Мангровият ривулус е забележителна риба с доста чепат характер. Поставите ли две такива риби една до друга, нещата могат бързо да загрубеят. Те застават една срещу друга, преценяват се и предприемат внезапни агресивни атаки. Въпреки че са дълги едва два сантиметра, те са известни със своята териториалност и изглеждат винаги готови за бой – или по-точно, за „перки“. Затова учени в Канада решават да опитат нещо доста нестандартно. Те дават на тези яростни дребосъци малко количество псилоцибин – „вълшебната“ съставка в магическите гъби.

Тогава се случва нещо забележително: рибите се успокояват. Те спират да нападат съперниците си толкова често, стават по-малко активни и като цяло изглеждат много по-малко заинтересовани от това да търсят конфликти.

Освен забавната гледка на риби, които видимо се отпускат под въздействието на психоактивни вещества, експериментът повдига един интригуващ въпрос: дали изучаването на тези мънички побойници би могло да разкрие нещо за това как наркотичните вещества влияят върху агресията в човешкия мозък?

K. marmoratus е необикновено създание дори и без намесата на психоактивни вещества. Този вид, който се среща в мангровите гори около Флорида, Карибите и части от Централна и Южна Америка, може да оцелее извън водата в продължение на седмици. При подходящи влажни условия е оцелявал на сушата поне 66 дни. Диша през кожата си, крие се в гниещи дървесни дънери и дори може да се придвижва по кална почва, като замахва с тялото си. Най-странната му особеност обаче е свързана с размножаването.

За разлика от почти всички други гръбначни животни, мангровият ривулус може да опложда собствените си яйцеклетки. Повечето индивиди са хермафродити и притежават както мъжки, така и женски репродуктивни тъкани. Те могат да създават потомство, без изобщо да срещат партньор. Всъщност това е един от само двата известни вида гръбначни животни, способни на самооплождане – другият е Kryptolebias hermaphroditus, негов близък роднина.

Някои индивиди се развиват като мъжки екземпляри, което позволява спорадично чифтосване между рибите и води до появата на нови генетични комбинации. От друга страна, много поколения на самооплождане могат да доведат до създаването на изключително еднородни линии, при които отделните индивиди притежават почти идентичен генетичен състав.

За учените това е изключително полезно. То им дава възможност да изследват как рибите реагират на различни препарати, без да се налага да отчитат толкова значителни генетични различия между отделните екземпляри. Ако към тази генетична еднородност добавим и прословутия агресивен нрав на рибите, получаваме изключително ценен лабораторен модел за изучаване на биологията на агресията.

Изследователите тестваха 32 двойки риби, като разделиха екземплярите на група, третирана с псилоцибин, и контролна група – по 16 риби във всяка. Във всеки аквариум две риби бяха поставени една срещу друга, разделени от мрежеста преграда. Те можеха да се виждат и подушват, но не и да влизат във физически сблъсък.

Учените наблюдаваха поведението им в продължение на 15 минути, за да установят доколко агресивно реагира всяка риба спрямо своя опонент.

Резултатите бяха поразителни.

Рибите, изложени на въздействието на псилоцибин, извършваха значително по-малко агресивни, резки движения (стремителни нахвърляния) към своите съперници. Тези бързи атаки са водният еквивалент на внезапно нахвърляне върху противник.

Веществото обаче не повлия на всички видове поведение по един и същи начин. Рибите продължиха да демонстрират по-малко енергоемки форми на поведение, като например заставане с глава директно срещу съперника. На втория ден честотата на тези прояви намаля и в двете групи, като псилоцибинът не доведе до допълнително, статистически значимо намаление.

„Изглежда, че успокояващият ефект на псилоцибина избирателно потиска енергийно скъпоструващите, ескалиращи форми на поведение, докато социалните демонстрации, изискващи по-малко енергия, остават почти непроменени“, заявява водещият автор на проучването Дейна Форсайт.

Съществуваше обаче едно важно усложнение. Като цяло рибите се движеха значително по-малко. Това оставя отворен въпроса дали псилоцибинът конкретно е намалил склонността им към битки, или просто е направил енергичното поведение по-малко вероятно.

С други думи – дали рибите са се чувствали по-малко агресивни, или просто са били по-малко склонни да се движат? Експериментът не успя напълно да разграничи тези две възможности. Все пак резултатите подсказват, че психеделиците могат да променят агресивните сблъсъци по начини, които не се ограничават единствено до пълното потискане на социалното поведение. Със сигурност ще мине доста време, преди някой да може да направи заключения за агресията при хората. Това беше малък експеримент, включващ еднократно, краткотрайно излагане. Изследователите не установиха колко дълго са продължили ефектите, кои серотонинови рецептори са били включени или дали намаленото движение може да обясни голяма част от очевидния успокояващ ефект.

Разбирането на причините за това би могло евентуално да помогне на изследователите да проучат мозъчните механизми, лежащи в основата на патологичната агресия, и дали психеделичните съединения имат терапевтичен потенциал отвъд по-добре проучените им ефекти върху настроението.

Но тази възможност остава спекулативна. Изследователите са тествали само еднократно, краткотрайно излагане при риби. Те не са установили колко дълго са продължили ефектите или кои серотонинови рецептори са отговорни. И резултатите не предлагат доказателства, че псилоцибинът лекува агресията при хората.

Снимка: Unsplash/Wikimedia Commons

Виж още: Купувате нов телевизор? Ето 5 неща, които са по-важни от техническите характеристики