Защо времето е най-странното нещо?

Времето е странно нещо. Не съм го казал аз – още древногръцките философи са размишлявали усилено над този феномен, определящ изцяло живота ни.

Понякога времето за нас се движи много бързо, друг път тече бавно. За влюбените то за момент е спряло, но всъщност каквото и да правим, всички сме подвластни на неговите ефекти. Затова и от стари времена тази тема вълнува мозъците на най-интелигентните хора.

В наши дни съществуват множество научни теории, които се опитват да обяснят какво точно е времето. И защо е толкова тайнствено, мистериозно, необяснимо. Някои от теориите звучат много научно, сигурно и естествено, а други – откачено, невероятно и нелогично. Няма как да отразим всички възможни такива, защото те са много, а и повечето са скучни. Но ето няколко интересни факта за времето, които се надявам, че ще ви харесат.

 

Строежът на времето

Как изглежда времето? Ако се опитвате да си го представите, вероятно си спомняте някоя права линия (timeline) от учебник или списание. Която започва отнякъде си и… не завършва. Или пък си го представяте във вид на нещо като часовник, чиито стрелки описват кръг след кръг всеки ден, всяка година?
Очевидно е, че тук точен отговор едва ли би могло да има, но съществуват интересни идеи, свързани и с този казус.

Аристотел е смятал, че времето не може да съществува във вид на линия. В крайна сметка времето няма нито начало, нито край, въпреки че на нас ни изглежда, че то все някога трябва да е започнало. А ако си представим този момент на „сътворение на времето“, то ще трябва да отбележим определена точка във времевата линия. Ако пък светът престане да съществува, ще се появи още една точка – след този момент. Така че нещо тук не се връзва.

 

Още по-непонятно е колко са линиите на времето. Дали съществува само една линия на времето, насочена напред, или пък времевите линии са много и са насочени паралелно? Дали ако са много, всъщност не се преплитат и прекъсват? Може ли една времева линия да е разделена на множество отрязъци? И възможно ли е моментите в потока на времето да съществуват съвсем самостоятелно един от друг?

Мненията и теориите около само тези няколко въпроса са страшно много, като, разбира се, няма нито един сигурен отговор.

 

Можем ли да определим думата „настояще“?

Идеята за „правдоподобно настояще“ се опитва да даде отговор на въпроса, колко дълго продължава понятието „настояще“ за нас, хората. Кога започваме да приемаме дадено нещо за минало и кое точно смятаме за бъдеще? Обичайният отговор за този въпрос, който бихте дали на децата си, ако ви попитат какво е „настояще“, е да им кажете – то е точно сега, в този момент. Но това не е изобщо и достатъчно информативно.

Представете си, че водите бизнес разговор с определено предложение и в течение на разговора достигате до средата, същността на предложението. Значи ли това, че понеже сме завършили началото на предложението, то е останало вече в миналото? Нали самият ни бизнес разговор се води сега, в настоящето? Или не е така, а в настоящето се намира само част от разговора, а предишната му част вече е в миналото?

 

Според някои учени „правдоподобното настояще“ е промеждутък от време, който ние усещаме като настояще. Този момент може да продължава от няколко секунди до няколко минути – това е количеството време, за което сме съзнателно осведомявани. Но дори и след това обяснение остават доста въпросителни.

По всяка вероятност повечето от нещата, казани дотук, могат да се свържат с т.нар. „краткосрочна човешка памет“. А колкото тя е по-гъвкава и добра, толкова е по-дълго и усещането за „настояще“. Как мислите?
Според други мнения всичко това е само въпрос на моментално възприятие. Тъй като вие разчитате само на краткосрочната си памет, дори този кратък момент вече не може да бъде част от настоящето. Така възниква и интересният проблем, наречен „правдоподобно настояще“, пряко свързано и с термина „разширено настояще“, което пък възниква веднага след като правдоподобното настояще изчезне и е изтекло.

Според логиката зад понятието „настояще“ не трябва да има абсолютно никаква времева продължителност, защото, ако я има, то това значи, че винаги част от настоящето ще се оказва веднага в миналото, а другата част – в бъдещото. И така се получава противоречие. Теорията за „правдоподобното настояще“ се опитва да го обясни като сравнително дълъг времеви интервал, което е доста спорно.

 

Логиката на древните - св. Августин

Християнският философ, към когото западният свят храни огромно уважение – св. Августин, е имал много своеобразни представи за времето. Преди всичко той считал, че времето не е безкрайно, несвършващо. Според неговите думи времето било създадено от Бог, а освен това не било възможно да се създаде каквото и да е нещо, което да е безкрайно.

По-интересното обаче е, че още св. Августин предполагал, че времето в крайна сметка съществува само в нашето съзнание и зависи от това, как го възприемаме. Може да ни се струва, че даден период време трае много дълго или доста по-малко, но Августин бил убеден, че не съществува нито един реален способ за ефективна оценка на времето.

 

Когато нещо остава в миналото, то повече не влияе по никакъв начин на битието, защото просто вече не съществува – то е отминало (моля да не го бъркаме обаче с чувства, спомени и прочее). И когато говорим, че нещо ни е отнело повечко време, отколкото сме очаквали, то причината е точно в това – че ние си спомняме за даденото събитие, сравнявайки го с определени наши очаквания.

Пояснявам още – ние, хората, измерваме времето, базирайки се на това, както го помним! Следователно неговото съществуване и начин за възприемане е съхранено в собствената ни памет.

Що се отнася до бъдещето, то… все още не съществува, нали? Затова и да го измерваме е невъзможно. Съществува само настоящето. Така че единственият логически извод се крие в това, че понятието време обитава само и единствено човешките… глави!

Няма такова нещо като време

Чували сме такива фрази в много световни философии, религии. Дори и в научни хипотези. Няма да се спираме обаче на древните разсъждения, нека погледнем в малко по-близки времена.

В началото на 20-и век Джон Елис Мактагарт, философ, споделя, че времето всъщност не съществува. И дава логическите си изводи във вид на две теории.

Първата е наречена „А“. В нея се допуска, че времето има определен порядък и тече непрекъснато, както и че всичко в него е организирано така, както го и виждаме. Събитията се преместват от миналото в настоящето, а после в бъдещето.

Дотук добре. Но идва и теорията „Б“. В която приемаме, че времето, времевите отрязъци и всичко, свързано с него, е само илюзия, като няма никакъв начин да се направи така, че всички събития по света да се случват в строго определен ред.

 

Тази версия на „времето“ е жива и се поддържа само от нашите спомени. А в човешката памет принципно се фиксират дори само отделни събития. Които после евентуално си спомняме като отделни времеви отрязъци, а не като единствен, непрекъснат и свързан поток.

От гледна точка на тази теория може да бъде доказано, че времето не съществува, защото, ако съществуваше, то би се нуждаело от непрекъснато изменение на събитията, околния свят и обстоятелствата. Тъй като „Б“ теорията още по дефиниция не се свързва с праволинейно и свързано течение на времето. В нея не настъпват последователни промени – следователно времето не съществува.

Но пък ако тогава теорията „А“ е вярна, излиза отново, че времето не съществува? Защо? Вземете например някакъв точно определен момент от вашия живот, например някой от рождените ви дни. Когато бях на 18, си мислех кога ли ще се оженя и ще стана на 30? Това за мен е била определена точка във времето, в която, мислейки за 30-те, те са били за мен бъдеще. Но, от друга страна, този същият момент някой ден ще бъде част от миналото! Както се и случи. Оказва се, че всеки даден момент е едновременно минало, настояще и бъдеще, което веднага прави на пух и прах представите ни за времето и според Мактагарт следва, че самото време не съществува, а е само някаква наша ограничена представа за нещата.

 

Височината на човека има значение

Сигурно ще се изненадате, че има и такива теории, но да – има. Според Дейвид Игълмен, американски невробиолог, съществува т.нар. връзка във времето.

Теорията му се базира на това, че според него хората възприемат света чрез получаване на пакети информация от нашите сетива. Те се събират, предават и накрая обработват от мозъка. Но колкото и бързо да се случва това, все пак отнема някакво време, още повече, че информацията от различните части на тялото достига мозъка по различен начин и за различно време.

 

Представете си, че вървите по тротоара и сте се заплеснали по отсрещните витрини. Не виждате, че пред вас има улична лампа и вървейки с поглед встрани, се „срещате“ с нея по неприятен начин – с глава. Но в същото време сте ударили и палеца на крака си. Теоретично информацията за удара в главата ще постъпи по-бързо до мозъка просто защото физически те са много наблизо. И въпреки това вие не разбирате това нещо, защото усещате болката в главата и крака си едновременно.

Ако теорията е вярна, то задръжката на информация ще е повече в полза за ниските хора. Защото те усещат по-точно и бързо времето. Следователно на ниските хора е нужно по-малко време, за да получат сигналите в мозъка. И това не е защото на тях им липсва или имат нещо в повече, ами защото човешкият мозък е много точно подредена структура с голяма степен на организация. Той е устроен така, че да ни подава информацията в някакъв порядък, а не хаотично, за да можем да разбираме смисъла й.

 

Забавящото се и спиращо време

Модерната физика ни затрупва с все по-интересни и заплетени казуси, като например актуалните теми около тъмната енергия и тъмната материя. Всъщност те са открити и се наблюдават само чрез ефекта, който предизвикват (забавяне на времето!), иначе никой не знае къде са и какво точно представляват.  

   
Някои по-смели учени обаче изказват предположенията си, противоречащи на възприетата маса от идеи. Според тях всички днешни усилия, насочени в търсене на тъмна материя, не намират успех само и защото тя… не съществува! Всички ефекти на тази „материя“, които наблюдаваме, могат да се обяснят по съвсем друг начин. Че всъщност ние виждаме забавянето на времето тогава, когато то наистина върви към… спиране.

 

Ето повече яснота – нали сте чували за ефекта на „червено отместване“? Отместването на спектралните линии на химичните елементи към червения край на спектъра, т.е. в посока на увеличаване на дължината на вълната. Когато астрономите наблюдават звезди, в чийто спектър преобладава червеното, то по този начин те разбират, че звездата се ускорява.

Е, според идеята на учените, отхвърлящи тъмната материя, ефектът на ускоряващата се Вселена се дължи не на присъствието на тъмна енергия в нея, ами на илюзия, която се създава от забавянето на времето.
Въпреки че се движи с огромна скорост, светлината се нуждае от време, дори много време, за да дойде до нас. Когато това се случи, времето се забавя, така че създава илюзията, че всичко около нас се ускорява. Времето спира ужасно, ужасно бавно, но ако отчетем колко е голям Космосът с неговите невъобразимо големи разстояние, то според тази малка група учени излиза, че ние виждаме как времето се забавя просто като гледаме звездите.

Още по-сложни теории

Има две интересни теории за времето – теорията за стройната Вселена, представляваща нещо като куб, както и теорията за 4-ото измерение – времето. Като идеи те са доста свързани, защото допускат, че времето фактически е истинско измерение, а не нещо имагинерно.

Теорията за 4-ото измерение добавя още една „ос“ в триизмерното ни пространство (X,Y,Z) - тази на времето. Докато другата теория си представя цялата Вселена като нещо подобно на куб, изграден от малки парченца време. Този куб има ширина, височина и дължина, а за всяко настъпило събитие в него може да се добави измерима продължителност – това са всъщност слоевете от време, които формират единната цялост.

 

Всеки човек е четириизмерен обект, съществуващ в слоевете на времето. Има слоеве за бебешка възраст, за детство, юношество и т.н. Времето само по себе си не съществува по начина, по който си представяме минало, настояще и бъдеще, а по-скоро във всеки момент вътре в това малко блокче време са налични тези три неща (минало, настояще и бъдеще), сравнени с останалите точки или етапи във времето.

 

Тази идея също така оставя възможност за добавяне на теорията за безкрайното време, тъй като тази „блок-Вселена“ може да се разширява в безкрайността във всяка посока. Интересното е, че онова, за което не остава място в теорията, са… промените в бъдещето! Защото, тъй като появата на събитията в един блок от време вече съществува, то бъдещето вече е предопределено. Досещате ли се?

 

Гръцките бащи на времето

Още преди гръцките философи да започнат да разнищват времето като понятие, вече са съществували митични обяснения за него. Още света го е нямало, но първичните богове Хронос и Ананке съществували. Хронос вероятно ви е познат – богът на времето, представян като съвкупност от човек, лъв и бик едновременно. Ананке пък е богинята на съдбата, представяна като змия, увита около „яйцето на света“ – символ на вечността.

Хронос се появява и в римската митология, където стои зад кормилото на зодиакалните съзвездия. Недокоснат от времето, той можел да бъде или стар, или млад. Той бил и баща на титаните, като понякога го бъркат с неговия син – Кронос, който всъщност е титан. Последният детронира баща си, като го кастрира. А от своя страна Кронос също бива убит по-късно от собствения си син – Зевс. Кървава история…

 

Но да се върнем към Хронос. Той бил в основата на задвижването на времето. Благодарение на него се появили сезоните и годините, водещи до самото начало на времето. Но самите неща, които се случвали на хората през това време, всъщност били в лапите на богините на съдбата – мойрите. Жизненият цикъл на човека, неговото рождение, порастване, стареене и смърт, бил отговорност на трите богини на съдбата – мойрите. Клото предяла нишката на живота, Лахесис определяла човешката съдба, а Атропос прерязвала нишката на живота и жизненият път на човека завършвал.

 

Бавното време

Много често сме чели и слушали истории как определени хора при определени екстремни обстоятелства наблюдават случващото се като на забавен каданс. Това е доста разпространен феномен, около който се водят дискусии – дали наистина хората някак си могат да забавят времето, за да се справят с дадена ситуация, или това е отново някаква илюзия, свързана с нуждата от постепенна обработка на информацията, която мозъкът ни извършва.

Учените отначало са концентрирали изследванията си над това, какво означава самото забавяне на времето за нас. Ако можем да го забавяме по желание, това значи, че ще виждаме нещата по-качествено и ще можем да извличаме много повече детайли от картините и ситуациите около нас. Мозъкът се опитва да обединява сензорната информация от сетивата ни, когато тя е бърза и кратка (по-къса от 80 милисекунди). Ако нещо върви с по-голяма скорост, на нас ни се струва или размазано, или просто събитията ни се сливат.

 

Ако обаче времето се позабави, човекът може да различава отделните събития, вместо да ги слива.
Направено е проучване, по време на което пред участниците са показвани серии от мигащи числа в опит да се определи как мозъкът се справя с времето и в какъв момент той вече не може да различи отделните цифри от сериите изображения. Те са поставяни в различни ситуации и е установено, че в зависимост от тях хората различават повече или по-малко символи за даден период от време – т.е. наистина ситуацията влияе.

И още един много по-красноречив пример. За същата група тествани хора. По време на кампанията за набиране на доброволци те били подлагани на същото гледане на числа, но… докато скачали от висока 46-метрова сграда. След това трябвало да гледат отстрани как скачат останалите и накрая да преценят колко дълги са били самите техни падания и тези на останалите хора.

Когато били запитани за колко време са падали надолу самите те, всички участници отговаряли, че времето за тяхното падане им се е сторило с около 36% по-дълго, отколкото това, което са гледали за другите. Комбинирайки този факт с по-горния (за числата), се оказва, че наистина – всъщност времето не се забавя, а по-скоро се ускоряват нашите възприятия, за да се справим по-добре с обработката на информация по време на екстремно изживяване.

Защо съществува този процес ли? Вероятно защото имаме практическа полза от него. Ако можехме по желание или често да изпитваме чувството на забавеното време, то тогава представете си какво щеше да се случва, когато помним разни ужасяващи случки, разбити сърца и други неща? Които предпочитаме бързо да забравим, отколкото да попаднем в бавното мъчение на повторното им преживяване, което би съсипало психиката ни.

 

Всъщност хората не измерват времето добре

Времето всъщност е толкова сложно нещо, че с лекота можете да направите множество грешки, особено когато става дума за астрофизика, измерения, математика. Както виждате, ние дори не можем устно да обясним какво е това време, камо ли да го подложим на точни изчисления.

Нека първо уточним, че според астрономите съществува т.нар. сидерично време, което може да бъде измервано с помощта на местоположението на звездите и въртенето на Земята около оста си и Слънцето. При този начин на определяне на времето има вариации, макар и не толкова големи.

Само че с прогреса на науките и астрономията през 20-и век учените открили, че въртенето на планетите всъщност се забавя. Макар и с нищожни темпове. Затова добавили още една скала за измерване на времето - ефемеридно време.

 

През 20-и век знаете, че технологиите скачат още по-рязко нагоре. Затова се достига и до нов тип измерване на времето - TDT, или топоцентрично, което се смятало за най-точно, тъй като в неговата основа било международното атомно време (IAT). А през 1991 година дори атомното време се прекръстило на „земно време“ (ТТ).

За много хора днес часовите пояси са супер сложно нещо. Но ако това ви е непонятно, само си помислете, че за да се изчисли положението на звездите и небесните тела, се използват и различните методи за измерване на земното време, защото иначе няма как да се постигне максимална точност.

Така че, каквото и да мислим и да си говорим, излиза, че ние, хората, нямаме точно понятие за времето само по себе си. Независимо че живеем и се съобразяваме с него във всеки един миг от живота си.