Визията звучи неустоимо: качваш се на влак в Ню Йорк и 54 минути по-късно излизаш в Лондон, след като си преминал през тунел под Атлантическия океан. Този вид пътуване е описан в някои скорошни предложения. Но дали трансатлантическият тунел е наистина възможен или е плод на научната фантастика?

Кратният отговор: вероятно не е възможно с настоящата технология.

На първо място, 54-минутното пътуване би изисквало вакуумни влакове, движещи се със скорост 8000 km/ч – технология, която все още не съществува. При конвенционални скорости на влаковете пътуването би отнело около 15 часа, което го прави по-бавно от 8-часов полет.

Понастоящем най-дългият подводен участък от тунел в света принадлежи на тунела под Ламанша, който има подводен участък с дължина 37,9 километра, свързващ Англия и Франция. Строителството на тунела отне шест години, 13 000 работници и 4,65 милиарда паунда през 1994 г. (12 милиарда паунда или 16 милиарда долара днес).

В зависимост от мястото, където се строи тунелът, той може да струва много повече – както по отношение на време, така и по отношение на пари. Проектът „Хъдсън тунел“, например, е опит за изграждане на железопътен тунел с дължина 14 км между Ню Йорк и Ню Джърси, за който се предвижда, че ще отнеме 12 години и ще струва 16 милиарда долара.

Трансатлантическият тунел, разбира се, би бил значително по-дълъг.

Тунел, който прекосява най-краткото разстояние през Атлантическия океан — от Гамбия до Бразилия, около 2575 километра — би отнел около 500 години при сегашната скорост на тунелната пробивна машина. Същевременно, най-популярната мечта за трансатлантически тунел е между Лондон и Ню Йорк, който ще се простира на около 5500 км. За тунели като тези ще има няколко предизвикателства.

Първото предизвикателство ще бъде логистиката на строителството. Трябва да се реши как да се вентилира такъв тунел, как да се осигури електроенергия за тунелната пробивна машина и как да се докарат работниците до обекта.

Времето, необходимо за транспортиране на работниците от единия край на тунела до средата, би било непрактично, така че проектът би изисквал напълно автономна машина за прокопаване на тунели – устройство, което все още не е изобретено в мащаб, който би могъл да прокопае подводен тунел за превозни средства с хора.

И това е преди да се вземат предвид енергийните нужди. Дори за тунел с дължина 10 км типичната машина за прокопаване на тунели изисква приблизително същото количество енергия, колкото едно малко градче.

Съществува и предизвикателството, свързано с налягането на водата. Трябва да се внимава много с налягането, както при прокопаването на тунела с пробивни машини, така и при осигуряването на безопасността на хората. Неща като течове, изтичане на вода и срутване на тунели са довели до финансови загуби и смъртни случаи в минали проекти за подводни тунели.

Световният рекорд за налягане на водата, с което се сблъсква тунелна пробивна машина, е 15 бара, или 15 пъти атмосферното налягане на морското равнище, около 150 метра под повърхността на водата. В най-дълбоката си точка Атлантическият океан е с дълбочина над 8000 м, което е налягане от 800 бара.

Накрая, остава проблемът с финансирането на такъв огромен проект. Строителство, материали, време, труд, планиране на човешките ресурси – това са основните елементи, които определят цената на тунелите дори и при относително къси проекти.

Предвид огромните разходи и катастрофалния риск от една-единствена авария или теч, финансирането на такъв проект би било почти невъзможно.

Снимка: Unsplash/Map data ©2025 Google, INEGI, Mapa GISrael

Виж още: Удивителна нова технология може да прати слушалките в миналото, тъй като насочва звука право в ушите