирано силни елементи в Marvel-стил.

Супермен е извън играта... в началото

В началото в „Лигата на справедливостта“ има голяма дупка с формата на Супермен. След неговата саможертва, отвела го в гроба, хората са изпълнени със страх и недоверие, престъпността се вихри безнаказано, а непознати до момента демони вилнеят из Готъм. Липсата на последния син на Криптон е и това, което кара Батман да се задейства и да стане основен двигател на събирането на разнородни супергерои, които да се включат в битката срещу Степенулф – за него малко по-късно.

Все пак още от трейлърите стана ясно, че към силната четворка в някой момент ще се присъедини, неясно как, загиналият в „Батман срещу Супермен“ Супермен. Той е последното звено в екипа, а появата му се предполагаше да бъде едновременно шокираща и ключова. Тя беше обаче и още нещо – променяща динамиката в „отбора“ в момент, в който, чисто зрителски, това се усети ненужно. Целият архетип на Супермен е на Спасителя – този, към който всички гледат с очакване, за да бъде завършекът щастлив. Тук имаме силен нюанс на това и за мен беше по-скоро дразнещо, защото допринесе за усещане на недостатъчност на основните герои на филма – Аквамен, Батман, Жената чудо и Киборг.

Работата по сплотяването на петима толкова различни герои, които на всичкото отгоре не горят от желание да се превърнат в екип и стават такива само в лицето на огромна заплаха, изглежда донякъде омаловажена от същността, която е Кларк Кент. Интересно е да се отбележи, че всяка една – всяка една! – от сцените на Хенри Кавил във филма е била презаснета от Уидън. Някои от тях са вариации на това, което е заснел Снайдър, а други са изцяло новоизмислени и съградени от нулата. Това личи от километри и не само защото промененото със CGI лице на Кавил (за презаснемането той е бил с мустак заради снимките на “Мисията невъзможна 6“) и със CGI горна устна, изглежда като превърнатия в човек Шрек от „Шрек 2“.

Изключвайки обаче неприятната на моменти визия, напомняща на мъж, направил си лош ботокс, Супермен има няколко приятни сцени, в които не липсва и хумор, и препратки към миналото, и загатване на бъдещите му взаимоотношения с останалите. Не можах да се отърся обаче от усещането, че в този екип, той изпъква по странен начин, неравнопоставено, нелогично, и на косъм успях да възприема логиката на появата му този път.

Кой е лидерът?

Както вече казах, човекът, който тръгва да сформира Лигата на справедливостта, е Брус Уейн – един позастаряващ и доста мрачен Батман, изигран от Бен Афлек. Минутка за мрънкане: играта на Афлек щеше да бъде поносима, ако не бяха абсолютно безизразните му, мъртви откъм всякаква емоция очи, които просто не съвпадат с нищо, което казва или прави. Отдалеч си личи, че Афлек не се е вглъбил достатъчно в ролята – липсва отдадеността, която другите актьори неизменно показват. Дори Аквамен – изигран от Джейсън Момоа – успява да предаде това толкова ключово вглъбяване, чиято цел е да накара зрителя да повярва за 2 часа, че това, което гледа, е важно.

Освен че трябва да се борят срещу Степенулф (отново, по-подробно – след малко), в Лигата на справедливостта протичат два интересни процеса: този на сплотяването, който е голямото предизвикателство, и този на избирането на лидер на групата, понеже на всяка група ѝ е нужен лидер. Целта очевидно е филмът да стартира с един лидер, който после да предаде щафетата на друг. Вторият лидер за мен беше много добър избор и добра сюжетна линия, но моментът на поемането на щафетата – прекалено кратък и замъглен от появата на Супермен.

Освен всичко друго превръщането на Лигата на справедливостта от разнородни хора с различни приоритети в нещо като функциониращ екип е интересен процес, от който изпъкваха най-приятно небрежността на Аквамен, комедийните елементи, идващи главно от Светкавицата, и спокойната увереност на Жената чудо, която само с начина, по който крачи, ти напомня, че е амазонка, идва от безсмъртно племе на жени воини и е от кралско потекло. Гал Гадот успява само с осанка да предаде именно това и да разкаже цяла история с един поглед. Виж как се прави, Афлек!

Здравей, Степенулф

Стигам до това, което ме подразни най-сериозно в „Лигата на справедливостта“, а именно – злодеят, който беше силно необоснован и появяващ се с нулева история зад гърба си. Е, почти нулева, но да обясниш, че някой живее „само за да завладява“, не е точно добра обосновка на героя. И така, Степенулф е злодей, при който няма нюанси – изобщо не очаквайте обрат в решението му да събере трите кутии „майки“, с които е бил държан в плен, и да унищожи Земята, връщайки я обратно в Средните векове.

Той води със себе си армия от парадемони (неща, приличащи на едри вампири насекоми със светещи като коледни лампички очи) и е образ, изграден изцяло със специални ефекти и озвучен от Киаран Хайндс. Степенуолф имаше потенциала да е интересен злодей – той е древно зло, идващо от векове назад, когато амазонките, атлантите и хората са се обединили, за да го победят. Покрай това разказът е сравнително интересен и срещата с амазонките и майката на Даяна Принс отново, макар и за малко, е приятна глътка разнообразие. Там, на Райския остров, за пръв път виждаме в какво се състои огромната сила на Степенулф, но отново не схващаме каква е мотивацията му.

Но всъщност нужно ли е това при злодея? Отговорите тук може да са разнородни, защото – нека си го признаем – някой може да е зъл просто защото е зъл. За целите на историята обаче може би щеше да е по-добре Степенулф да се разгърне по-добре и да се сподели със зрителя поне част от обширната му история, присъстваща в комиксите.

Приятните моменти

За да отдам заслуженото на лентата: беше забавна и предизвикваща приятно отпускане, докато се наслаждаваш на случващото се. Липсваше напрежението от „Батман и Супермен“, очакването на голямата развръзка, но макар че тази липса е неприятна за феновете на предишния филм, ако приемем „Лигата на справедливостта“ като чисто забавление, а не висше изкуство, ще получим много повече. Сцените и динамиката между различните герои се получава добре – непринудеността и добре измислените хореографии на Светкавицата - Бари Алън, и свежото „дзен“ отношение на Даяна Принс, скритата чувствителност на Аквамен (о, да, има такава) и силата му, избликваща в подходящия момент.

Присъствието на Виктор Стоун, или Киборг, пък е точно това, от което има нужда групата, за да се балансира докрай. Момчето, превърнато в киборг не по собствено желание, с цел да оцелее, се бори със собствени демони и негодувание и по някакъв начин откриването на съмишленици го спасява от самия него. А каузата е ясна: трябва да се победи Степенулф, и то по начин, по който той никога да не се завърне. Дали и как се случва това – препоръчвам да видите. Не защото филмът е шедьовър, а защото е стъпка напред към нещо по-различно. Нещо, което се опитва чрез промяна да навлезе в правилния за себе си стил на разказване така, че да надгради и да се усъвършенства. А това се случва само опитване, проби и грешки, за които публиката трябва да даде пространство. И просто да се забавлява.

Ако си имате любим блокбъстър тази година, може би е сред номинираните в HiEnd ECA 2017-2018? Гласувайте и можете да спечелите 55-инчов OLED телевизор Philips.