Завръщането на Stranger Things с втори сезон по Netflix вече е факт, а само от първите минути на първа серия става ясно, че феноменът, на който станахме свидетели с първия му сезон, ще бъде повторен. Дали това е просто заради добрата работеща формула, която Братя Дъфър повтарят с режисурата и сценария и този път? Или заради перфектно подбраните актьори, които буквално те карат да гледаш със зяпнала уста – най-вече защото повечето от тях са деца? Не е много сигурно. Сигурното е едно: Stranger Things - сезон 2 успява да завладее зрителя точно както преди: със забавния дух от 80-те години в САЩ, чистосърдечните отношения между главните герои, пленителните сюжетни линии и, разбира се, любимите хорър нотки, които ме накараха да се радвам, че избрах да го гледам посред бял ден. Вторият сезон на Stranger Things направи нещо, което всичко очаквахме: беше мрачно място, откъдето не искаш да си тръгваш. Защото там са всичките ти приятели. А битката едва сега започва...

В ревюто има частична информация за сюжета на втори сезон на Stranger Things. Ако не искате да знаете нищо за него, спрете дотук!

Сенките oт миналото

Най-хитрият начин, по който Stranger Things винаги успява да улови зрителя от първите моменти, е добрият баланс, който създава между усещането за комфорт и усещането за ужас. Добре позната атмосфера и обстановка от 80-те години (напомняща за филми като The Goonies и E.T.) и забавните диалози на група хлапета, между които цари неподозирана сплотеност, се смесват с неочаквани опасности, които буквално надвисват над главите и е невъзможно да избягаш от тях. В същността си Stranger Things е история на ужасите и изпълнява до съвършенство това си поприще. Но ключът, оказва се, не е в перфектно изпълнената концепция за смразяващо страшния свят Наопаки (Upside Down) и чудовищата, които бълва. Ключът, отново и завинаги, са децата с колелата, които се борят с тези чудовища, запазвайки детската си почуда, силната привързаност един към друг и по хлапашки хумористичната нагласа. Stranger Things е детска поредица за възрастни, която подръпва кротко носталгични нишки в душите и те кара след последния епизод да се тръшнеш, че искаш още, а има да чакаш цяла година...

Но да започнем поред. Вторият сезон на сериала е изграден върху сенките от миналото – иначе казано, тези от първи сезон. След спасяването на Уил Байърс от демогоргоната и завръщането му при семейството му в последна серия на предния сезон видяхме, че той съвсем не е същият. От топлата семейна вечеря към смразяваща сцена в банята... контрастът, когато Уил получи „проблясък“, върнал го за момент в Наопаки, беше толкова силен. Голямата удивителна в края на тази сцена и в края на сезона беше слузесто същество, което падна от устата му и пропълзя в канала. Ето това е финал, който те кара да тръпнеш една година.

Въпросните проблясъци или „епизоди“ на Уил, както започват да ги наричат, продължават и във втори сезон и се засилват с времето. Да, той съвсем не е същият. Тук е моментът да кажа, че малкият Ноа Шнап прави едно от най-силните представяния в роля на дете актьор, което съм виждала някога. Той перфектно съумява да предаде объркаността на Уил – опитите му да се върне към стария си живот, да бъде отново част от групата, да живее като всяко друго дете... но и да прикрива всичко, което междувременно му се случва вътрешно. Шнап ни показва борбата на Уил със самия себе си: страхът, който се опитва да потушава, неистовото желание да отдаде странните неща, които му се случват, на посттравматичен стрес и бавното приемане на неизбежността, която го свързва с мрака и му пречи да живее в покой.

Уил е тук, но и не е тук. И нито любовта на майка му и брат му, нито здравата лоялност и обич на приятелите му могат да му помогнат да заживее отново собствения си живот. Защото Наопаки в е Уил и Уил е в Наопаки, въпреки че в началото на всички им се иска да не вярват в това.

Групата се разпръсва

Така върху сенките от миналото, които лежат не само върху Уил, но и върху всички останали под някаква форма, започва да се гради наративът на втория сезон. Изминала е почти цяла година и въпреки че повечето герои се опитват да живеят нормално, повечето от тях осъзнават добре, че това не може да стане. Майк, водачът на групата хлапета, не може да се примири със „загубата“ на Ел (Елевън - 11) и всяка вечер се опитва да се свърже с нея през радиостанцията си.

Дъстин и Лукас се оказват в неволен любовен триъгълник, след като и двамата започват да харесват едно и също момиче – новата ученичка Макс. А по-големите от добре познатите ни герои, също се борят с проблеми, за които не са съвсем готови: Нанси, сестрата на Майк, не може да преодолее загубата на най-добрата си приятелка Барб, както и това, че само тя и Стив знаят истината за смъртта й. A Джонатан, по-големият брат на Уил, повече от всякога живее в собствения си свят.

Във втори сезон групата главни герои, които гледахме като едно неразделно цяло първия път, са разпръснати под някаква форма. Някои от тях са сами. Други се отдалечават временно един от друг или се прегрупират с необичайни други герои. Трети просто нямат възможност да бъдат там. Когато след няколко епизода си дадеш сметка, че всеки само привидно е с другите, а всъщност изживява някакви собствени неща и дори води собствени битки, физически разделен от другите, първото усещане е на лек гняв.

После обаче бързо схващаш, че това е просто порастването – или част от него. За да разбере кой е, човек трябва да се откъсне за секунда от старото си Аз, а това понякога включва отдръпване от старите приятели, поне за момент. Хубавото е, че под временните пробиви в старата дружина продължава да тлее старата лоялност и въпреки че по време на различни моменти в сезона при героите има премълчани неща, неизпълнени обещания, дори скрито негодувание, между тях има спойка, по-силна от всяко недоразумение. Спойката на приятелство, зародило се още в детската градина и преминало през изпитания, които малцина могат да си представят. Именно тази спойка съумяват отново да покажат по отличен начин сценаристите и във втори сезон. Тя е чарът, основата и вълнуващото в него. (Препоръка: гледайте серията, в която героите празнуват Хелоуин, облечени като Ловците на духове, поне два пъти! Уникална е.)

Интересен е начинът, по който толкова естествено и ненасилствено е представено порастването и преминаването от дете към тийнейджърска възраст. Онзи специфичен момент, в който се чувстваш достатъчно възмъжал, за да си сложиш пяна на косата и да поканиш момиче на танц; но все още достатъчно дете, за да се разплачеш тайно зад завесата, когато бъдеш отблъснат. Порастването не е нещо, което се случва изведнъж – то се разлиства в множество мигове на радост, болка, обич, страх и разочарования. Чистотата на емоциите, излъчвани от всеки образ, е завладяваща и много реалистична и точно това ни кара за пореден път с радост да се вглъбим изцяло в техните приключения – нищо че са толкова страховити.

353 дни

Номер 11 или Ел, както я наричат за кратко, видяхме за последен в битката с демогоргоната – чудовището от Наопаки. Ел спаси живота на приятелите си с цената на себе си, но никой и за момент не се е съмнявал, че във втори сезон тя отново ще се върне в пълния си блясък. Телекинетичните способности на Ел тук се разширяват още повече и става ясно, че сме подценявали уменията й. Преди да видим това обаче, Ел трябва да се промени достатъчно, за да надскочи травмата от всичко, което е преживяла. Да я приеме и дори да започне да я използва като източник на сила.

Важността на връзката между Ел и момчетата е неоспорима – в първи сезон те станаха не само нейни близки приятели, но и нещо като заместващо семейство на това, което никога не е имала. Важността на връзката й с Майк, разбира се, надскача тази с другите: двамата скърбят искрено един за друг всеки миг, когато са разделени; и не мога да отрека, че когато най-накрая погледите им се срещат, емоцията само в очите на актьорите е толкова голяма, че неволно ги виждаш пораснали и чуваш сватбения марш (поздравления за страхотната игра на Мили Браун и Фин Уолфхард!).

Положението на Ел във втори сезон е много аналогично на това, което е преживяла в миналото си. Ел отново е затворник под някаква форма и макар че причината този път е привидно много по-добра, тя няма как да не преживее в себе си посттравмата от предишното си затворничество. Разходката в миналото е колкото катарзисна за Ел, толкова и интересна за зрителя и дава като резултат интересен урок: за да намериш сила да продължиш напред, първо трябва да намериш смелост да погледнеш миналото... и да му простиш, че те е наранило.

Човекът, който успява да пробие стената, поставена от Ел и да я накара пак да повярва в доброто (освен Майк и другите хлапета), е шериф Джо Хопър. Може би си спомняте как в края на първи сезон Хопър оставяше закуски Eggos в кутия в гората. И ще бъдете много прави, ако предположите, че именно оттам тръгва тяхната необичайна, но много силна връзка тип „баща - дъщеря“. Във втори сезон Ел вече не е сама и това може само да ни радва. Нещата обаче не минават толкова гладко, колкото се иска на Хоп – той трябва да спечели доверието на едно самотно и многократно наранявано дете, като в същото време намери начин да не проектира върху нея собствената си травма от загубата на дъщеря си Сара.

В Наопаки е по-страшно от всякога

Вече споменах, че Наопаки бълва чудовища в света на нашите герои – но по-страшното е, че двата свята сякаш започват да се преливат един в друг. Откритото из фермите на градчето Хоукинс разложение на насажденията (на тикви, разбира се – честит Хелоуин!) и полепващата навсякъде слуз и отрова са само намек за това, което предстои. Светът на Наопаки, огледален на града, но смъртоносен и изпълнен с ужаси, започва да настъпва напред и този път проблемът не е една демогоргона. Съществува нещо много по-силно и мистериозно, което с великанските си пипала се опитва да прекрачи границата и да направи Хоукинс свое владение.

Уил е този, от когото тръгват първите съмнения на героите – неговите епизоди, в които той ментално се връща в Наопаки, са само началото. Така майка му Джойс Байърс (в ролята прекрасната Уинона Райдър) отново се налага да се бори за живота на детето си. И го прави по безапелационен, непоколебим, жестоко решителен начин. Аналогия с първи сезон отново има: тогава цялата й къща бе обкичена с коледни лампички; този път се налага да бъде облепена с рисунки.

Всеки от главните герои има връзка с Наопаки, като единствено варира степента на „свързаност“. Най-силна е тази на Уил, но травмата е за всички. А Дъстин – един от най-комедийните образи в сериала – се оказва много по-близо до чудовищата от другия свят, отколкото си мисли. Сблъсъци с нашествието на мрака имат и Хопър, Джойс и новото й гадже Боб (Шон Остин, „Властелинът на пръстените“), Стив, който внезапно всички започваме да харесваме много, Лукас и „новото момиче“ Макс. А сценаристите се справят идеално с елементите на ужас и изненада, така необходими за жанра, в който поместват сериала си.

Разширяване на историята

Макар и донякъде разкъсването на оригиналната група приятели да е дразнещо – защото, нека си признаем, химията между самите актьори е толкова добра, че точно на нея се дължи магнетизмът на сериала, – то е свързано с необходимото разширяване на историята. Разширява се и светът на всеки образ, взет поотделно. Добро решение, макар и леко дестабилизиращо в началото, е вкарването на нови герои, като рижокосата Макс, която се оказва камъче на раздора между Лукас и Дъстин, агресивният й доведен брат Били, дълбоко влюбеният в Джойс добродушен Боб и Мъри Бауман, частният детектив и любител на конспирации, чието присъствие е освежаващо. Всеки от тях дава нюанс, без който яркостта на историята няма да е толкова голяма, но го прави ловко, без да засенчва основните линии на вече познатите и обичани образи.

Накрая в типичен стил за "Странните неща" получаваме финал, стягащ сърцето в радостен спазъм и в последните 5 минути от последна серия изглежда, че всеки е там, където е искал да бъде през цялото време. Или поне така изглежда на пръв поглед.

Насладете се на Stranger Things 2, който вече е наличен в Netflix, а после се присъединете към ордите, страдащи от факта, че предстои дълга пауза преди трети сезон. Дотогава: пазете се от Наопаки и не хранете демогоргоните по тъмно!