Всички сме свикнали да питаме „Какво означава да си човек в дигиталната епоха“. Рядко пъти обаче си задаваме въпроса: „Какво отнема това да си човек в дигиталната епоха?“. Вторият е доста различен – прозвънява с по-реалистичен, малко мрачен отзвук и докато за първия може да се открият безброй определения, тук почти всеки открива спънка в опита да формира мисълта си и да отговори. Дигиталната епоха дава много и отнема много, а да открием баланс между това даване и отнемане е почти невъзможно. И ако трябва веднага да кажа кое надделява, ще се спра на отнемането, което винаги е поне със зрънце повече.

В изкуството и въобще в продукцията на проекти, свързани с филмово творчество, машината на високите технологии работи гладко, мощно и безспирно. Имаме 3D, 4D, IMAX, AR и VR, 360-градусово видео и специални ефекти, които завладяват впечатлителния човешки ум. Той ли е обаче единственото, което се стремим да нахраним, създавайки и разказвайки истории на екрана? През последните години неведнъж открих проблема с повечето така наречени блокбъстъри, с прехвалените франчайзи, приходите от които могат да изхранят една малка държава в продължение на година. При много от тях липсваше нещо просто: добрата история. Сюжетът, който ще те накара да се заслушаш, и сценарият, който не просто движи минутите на екрана напред, а разказва история, в която потъваш и не усещаш как минават няколко часа. Това, което липсва на много от съвременните филмови проекти, е емоционалното свързване с тях. Усещането, че си част от случващото се на екрана. И в търсенето на това, какво отговаря на определението „извън кутията“ - парещо различния подход в разказването на истории - си дадох сметка, че за мен отговорът е:

това, което предизвиква емоция.

Ако погледнем на това просто осъзнаване съвсем практически, ще разберем веднага колко е тъжно. Пресищането от всичко, което гледаме днес – и на което до голяма степен, не отричам, се наслаждаваме, – започва да създава един определен вид цинизъм в човека на дигиталната епоха. Все по-рядко филмите предизвикват истинска, откровена и безрезервна емоция. Отношението, с което се отправяме към киното или си пускаме филм в удобството на собствения си дом, често пъти е заредено с отегчение и носи нишката на дълбоката увереност, че вече сме видели всичко. И дали не е точно така? Предоставянето на това „всичко“ е толкова достъпно, че на фестивала Tribeca тази година вече хората застанаха в един подобен на кино салон, сложиха очила за виртуална реалност и заедно се втурнаха в това приключение – нещо, което преди беше немислимо.


Но защо говоря за пресищане? Защото именно имането на всичко, що се отнася до медиума на технологиите, тласка хората да търсят нещо повече – нещо, което ще ги накара да чувстват тук и сега, днес, в дигиталната епоха. И въпреки че високите технологии, съчетани с добра история, ни осигуряват онази емоционална храна, от която имаме нужда като хора, нерядко се случва тези две неща да се отблъснат взаимно, подобно на две отрицателно заредени частици. Това „нещо повече“, за което говоря, кара хората да се върнат назад – назад при простотата на свързването и предаването на емоция, която докосва.

Може би това обособява появата на проекти като Тhe Skin Deep,

интерактивни документални видео продукции, които предават простотата на човешкото свързване в ерата на дигитализацията. Филмите на режисьора Топаз Адизес в колаборация с Нейтън Филипс ни връщат към интимността и превръщат зрителя в участник - буквално. The Skin Deep се дели на няколко подпроекта, най-известният от които е {The And} – интерактивни документални филми, които превръщат зрителя в наблюдател на интимността на човешката интеракция – без филтри и посредници. Участниците във видеата са обикновени хора, чиито връзки са от всякакъв тип: родители и деца, гаджета, съпрузи, бивши гаджета, приятели, колеги, съквартиранти, братя и сестри...

Форматът е прост: на фона на една обикновена стена участниците сядат един срещу друг с купчина напечатани въпроси пред всеки от тях. Редуват се да теглят въпрос, четат го на глас и партньорът им отговаря на него. По възможност – искрено. Кратките филми, които получаваме, в размер между 5 и 20 минути, са това, което остава, когато махнем всички специални ефекти и високи технологии и предложим на зрителя простота и истинност. Сурови, необработени отвъд простото заснемане (макар и перфектно издържано технически, с няколко камери и от няколко перспективи), тези филми показват свързването такова, каквото най-вероятно сме го забравили.

Интерактивността между хората, които седят лице в лице и говорят по някои от най-трудните теми на съвременното общество: различната сексуалност, сложността на вярата и религията, пречупените семейни връзки, преживян тормоз и насилие, алтернативността във всичките ѝ форми, полигамията като начин на живот, невъзможността да контролираш нищо, трудността да кажеш „обичам те“ – става основа за проекта.

Някои от последните видеа, публикувани на сайта им и в YouTube, буквално „вадят“ двойки, запознали се и общували онлайн (в сайта за запознанства OkCupid), от света на интернет и ги поставят очи в очи, пред камера, за първата им истинска среща. Има нещо потресаващо истинско в това да наблюдаваш хора, които току-що са се срещнали на живо, да се опитват да отговорят на въпроса

„Кое според теб е моето най-секси качество?“

Тук наистина говорим за свързване в реалния свят, без прикритието на монитора, което е толкова реалистично, колкото са реални и хората, заснети на лентата. Актьорската игра е нулева – въпреки че в {The And} се включват като участници и актьорите Ан Хатауей и Робърт де Ниро, сядат един срещу друг и в осемминутен филм отговарят на въпроси – за работата си заедно, за това, как са разбрали, че искат да бъдат актьори, и какво са научили един от друг и от актьорската професия дотук. Усещането да гледаш толкова известни актьори просто в ролята им на хора, във формат, който предполага човешко свързване без фалш, е едновременно сюрреалистично и докосващо.


За зрителя огромната полза от влизането в едно пространство, в което единствено комуникацията и откровеността имат значение, е неизбежна. Според Топаз Адизес всъщност тези филми създават пространство за самия зрител – не само за хората, които се снимат –

и му помагат да започне да усеща собствения си живот в по-голяма дълбочина.

Форматът, който се получава накрая, е тип интервю, но без контрол от интервюиращ (такъв няма) – всъщност без контрол върху каквото и да било. Няма цензура, нито редакция, има просто история, разказана от преживелите я хора, със собствения им език. А историите, които достигат до нас, са по-невероятни от всичко, което можем да си представим.


„От гледната ми точка на разказвач на истории мога да кажа, че създателите на филми често пъти зациклят в един определен начин на предаване на историята, правят филмите си по конкретни, едни и същи стъпки. Като комуникатор аз не мога да се огранича до един език на разказване“, казва Адизес. „Предизвикателството е да създадеш нещо, което не чувстваш като дигитален, а като човешки проект“, добавя Нейтън Филипс.
{The And} се приема от публиката с огромна жажда и това най-вероятно е свързано с факта, че човечеството се намира във времеви прозорец, когато

начинът, по който се свързваме помежду си, се променя ежедневно и драстично.

И именно в това излизаме извън кутията с The Skin Deep. Подпроекти от същите автори са The Window – кратки документални филми, които изхождат от идеята „какво казват за нас обичаните от нас хора, когато не сме заедно“. Центрирани са около един човек, който поставя слушалки на ушите, сяда пред екрана и гледа предварително заснети видеа на близките си, говорещи за него. Зрителят гледа заедно с него (в раздвоен кадър) и наблюдава реакциите в дълбочина, докато потъва в поредната човешка история. Проектът The Dig  пък, в колаборация с Murmur (студио за документални филми, което описва себе си като „пионери в интерактивното разказване на истории от следващо поколение“) е нещо още по-специално: заснемане на моменти от истински връзки, които обществото днес намира за различни. Транссексуално партньорство, фиктивно партньорство без любов с цел отглеждане на дете, асексуалност и полиамория и – един от най-интересните филми – модерните киборги, Нийл и Муун, които са подсилили човешките си сетива с имплантирани, в случая на Нийл, устройства.


Всъщност технологиите в този тип проекти съвсем не липсват – и няма как, при условие че те са толкова интегрирани както с живота, така и с телата ни. Самият начин на разказване на истории обаче сякаш все повече започва да се връща назад, към на пръв поглед простото, което има доста сложно и силно въздействие. И непременно ни кара да осъзнаем, че светът се променя, но ние, по някакъв изначален и странен начин, дълбоко в себе си оставаме същите. Нуждата от свързване на човешко ниво не се променя с еволюцията, напротив – това продължава да е причината да съществуваме. И е причината да продължаваме упорито да се опитваме да видим отстрани кое всъщност е това, което ни прави хора. Без филтър. Без специални ефекти.

 

Оцени:
Рейтинг: 5
Най-четени
Всички

Топ 3 на най големите глупости, с които геймърите трябва да престанат. И ТО ВЕДНАГА!

98 | 17.06.2019
Още от HiComment

Explore Bulgaria Пловдив – приключение в Града под тепетата

62 | 04.06.2019