Напиши думата, която търсиш и натисни Enter

В началото беше Resident Evil 2. И началото беше добро. Повече от добро! Макар и първоначално посрещната със скептицизъм, култовата класика от далечната 1998 г. буквално отвяваше както с визия, така и (изненадващо) с геймплей. Capcom на практика превърнаха RE2 в еталон за това, как се съживява култова класика, и обективно в новата си модерна версия играта подобряваше оригинала в почти всяко отношение.

ВИЖТЕ ОЩЕ: Най-добрите Souls-like игри към днешна дата (кратък списък)

За съжаление последвалата римейк/ремастър мания, макар да роди и още няколко „правилни“ примера за това, как се прави (Daemon’s Souls, Final Fantasy 7 Remake), далеч по-чесно ни поднася, меко казано, недъгави версии на стари класики, видимо създадени, за да направят някой и друг долар на гърба на носталгията ни по едни по-добри, но уви вече безвъзвратно отминали геймърски времена.

Популярният термин за подобни начинания е cashgrab – иначе казано „римейк или ремастър“, в който са вложени минимум усилия (а понякога шокиращо и никакви), но предлагащ се на безумна цена – често колкото на чисто ново гейм заглавие. Резултатът е не просто по-лоша версия на оригинала, а лоша игра по принцип – страдаща от недъзи, които са абсолютно недопустими за модерен, игрален продукт.
Именно на подобни „съживени“ „класики“ сме посветили днешната ни не особено престижна класация.

 

Conker: Live and Reloaded

Когато се появи оригиналът на тази игра, първата генерация Xbox беше вече към края на жизнения си цикъл. Съответно това заглавие изстискваше всичко, на което е способна тази платформа и Conker изглеждаше буквално зашеметяващо. Играчи и гейм преса се скъсваха да хвалят уникално яката визия на играта, която много хора определяха като изпреварила (с много) времето си и граничеща с фотореализъм (или поне което през 2005 смятахме за фотореалистично).

Появилият се 13 години по-късно ремастър е един от най-ярките примери за това, как НЕ СЕ прави ремастър на култова класика. Той е базиран на значително по-слабата Nintendo 64 версия, страда от тежка цензура (оригиналът беше известен с доста пиперливия си хумор), а за капак включва само сингъл плейър кампанията на играта без нито един от мултиплейър режимите на версията от 2005-а.
Накратко – пълна трагедия.

 

Warcraft 3: Reforged

Когато Blizzard обявиха, че готвят ремастър на една от най-популярните си RTS класики, феновете им изпаднаха буквално в екстаз. Космическите им очаквания обаче бяха стъпкани в прахта от буквално най-лошия ремастър в историята, който понастоящем не само се радва на един от най-ниските рейтинги в сайта за агрегиране на оценки Metacritic (0.6), а е и носител на титлата „Най-обсъждана РС игра“ в същия сайт, но с най-лошите възможни причини.

Играта беше рекламирана като тотално нова версия на класиката от 2002 – подобрена графика, обновени герои, по-яки кът сцени. Вместо това феновете получиха по-лоша версия на оригинала, която можеше да се похвали основно с две неща: малко по-високи поддържани резолюции и възможност да се пуска на по-нови машини (т.е. съвместимост с по-нови версии на Windows).

Обещаните нови кът сцени бяха орязани. Мултиплейърът – който е де факто солта и пиперът на играта и до голяма степен причина за огромната й популярност, беше в окаяно състояние до степен на неизползваемост.

За капак новите ограничения на авторските права върху играта позволяваха на Blizzard всъщност да придобият собственост върху всяко WarCraft 3 съдържание, създадено от феновете. Това категорично беше капката, която буквално преля чашата. Лавината от оплаквания беше толкова мощна, че Blizzard се принудиха да позволят автоматичен рефънд на всеки закупил играта, без значение от това, колко време я е играл – абсолютен прецедент в индустрията.

 

Dark Souls: Remastered

From може и да са велико студио, но компаниите, които продуцират и разпространяват продуктите им, уви, невинаги са.

В резултат през годините неспирно капитализират върху огромната популярност и култовия статус на студиото. Един от по-малко лошите примери в това отношение е Scholar of the First Sin – ремастерирана версия на Dark Souls II, която на практика представляваше ре-рилийз на оригинала, включващ цялото достъпно допълнително съдържание (DLC) и леко подобрена графика. Макар че изискваше допълнително заплащане за практически същата игра, Scholar of the First Sin поне се предлагаше със значителна отстъпка за собствениците на оригиналния Dark Souls II.

Случаят с по-новият Dark Souls: Remastered за съжаление не е толкова невинен. Да оставим настрана факта, че от чисто геймплейна гледна точка играта не включва почти нито едно от подобренията в редица аспекти, които донесоха следващите игри от серията. В резултат не стига че получавате геймплей от 2011-а, а трябва да платите допълнително за „ремастър“, който по същество е малко по-високорезолюционна версия на оригинала.

Особено драматично е положението с РС версията. Тъй като РС варианта на оригиналния Dark Souls се появи около година след конзолната версия, той беше доволно „подобрен“ спрямо нея както с по-висок фиксиран брой кадри в секунда (60 срещу 30 fps), така и с няколко фенски мода, най-популярните от които беше DSFix. Те не само подобряваха драматично визията на играта, но и отстраняваха редица бъгове, които From упорито отказваха да поправят с годините.

Появилият се през 2018 ремастър изглеждаше една идея по-зле от „старата“ РС версия с инсталирани фенски модификации. За капак всички грешки, които феновете сами бяха отстранили през годините с различни модове, се завърнаха със страшна сила, защото студиото, портващо играта, беше използвало оригиналния й код без никакви допълнителни поправки. Разочароващо.

 

Ninja Gaiden Master Collection

И като си говорим за, меко казано, нагли каш грабове, „новата“ версия на култовата Ninja Gaiden трилогия без съмнение грабва (pun intended) първа награта.

Реално тя включва същите стари заглавия с буквално нула подобрения. Резултатът са три повече или по-малко PS3 игри с управление и визия на същото ниво. Презентацията е от 90-те, а аудиото е, меко казано, зле, тъй като, както вече казахме, реално е правено за конзолна платформа от миналия век.

Грубо казано, това, което ви предлага да си купите Koei Tecmo, са три култови класики, вървящи през NES емулатор – нищо повече. Жалко – брутална серия като Ninja Gaiden просто не заслужава подобно „евтино“ отношение.

 

Diablo II: Resurrected

Второ „силно“ участие на Blizzard в непрестижната ни класация. Макар нещата с новото/старo Diablo 2 да не са чак толкова трагични, колкото бяха с печалния WarCraft 3 ремастър, ситуацията и тук не е никак розова.

Зад иначе видимо подобрената си графика играта изглежда и се усеща архаично. Факт е, че когато се появи за пръв път преди повече от 2 десетилетия, Diablo 2 беше един от фронт рънърите на екшън RPG жанра. Всъщност оригиналното Diablo е неговият безспорен родоначалник. Но за последните 20 години се появиха много и добри ARPG заглавия, в това число и все още актуалното и активно играещо се Diablo III.

На техния фон морално остарелите геймплейни механики на Diablo 2 (като например абсолютно безумния стамина бар) предизвикват по-скоро досада и раздразнение, отколкото усещане за фън. Прибавете към това и тоталната липса на ендгейм съдържание – след като превъртите веднъж играта, единственото, което ви остава, е да фармите отново и отново различни босове с надеждата за по-добър дроп.

Всички тези вродени недъзи настрана, Diablo II: Resurrected страда и от някои чисто модерни минуси, които допълнително вбесяват феновете. Макар че беше създадена като чисто солова игра, в „най-добрите“ нови традиции на Activision – Blizzard, Diablo II: Resurrected изисква постоянна връзка към интернет, за да можете да я играете. Нещо повече – героите ви се съхраняват върху сървърите на компанията. Съответно хиляди играчи се оказаха лишени от достъп до записите си поради проблеми със свързването и други онлайн бъгове.

Резултатът? Играта се „радва“ на не особено високия 4.8/10 рейтинг в Metacritic.