Да стъпиш на Марс е достатъчно трудно, но да си осигуриш „пространство за дишане“ на Червената планета, без да вдишваш токсичен прах, е съвсем друг проблем.

Предвид плановете на НАСА в крайна сметка да изпрати астронавти на Червената планета, агенцията сформира по-рано тази година Работна група за ограниченията на марсианския прах, за да прегледа какво е известно и какво не е известно относно токсикологичната опасност за човешките екипажи от излагането на марсиански прах. Крайната цел беше да се установи допустима граница на излагане за хората на Червената планета чрез съставянето на изчерпателен набор от експертни мнения относно токсикологията на марсианския прах, начините на излагане и стратегиите за смекчаване на риска.

Заключенията на работната група подкрепиха мнението, че първоначалният стандарт за марсианския прах „трябва да балансира консерватизма с оперативната осъществимост, като същевременно отчита архитектурната и научната несигурност“, се посочва в доклада. Освен това, както се обяснява в доклада, „с появата на допълнителни данни за Марс и токсикологични изследвания този стандарт трябва периодично да се преразглежда, за да се гарантира непрекъсната защита на здравето на екипажа по време на човешкото изследване на Марс“.

Член на експертната група по това проучване беше Брайън Хайнек – преподавател в Катедрата по науките за Земята и научен сътрудник в Лабораторията по атмосферна и космическа физика, и двете към Университета на Колорадо в Боулдър.

„Това беше уникално проучване“, заявява Хайнек. „Задачата беше да се помогне за оценката на рисковете за здравето на хората както при краткосрочно, така и при дългосрочно пребиваване“.

Самото изтъкване на разликите между Луната и Марс е изиграло роля за дискусията. Според експертите, Луната е по-лоша в някои отношения, а Марс – в други. Безспорно един от изводите от опита на астронавтите от мисиите „Аполо“ – „прашната дузина“ – е, че справянето с лунния прах се оказа проблематично, много повече, отколкото се очакваше. Нашата Луна е като Дисниленд на праха и екипажите, които са били там, потвърдиха този факт.

Веднъж излезли навън, астронавтите се сблъскаха с много фини, миниатюрни частици, съставени от остър, стъклен материал. Лунният прах се залепваше за всичко, с което влизаше в контакт; прахът износваше космическите им костюми, предизвикваше прегряване на оборудването и инструментите, нарушаваше херметичността на костюмите им и дори дразнеше очите и белите дробове на астронавтите.

„На Марс праховите частици са малко по-заоблени, не са толкова назъбени и не се забиват в кожата. Но от друга страна има всички тези допълнителни химични съставки и минерали, които липсват на Луната, като например изключително вредните перхлорати“, обяснява Хайнек. „Можем да използваме знанията си за Луната, но Марс е напълно различно място“, добавя той.

Хайнек отбелязва, че е известно, че марсианският прах съдържа различни канцерогени, като например силициев диоксид и множество тежки метали. Той е съавтор на неотдавнашна статия на тема „Потенциални въздействия върху здравето, начини на лечение и противодействия, свързани с марсианския прах, при бъдещите космически изследвания с участието на хора“.

„Говори се за отглеждане на култури на Марс“, отбеляза Хайнек. „Марсианската почва е пълна с всякакви вредни химикали. Затова астронавтите може да бъдат изложени на по-голямо въздействие от това, което отглеждат на Марс, отколкото от самия прах във въздуха“, каза Хайнек.

Освен това имаме и прахът, който със сигурност ще проникне в жилището, затова инженерите проучват филтриращи системи и колко време ще е необходимо за почистване на вътрешността на жилището.

„Добре е да се мисли предварително и да се започне да се обмислят марсианският прах и опасностите, свързани с него. Той представлява много по-голяма заплаха за здравето, отколкото лунният прах“, заключава Хайнек.

Едно от основните заключения на работната група по марсианския прах е, че той представлява реален проблем както за здравето на екипажа, така и от инженерна гледна точка, но също така е и проблем, който може да бъде решен, ако се разглежда като проектно изискване още от самото начало. Проблемът не е, че марсианският прах е изключително или катастрофално токсичен според това, което знаем към момента. Притеснението идва от това, че бъдещите екипажи ще живеят и работят в затворена среда, като многократно излизат навън и внасят прах обратно върху скафандрите и оборудването си, в среда с ниска влажност. Това е условие, при което малките частици са по-склонни да се разпръскват във въздуха и потенциално да бъдат вдишани, като е възможно членовете на екипажа да бъдат изложени на фини вдишваеми частици в продължение на много дни.

Ключовият момент е, че все още не разполагаме с върнати проби от автентичен марсиански прах, пренасян по въздуха. Затова НАСА трябва да изработи консервативен стандарт, като използва най-добрите налични данни: токсикологията на лунния прах, проучванията със симуланти на Марс и изключително обширните химически и минералогични набори от данни, събрани от марсоходите и спускаемите апарати.

В резултат, най-добрата стратегия е първо да се заложи на превенцията: да се задържи колкото се може повече прах извън жилището, да се отстранява бързо, когато попадне вътре, да се наблюдават частиците във въздуха и да се проектира системата така, че екипажите да не разчитат на медицински контрамерки след излагане на въздействието.

Снимка: Unsplash/NASA/JPL-Caltech/ASU

Виж още: Новият MacBook Ultra обещава значително по-компактни размери и устойчив сензорен дисплей