Филмовият фестивал “Трайбека”, който носи името на квартала в Манхатън, където се провежда, започва като отговор на събитията от 11 септември 2001. Създаден от Робърт Де Ниро, Джейн Розентал и Крег Хеткоф фестивалът се фокусира върху разказването на истории и е събиране на артисти, целящо да помогне за справянето с травмата от трагедията. Оттогава “Трайбека” е платформа за истории, която обръща внимание както на млади независими артисти, така и на нови начини за разказване на истории. Едно от последните доказатества за това е новата секция за VR кино, която вече е част от фестивала.

Курирана и програмирана от Лорън Хамъндс, тя включва разнообразни VR филми, които използват също толкова разнообразни подходи и технологии - от игрални филми, през интерактивни мобилни изживявания, до мащабни проекти за HTC Vive и Oculus Rift. Тази година създателите на кинофестивала “Sofia Independent” и технологичната агенция Athlon организираха VR академия в София, която е подгряване за по-голямо събитие за VR кино през есента. Част от академията бяха няколко лекции и селекция от VR филми, а г-н Хамъндс беше сред гостите, с които имах честта да поговоря преди събитието.

Натиснете бутона "CC", за да включите българските субтитри

В своята презентация, но и в разговора ни, той наблегна на може би най-важното и не толкова очевидно качество на виртуалната реалност - тя е изцяло нов език за киното. Този език включва както нови инструменти за създаването на творбите, така и изцяло нови начини за консумацията му, които изискват нов подход към целия процес. Едно от най-интересните неща, за които г-н Хамъндс говори, е, че създателите на VR филми трябва внимателно да преценят дали историята, която искат да разкажат трябва да се разкаже във виртуална реалност или това е просто тяхно желание.

По време на презентацията си на VR Academy г-н Хамъндс също отбеляза, че хората смятат, че виртуалната реалност трябва да имитира реалността. “Но би ли било интересно ако влезем в свят, който е същия?” Ако не интересно, то със сигурност не би било толкова въздействащо. Един от филмите, които видях по време на академията “Notes on Blindness”, разказва историята на писателя Джон Хъл, който ослепява през 1983 г., дни преди раждането на сина му. Тогава той започва да води дневник на живота си, който записва на касети, публикувани през 1990 г. и определяни за най-доброто описание на слепотата. В “Notes on Blindness” слушате част от тези записи, докато виждате симулация на света от гледната точка на Джон Хъл, но образите са малки, летящи сини пиксели, които образуват непълни форми, базирани само на звука. В този “филм” звукът на вятъра, раздвижващ листата, отваря очите за дървото, в друг момент авторът отбелязва звука на разгръщане на вестник на съседната пейка, който дава неясен контур на човек и вестник до вас. Част от това изживяване е описание на щастието, което носи дъждовната буря на слепия човек, тъй като падащите капки дават очертание на всичко в околната среда.

За изпълнението на това изживяване, което е нещо повече от филм, е използвано бинаурално записване на звук, така че нещата да звучат сякаш идват от конкретна позиция в пространството. След това изживяване думите на г-н Хамъндс, че “вируталната реалност може да е двигател на емпатия”, добиха истински ясни и конкретни очертания. “Емпатията е една прекалено често използвана дума", казва г-н Хамъндс, "но когато се поставите във виртуалната реалност и се “разходите” из тази ситуация, няма как да останете безучастни”.

Снимка: Андрю Уайт за The New York Times (източник)