Свалянето на файлове от интернет “нелегално” отново е главна тема през последния месец. Първо се заформи скандалът около Sony и кибератаката, която доведе до изтичането на стотици хиляди конфиденциални файлове, включително неиздадени филми, в мрежата. По ирония на съдбата в началото на месеца шведските власти спряха достъпа и до най-известния сайт за торенти The Pirate Bay. Тези две събития бяха достатъчни, за да се постави на дневен ред вечния въпрос-табу как да спрем пиратството и има ли ползи от него.

Агресивността като форма на протест

Най-забележителното от цялата ситуация около Sony е колко агресивно компанията се опитва да опази информацията, която изтече в мрежата. Първо се появиха твърдения, че Sony Pictures следи изкъсо кой и кога сваля комедийния филм за Ким Чен Ун The Interview. Вчера стана ясно, че компанията изцяло се е отказала от премиерата на лентата заради нейния противоречив характер.

Sony толкова силно иска да спре течовете на информация, че дори се опита да наложи цензура върху някои от най-големите медийни групи посредством писмо от своя адвокат Дейвид Бойес. Веднага след това The New York Times, The Hollywood Reporter и Variety публикуваха материали, в които обясниха, че се иска от тях да спрат отразяването информация, получена от тези документи, както и моменталното им унищожение. В писмото пише още, че студиото "не се съгласява да притежавате, разглеждате, копирате, публикувате, качвате, сваляте или ползвате" тази информация. Тогава Ейлийн Мърфи, говорител на New York Times, каза в изявление: "Всяко решение дали и как да използваме информацията се взима на базата на важността на новината и въпросите как тя се е появила, както и кой има достъп до нея".

Редакторът на The Verge Емили Йошида, която отговаря за развлекателната индустрия, аргументира решението на медията да отразява изтеклите данни така: “Тук не става дума за това дали Sony заслужава да бъде жертва на кибертероризъм, а за ценността на това, което сме научили, което надделява над това как сме го научили".

Разбира се, веднага последваха и съдебни дела. Няколко бивши служители решиха да съдят Sony заради невъзможността й да опази личните данни, включително информация относно социалните и здравните осигуровки, заплати, мотиви за уволнения и др.

Двете лица на протеста

И тази ситуация, както всяка друга, има две страни. От едната стоят потребителите, които настояват за свобода на информацията и медиите, а от другата са корпорациите, които създават и опазват съдържанието си от пиратство и… лоша публичност.

Интернет не е най-голямата заплаха за гигантите. Тази заплаха представляват потребителите, които ползват възможностите на мрежата за прескачане на определени граници, които законите за защита на интелектуална собственост поставят. Борбата е тип “Давид срещу Голиат”.

Аргументираният протест

Всяка страна в конфликта има собствени аргументи за защита на позицията си. Създателите на съдържание, например, твърдят, че те инвестират огромни средства в създаването на филми, музика, софтуер и друго съдържание, което след това бива “откраднато” от потребителите. Контрааргумент, разбира се, може да бъде и фактът, че след като потребител свали нещо от интернет и реално го копира, то все още си е там и си остава на същото място, което не се равнява на кражба в смисъла на кражба на CD от физически магазин. 

Пиратството може да бъде разглеждано и като открита и явна форма на протест срещу правните и международни рестрикции.

Изображение: ACTA протест, Стокхолм 4-ти февруари 2012" - Christian Engström чрез CC 3.0

На първо място поставяме цената на това съдържание. Тя в повечето случаи е прекалено висока, по мнението на потребителите. Как човек, изкарващ 300 лв. на месец, да си закупи 2-3 албума на цена от 12-13 лв. всеки? Как да си закупиш филм, след като той струва 20 лв. на DVD носител? Основен проблем с ценообразуването е несъобразяването с регионалните реалности т.е. колко е средният доход на българина/турчина/италианеца и колко той може да си позволи да задели за забавление. Но ако приемем, че цената е относително и индивидуално понятие, то на преден план излиза и липсата на възможността “тествай-преди-да-ползваш”. Логичният въпрос, който потребителите поставят винаги, е как те могат да тестват услугата/файла/песента/филма, преди да го купят, за да не хвърлят парите на вятъра, защото, нека не се лъжем, огромна част от предлаганото ни съдържание не струва. В този случай услуги като Spotify допринасят много, защото позволяват да чуем един албум безплатно (с реклами), преди и ако решим да го купим. При филмите алтернатива няма, ако не броим стрийминг услуги като Netflix. 

Липсата на Netflix в България напомня и друг проблем с интелектуалната собственост, а именно лицензионните сделки. Свалянето на филми чрез P2P технология дава на потребителите възможност да потребяват цялото съдържание на света, което не е или няма да бъде достъпно никога в държавата им и точно това е чарът на интернет. Например, ако даден човек иска да гледа House of Cards, къде може да го направи, ако нито една телевизия не го излъчва? В The Pirate Bay, разбира се. Защо същият този човек трябва да се надява някоя телевизия след години да реши да купи правата за излъчване на дадено съдържание, за да може да го гледа? 

Основен принос за увеличаването на “пиратите” и “крадците” има и държавата чрез липсата на регулация. Нехайността на всяко едно правителство за проблема и остарелите закони за защита на авторското право и сродните му права позволиха на потребителите да потребяват свободата на интернет, която им беше дадена през последното десетилетие. Това е и причината хората открито да протестират срещу проекти като ACTA, SOPA и PIPA.

Не можеш да се опиташ да отнемеш насилствено нещо, което си дал безплатно и безвъзмездно на даден човек, след като си му създал навика да го ползва, при това “безнаказано”.

Кажи ми да ти кажа

Решението на сложния казус трябва да бъде многопластово и да бъде съобразено с нуждите и исканията на тези, които плащат. В музикалния бизнес компании като Spotify, Rdio и Deezer продължават да намаляват количеството пиратствана музика. Освен това Spotify таксува в България 5 евро за премиум абонамент, в Щатите 10 долара, а във Великобритания - 10 паунда. Аз лично, откакто ползвам и плащам за Spotify, съм свалил точно една песен от TPB, и то познайте защо - поради липсата й в каталога на услугата (защото издателят не е позволил слушането й на територията на България).

При филмовата индустрия трънчетата в очите са Netflix и Hulu, но и те изпитват сериозни затруднения при стартирането си на нови пазари заради тежките преговори и изисквания от страна на издателите на съдържание.

Решението на проблема не се състои в постоянно преследване на нарушителя, а в осъзнаване и извеждане причините за неговите нарушения. Както казах по-горе, те включват несъобразена с местната реалност цена, липса на съдържание, лимитирани каталози и много други.

Големите вериги за бързо хранене се съобразяват с финансовите възможности на потребителите на всеки пазар (хамбургерът тук е 1 лев, а в Италия 1 евро). Мобилните оператори се съобразяват - тарифните им планове започват от 5 лева, в Щатите започват от 30-40 долара. Тогава нека питаме: защо създателите на мултимедийно съдържание не се съобразяват с нас (потребителите), а желаят ние да се съобразяваме с тях?

Какво е вашето мнение?

Забележка: Всички публикации отразяват личното мнение на съответния автор и не задължително това на HiComm.

Прочетете: Uber ме накара да се почувствам част от света