В мрачната, почти девствена земя на края на света има замръзнали останки от човешки тела – и всяко едно разказва историята за връзката на човечеството с този неприятен континент, наречен Антарктика.

Дори с цялата ни технология и познания за опасностите на Антарктика тази ледена пустиня може да остане смъртоносна за всеки, който отива там. Навътре температурите могат да паднат до почти -60 °С. В някои места ветровете могат да достигнат скорост от 322 км/ч. И времето не е единственият риск.

Много тела на учени и изследователи, които са загинали в това сурово място, са извън обсега на това да бъдат извлечени и върнати обратно. Някои са открити десетилетия или дори повече от век по-късно. Но много от тях, които са изгубени, никога няма да бъдат намерени, погребани толкова дълбоко в ледените пластове и отверстия, че никога няма да се появят - или пък се отправят на последно пътешествие към морето в плъзгащи се ледници и парчета лед.

Разказите, които стоят зад тези смъртни случаи, варират от нерешени загадки до шантави инциденти. Нека заедно проучим това, което тези събития разкриват за живота на най-негостоприемната земна маса на планетата.

XIX век - мистерията на чилийските кости

На остров Ливингстън, между Южните Шетландски острови край Антарктическия полуостров, човешкият череп и бедрената кост са лежали близо до брега цели 175 години. Те са най-старите човешки останки, открити някога в Антарктида.

Костите са открити на плажа през 80-те години. Чилийски изследователи установяват, че принадлежат на жена, която починала, когато била на около 21 години. Тя е била от коренното население от южната част на Чили, което живее на 1000 км на север.

Анализът на костите предполага, че тя е починала между 1819 и 1825 г. По-ранният край на този диапазон ще я постави сред първите хора, които са били в Антарктида. Въпросът е как е успяла да дойде там? Традиционните канута на местното население не биха могли да я преведат на толкова дълго пътуване през това, което често може да бъде невероятно бурно море.

Няма доказателства за независимо индианско присъствие в Южните Шетландски острови", казва Майкъл Пиърсън, консултант по Антарктика и независим изследовател. "Това не е пътуване, което бихте направили в дървено кану".

Първоначалното тълкуване на чилийските изследователи е, че тя е местен водач на експедиция на ловци на тюлени, пътуваща от северното полукълбо до Антарктическите острови, новооткрити от Уилям Смит през 1819 г. Но жените, които да участват в експедиции до Далечния юг в тези ранни дни, е нещо почти нечувано. Пътешествениците наистина имат тясна връзка с коренното население на южната част на Чили, казва Мелиса Салерно, археолог на Аржентинския съвет за научни и технически изследвания. Понякога те обменят тюленови кожи едни с други. Не е невъзможно също да споделят опит и знания. Но взаимодействията между двете култури невинаги са били приятелски настроени.

"Понякога това е било ситуация на насилие", казва Салерно. "Ловците на тюлени могат просто да вземат жена от един бряг и по-късно да я оставят далеч на друг."

Липсата на оцелели дневници и писмени доказателства от ранните кораби, плаващи на юг до Антарктида, още повече затруднява проследяването на историята на тази жена.

Нейната история е уникална сред ранното човешко присъствие в Антарктида. Жена, която по всички обичайни сметки не би трябвало да е била там - но по някакъв начин е била. Нейните кости отбелязват началото на човешката дейност върху Антарктида и неизбежната загуба на живот, която идва с опитите да се заеме този неприятен континент.

29 март 1912 г.: експедицията на Скот до Южния полюс

Екипът на британския изследователи Робърт Фалкон Скот достигна Южния полюс на 17 януари 1912 г., само три седмици след като норвежкият екип, воден от Роалд Амундсен, вече се оттегля от същото място. Духът на британската група е смазан, когато откриват, че не са пристигнали първи. Скоро след това нещата ще се влошат още.

Достигането на полюса е подвиг и изпитание на човешката издръжливост и Скот е под огромен натиск от самото начало. Освен че се занимава с непосредствените предизвикателства на суровия климат и липсата на природни ресурси като дърва за строеж и огрев, той има екип от повече от 60 мъже, които да води. По-голям натиск идва от големите надежди на колегите му у дома.

"Те искат да го направят или да умрат - това е духът, с който отиват в Антарктика", заявява в реч по онова време Леонард Дарвин, президент на Кралското географско дружество и син на Чарлс Дарвин.

"Капитан Скот ще докаже още веднъж, че мъжествеността на нацията не е мъртва... самоуважението на цялата нация със сигурност се увеличава от приключения като това", казва той.

Самият Скот не е неподатлив на очакванията.

"Той имаше много човешки характер", казва Макс Джоунс, историк на полярните проучвания от Университета в Манчестър. "В дневниците му откриваме, че е измъчван от съмнения и притеснения дали той е в състояние да изпълни задачата и това го прави по-привлекателен и земен. Има недостатъци и слабости."

Въпреки притесненията и съмненията мисълта "направи или умри" довежда екипа до рискове, които сега ни изглеждат чужди и неприемливи.

На връщането от полюса Едгар Евънс умира първи през февруари. Следва Лорънс Оутс. Той смятал себе си за бреме, мислейки, че екипът не може да се върне у дома с него, защото им тежи.

"Просто излизам навън и може да ме няма известно време", казва той на 17 март.

Може би той не е осъзнал колко близо до смъртта е и останалата част от групата. Телата на Оутс и Евънс никога не са били открити, но Скот, Едуард Уилсън и Хенри Бауърс са открити от група за търсене няколко месеца след смъртта им. Те са починали на 29 март 1912 г. според датата на вписването в дневника на Скот. Мъжете ги покриват със сняг и ги оставят там, където лежат

"Не мисля, че човешки същества някога са преминали през този месец, който ние изкарахме", пише Скот в последните страници на дневника си. Екипът знае, че са в рамките на 18 километра от последното хранилище с животоспасяващи доставки, които биха могли да ги спасят. Но те са били затворени в палатка в продължение на дни, притиснати от ожесточена виелица.

"Били са готови да рискуват живота си. Можете да го видите като част от мисълта за имперска мъжественост, свързана с понасянето трудности и враждебна среда ", коментира Джоунс. "Не казвам, че са имали желание за смърт, но мисля, че са били готови да умрат."

14 октомври 1965 г.: Джеръми Бейли, Дейвид Уайлд и Джон Уилсън

Четирима мъже карат всъдеход Muskeg и шейни в близост до планините Хаймфронт, на изток от базата им в изследователската станция "Халей" в Източна Антарктика, близо до море Уедел. Muskeg е тежкотоварен автомобил, предназначен да пренася хора и да снабдява на дълги разстояния по леда. Една група кучета тича зад гърба им.

Трима мъже са в кабината. Четвъртият, Джон Рос, седи в шейната отзад, близо до хъскитата. Джеръми Бейли, учен, измерващ дълбочината на леда, шофира. Той, Давид Уайлд, геодезист, и доктор Джон Уилсън изучават леда напред. Снегът затъмнява голяма част от малкото, плоско предно стъкло. Групата пътува цял ден, като се редува, за да се стопли в кабината или да стои в шейната.

Рос се взира в планините и безкрайния лед. Около 8:30 часа кучетата край шейната спират да бягат. Шейната е спряла.

Рос, покрит с балаклава и два анорака, не е чул нищо. Той се обръща само за да види, че всъдеходът е изчезнал. Напред първата шейна се е обърнала на леда. Оказва се, че пътят е пресечен от огромна тясна пропаст. Самият всъдеход е паднал на около 30 метра в пукнатината. По-надолу следите му са преминали вертикално по една ледена стена, а кабината е сплескана.

Рос вика, но няма отговор от тримата мъже в кабината. След около 20 минути по радиото най-сетне се обажда измъченият глас на Бейли. Двамата му спътници са мъртви, той самият бере душа. Силните ветрове, отчетени на 14 октомври 1965 г., са засипали пропастта с пресен сняг, превръщайки я в смъртоносен капан.

Инцидентът събужда много въпроси и най-вече дали екипът е бил достатъчно добре трениран. Това са млади мъже, току-що завършили университет, с малък опит в оцеляването. По-голямата част от подготовката им минава в работа с научната апаратура, а не в това, как да избягват коварните клопки на снежната пустиня.

Август 1982 г.: Амброуз Морган, Кевин Окълтън и Джон Кол

Трима мъже се отправят на експедиция до близкия остров в разгара на антарктическата зима.

Морският лед е твърд и те стигат лесно до остров Питърман. Южното сияние се вижда в небето, необикновено ярко и достатъчно силно, за да попречи на комуникациите. Екипът достига острова безопасно и нощува в хижа край брега.

Скоро след като стигат до брега, голяма буря напълно унищожава морския лед. Групата остава блокирана, но загрижеността сред хората е малка. В хижата има достатъчно храна, която да стигне за тримата за повече от месец.

През следващите няколко дни морският лед не успява да се стегне, тъй като бурите продължават. В хижата няма книги или вестници, а контактът с външния свят е ограничен до планираните радиопредавания към базата. Скоро минават две седмици. Предаванията са кратки, тъй като батериите в техните радиостанции стават по-слаби и по-слаби. Екипът вече се чувства неспокоен. Пингвини заобикалят хижата. Може и да изглеждат симпатични, но миризмата им скоро започна да притеснява мъжете.

Нещата се влошават. Групата получава диария, тъй като се оказва, че част от храната в хижата е много по-стара, отколкото са мислели. Миризмата на пингвините не ги кара да се чувстват по-добре. Те убиват и изяждат няколко, за да увеличат провизиите си.

Мъжете чакат с нарастващо чувство на неудовлетвореност, оплаквайки се от скуката на своите радиопредавания до базата. В петък, 13 август 1982 г., те са видени през телескоп да махат на главната база. Радиоакумулаторните батерии умират. Морският лед отново се е преобразил, давайки надежда за бягство.

Два дни по-късно, в неделя, 15 август, групата не се е обадила по радиото в определеното време. Тогава идва друга голяма буря. Мъжете в базата се изкачват до една висока точка, откъдето могат да видят острова. Целият морски лед е изчезнал отново, скрит от бурята. Тримата мъже повече никога не са видени.

За тези, които изпитват загубата на колеги и приятели в Антарктика, скръбта може да бъде трудна по уникален начин. Когато един приятел изчезне или тялото му не може да бъде намерено, типичните човешки ритуали на смъртта - погребение, последно сбогуване - са недостижими за останалите в ледената пустош. Дори когато тялото е намерено, тежката природа на Южния полюс може да направи връщането му невъзможно. Тези смъртни случаи доведоха до промени в начина, по който хората работят в Антарктида. В резултат на това хората там днес могат да живеят по-безопасно на този враждебен, изолиран континент. Въпреки че все още се случват ужасни инциденти, много поуки са били извлечени от по-ранните смъртни случаи.

 

Оцени:
Рейтинг: 3
Най-четени
Всички

Защо цените на мобилните телефони не спират да растат?

65 | 21.03.2019
Още от HiComment

Google Stadia – „бъдещето на гейминга“ изглежда впечатляващо! (ВИДЕО)

31 | 19.03.2019