Dragon Age: Inquisition: едно невъзможно ревю

Да се пише за игра като Dragon Age: Inquisition е трудна, почти невъзможна задача. Причини за това колкото щеш: като започнем от факта, че за играта се изписа всичкото мастило на света, и стигнем дотам, че още преди излизането й Electronic Arts се погрижиха за новия проект на Bioware да се знае много, наистина много.

И заслужено, разбира се – в крайна сметка говорим за едно от най-монументалните постижения на съвременния гейм мейкинг; заглавие, в което с лекота можете да изгубите над 200 часа от живота си; игра, която просто смазва с мащабите, размаха и амбицията си.
Отвъд всичко това обаче, отвъд чисто техническите измерения на този развлекателен продукт остава да виси със страшна сила един изключително важен въпрос: „А струва ли си?“

Защото, като оставим всички визуални, дизайнерски и концептуални предимства настрана, Dragon Age: Inquisition е първо и преди всичко видеоигра и като такава нейната основна, дори единствена причина за съществуване; нейната фундаментална цел е да забавлява. Дали и доколко Inquisition се справя с тази задача, е другата важна причина, която прави рецензирането й почти невъзможно, понеже отговорът на поставения преди малко въпрос далеч не е еднозначен и звучи така: „Понякога твърдо да, понякога не толкова, а от време на време е адски трудно да се прецени.“

Добре дошли в Thedas!

Да, именно в Thedas, защото действието в Dragon Age: Inquisition се развива върху много, много по-голяма територия, отколкото в предходните две заглавия от серията. Всъщност докато в Dragon Age 2 почти всичко се случваше във и около един-единствен град, в Inquisition нещата стоят по съвършено различен начин. Светът на играта е огромен, толкова огромен всъщност, че първият досег с него е доста объркващ, дори стряскащ за неподготвения – особено ако въпросният „неподготвен“ е нов за поредицата и си няма грам понятие какво е Fade, за какво е целият този шум около тамплиери и магьосници и кой по дяволите е Шампиона на Къркуол.
От една страна е ясно от какво е провокирано това решение на Bioware не просто за увеличение на мащаба, а за раздуването му отвъд всичко, което сме виждали до момента под етикета Dragon Age. След предната част студиото получи много критики, засягащи именно този аспект от дизайна на играта, като най-крайните от тях определяха Dragon Age 2 като провал – особено на фона на епичната първа част – Origins.

Е, ако има истина в онази стара комунистическа максима, че количествените натрупвания водели до качествени изменения, то с Inquisition се подгответе за ударна доза високо качество. Защото след неизбежния увод слаш туториъл пред очите ви ще се разкрие внушителен свят, достъпен за изследване, който обаче не е толкова консистентен колкото континентът Skyrim в едноименната игра. Ненапразно споменаваме името на последното солово издание на серията Elder Scrolls. Самите Bioware нееднократно го споменаваха в процеса на създаване на Inquisition, a сравненията със Skyrim са неизбежни. Те обаче са изцяло в полза на канадците – светът на Thedas е много по-богат, разнообразен и изпълнен с интересно игрално съдържание, отколкото последният Elder Scrolls и това е безспорен плюс за новия Dragon Age.
Проблемът тук се поражда от друго – колко точно могат да бъдат „раздути“ съдържанието и мащабът на едно солово заглавие (каквото Inquisition претендира да бъде), преди то да започне подозрително много да изглежда като масова онлайн мултиплейър игра?
Това е и едно от основните усещания, от които няма да можете да се отървете през всичките 150–200 часа, които ще прекарате в света на Dragon Age – че всъщност не играете класическо RPG, а MMO заглавие, което по някакво странно стечение на обстоятелствата все още е „пусто и неустроено“, т.е. логнали сте се на подозрително празен сървър.

Заслуга за това безспорно има ударното включване на Bioware екипа, работещ през последните няколко години по другия мегапроект на студиото: Star Wars: The Old Republic, който пък е чистокръвно ММО по смисъл и концепция. Уроците, научени в процеса на създаването му, охотно са приложени при дизайна на Inquisition, но финалният резултат е, меко казано, противоречив: игра, която безспорно ще допадне на всички любители на жанра (ММО), но е напълно възможно да не се хареса толкова на Bioware феновете, очаквали едно по-интимно, подчертано солово RPG преживяване.

Конзолно, по-конзолно, най-конзолно...

Друг видим концептуален и дизайнерски елемент, който лесно може да бъде изтъкнат както като плюс, така и като огромен минус, е подчертано конзолната ориентация (и оптимизация) на Inquisition. Макар създателите на играта да подчертаваха нееднократно, че тя е правена „върху РС за РС“, реалните факти не подкрепят това твърдение. Особено ярко това личи при реализацията на така наречената „тактическа“ камера и начина, по който е организиран целият потребителски интерфейс и най-вече що се отнася до управлението на инвентара на героите.

Там нещата са подчертано „конзолни“ и контролът с качествен геймпад (за предпочитане Xbox 360 for Windows) ще ви спести редица неудобства и главоболия.
Bioware, разбира се, почти веднага след излизането на играта обещаха на РС феновете си спешна корекция за тези проблеми, но кога и доколко добре ще бъдат поправени те, тепърва предстои да видим. Засега най-сигурно е да приемете, че дори и на РС ще ви е по-удобно да играете с геймпад.

Не всякое злато сияе...

... но това определено грее с изумителна, собствена светлина. Едно от най-големите предимства на Inquisition пред останалите две Dragon Age заглавия безспорно е новият енджин, с който е раздвижена играта. Frostbite е добре познато име на всички почитатели на серията Battlefied и макар до момента то да се свързва най-вече и основно с екшън игри от първо лице, превръщането му в платформа за широкомащабно, епично RPG от типа на Inquisition е видимо успешно.
Светът на Thedas никога досега не е изглеждал толкова впечатляващо разнообразен и пъстър, толкова респектиращо истински, динамичен и жив. От мрачни блата, през оголени от слънцето пустинни дюни, до сковани в лед планини и пищни зелени гори – ако има един безспорен плюс, който тази игра предлага от чисто дизайнерска гледна точка, то той е разнообразие – при това фантастично, спиращо дъха и визуално впечатляващо.

То, разбира се, идва на доста солена хардуерна цена – дори върху най-мощната от съвременните игрални платформи – РС, ще ви е нужна доста сериозна компютърна конфигурация, за да можете да се насладите на Inquisition в пълнота, т.е. във Full HD резолюция или по-висока с всички графични детайли на макс.
И за да получите някаква най-обща представа какво имаме предвид, като казваме „сериозна конфигурация“ – от система с процесор Intel Core i5-3570K, 12 GB RAM и видеокарта Nvidia GeForce GTX 760, можете да очаквате средно около 40 кадъра в секунда при най-високо ниво на настройки, Full HD и деактивирано пълноекранно заглаждане (antialiasing) – нелош резултат, но далеч от оптималните (и препоръчителни) 60 fps.

Интересен момент по отношение РС оптимизацията на играта е, че тя видимо облагодетелства собствениците на графични решения на AMD. Тяхната Mantle фирмена технология повишава чувствително бързодействието на Inquisition, така че, ако обмисляте ъпгрейд специално за да играете това заглавие, добре е да имате този момент предвид.

И все пак сияе...

До момента това, което основно дискутирахме, бяха чисто техническите и концептуално-дизайнерските аспекти на новия Dragon Age. Причината? Те почти без изключение са в графата... не толкова позитивни новини за феновете на поредицата.

Сега е време да си поговорим за нещата, в които Bioware са доказано добри – качеството на наратива, диалозите и, разбира се, запазената марка на канадското студио – ключовите персонажи в сюжета.
В това отношение Inquisition не просто не разочарова – дори напротив, без особени резерви бихме могли да кажем, че само заради тези три неща: история, диалози и герои, играта си заслужава да се изиграе – при това не веднъж, а поне два пъти. Просто с едно преиграване е абсолютно невъзможно да проследите всички възможни криволици от изключително комплексния и увлекателен сюжет, включващ преплетени политически интриги, изненадващи обрати, хумор, драма и дори на моменти проява на откровена глупост от страна на Bioware.

Още повече типично за тях Inquisition изисква от вас да правите избори почти непрекъснато, а последиците от едно или друго решение променят посоката на развитие на историята – често до неузнаваемост, така че едва ли има двама играчи по света, за които тя да е изглеждала по един и същи начин.
Отделно, понеже отборът герои, които ще ви придружават в приключенията, са едва трима, е почти невъзможно да опознаете всеки един от колоритните членове на групата си по достатъчно добър начин и в детайли само с едно преиграване. А повярвайте ни – всеки един от тях е личност, която си струва да опознаете, и казваме това с ясното съзнание, че все пак става дума за виртуални персонажи. От саркастичния авантюрист Варик, през строгата, но романтична по душа Касандра, арогантната, но очарователна аристократка Вивиан, до грубия, но обезоръжително забавен Железен бик. Талантът да създават уникални, живи, истински и незабравими герои винаги е бил сред основните плюсове на канадското студио и в Inquisition той е намерил огромно поле за изява.
Но това не е всичко! Друго безспорно предимство на Bioware е почти свръхестествената им способност да отгатват най-съкровените желания на почитателите си и да правят всичко възможно да откликнат на тях. В Mass Effect например това особено ярко личеше в допълнението Citadel, което на практика даваше възможност на най-запалените почитатели на серията да преживеят отново някои от най-ключовите и запомнящи се моменти в нея, да се срещнат с герои от предишните части и в крайна сметка да се насладят на съдържание, създадено „от фенове за фенове“.

В Inquisition подобно желание прозира от първия момент, в който стартирате играта – срещата с Варик (един от най-култовите герои в предната част) и Лелиана (ключов персонаж от оригиналния Dragon Age) са само два от най-явните примери в това отношение, но повярвайте ни, те са само началото. За да избегнем опасността от това да съсипем удоволствието ви да откриете сами какво точно имаме предвид, нека се ограничим само със следното: ако сте истински запален почитател на серията, през внушителните 200 геймплейни часа, които Inquisition ще ви предложи, ви очакват много, наистина много приятни изненади.

Подробности...

Те са толкова много и изобилни, че само изброяването им ще ни отнеме поне още 2 или 3 страници текст. Истината е, че Inquisition предлага много, наистина много неща за правене (да се чете забавление). След първия уводен час играта се „отваря“ в прогресивно увеличаващи се, достъпни за изследване местности, пълни с живот (и приключения), в които можете да се забавлявате на воля, без обаче да се чувствате ангажирани с някаква последователност от действия или събития.
Как точно и дали ще разрешавате проблемите на местното население, зависи изцяло от вас – почти никоя от задачите, с които се сблъсквате, докато кръстосвате Thedas надлъж и шир (т.е. между Орлей и Ферелден), няма задължителен характер – вие сами избирате какво да бъде вашето приключение, вашата собствена история, вашият собствен път.

Това създава изключително реалистично внушение за безпрецедентна свобода – безпрецедентно не само що се отнася до поредицата, а и в контекста на видеоигрите изобщо.
Самите задачи са изненадващо разнообразни – естествено, намират се и доста клиширани, дори скучни куестове от типа на „Иди там и събери 10 еди-какви си предмета и ги занеси на другия край на картата“, но в създаването на повечето странични сюжетни линии Bioware са проявили впечатляващо въображение.
Иначе казано – макар че предлага стряскащо по обем и мащаби съдържание, Inquisition няма да ви остави да скучаете през всичките си 100 и повече геймплейни часа, при това за миг – най-малкото в света на Thedas не можете да направите и три крачки в произволна посока, без да се натъкнете на нещо интересно за правене, на нещо, което се случва, на тайнствена пещера за изследване, мистични руини за преравяне в търсене на скрити съкровища или просто в „лов и събирачество“, необходими за осигуряването на ресурсите, от които да създавате брони и оръжия по ваш собствен дизайн, с помощта на фантастичната крафтинг система в играта.

Така че в заключение, ако трябва да отговорим конкретно на поставения в началото въпрос: забавна игра ли е Dragon Age: Inquisition, то отговорът е „Разбира се! Категорично! Рядко забавна дори!“.
Друг е въпросът, дали новооткритата представа за забавление на Bioware ще допадне на всеки – продукт от подобен магнитуд винаги предизвиква противоречиви мнения и това е нещо съвсем нормално. Така или иначе плюсовете (и, разбира се, минусите) на Inquisition тепърва ще бъдат оценявани, а дали и доколко тази игра ще издържи теста на времето – още е твърде рано да се каже.

За момента сигурно е едно: Dragon Age: Inquisition определено е най-широкомащабната, амбициозна и увлекателна солова игра, създавана до момента от Bioware, и като такава ви я препоръчваме безусловно – дори и само заради дяволски забавните препирни между Варик и Касандра.