Смъртта ли е пределът?

Всичко родено трябва да умре – така повелява природният закон за всички живи същества на нашата планета. В крайна сметка без смърт няма еволюция, а без еволюция естественият биологичен цикъл постепенно ще забави хода си. В момента, в който спре напълно, дори минимална промяна в условията на средата би означавала край за стотици, хиляди видове, а в по-дългосрочен план и на цялата земна биосфера.

Това в общи линии е възприетата към момента официална научна дефиниция за понятието „смърт“ – тя е естествено, трагично, но необходимо изискване на еволюционния процес, без което той на практика е невъзможен. Но дали наистина е така? Дали смъртта в действителност е „естествена“ необходимост? И ако е така, защо така отчаяно се стремим да я избегнем?

Кой иска да живее вечно?

А кой не би искал? Освен, разбира се, хора с тежки и непреодолими психически проблеми. До неотдавна въпроси от този сорт бяха обект на чисто философски, академични дискусии. Но по всеобщото мнение на учените нашето (и евентуално следващото) поколение ще е първото в човешката история, което действително ще се изправи пред моралната, а и съвсем реална дилема за вечния живот. Или поне за живот с продължителност, значително надхвърляща тази на всички наши предшественици.

Според популярния американски визионер и футуролог Реймънд Кърцвейл още през следващите 5 до 10 години технологичните постижения в областта на медицината ще доведат до удължаване на човешкия живот далеч отвъд пределите, с които сме свикнали да боравим в момента. Говорим за продължителност от поне 130 - 140, а може би и повече години, дори за безсмъртие. Самия Кърцвейл в книгата си Fantastic Voyage: Live Long Enough to Live Forever твърди, че през идните десетилетия това ще се случва основно в три направления. Първото е развитието на медицинските технологии, които според неговите предвиждания докъм 2020 вече ще са напълно в състояние да забавят или напълно да спрат процеса на стареене. Второто е свързано с разработки, които ще отидат още една стъпка напред и ще обърнат процеса, елиминирайки вредните ефекти от стареенето на клетките. Третото ще включва възможности за дигитален запис на човешкото съзнание като първа (макар и относително примитивна) форма на вечен живот.

Разбира се, всички тези събития няма да са просто плод на сляпа случайност, а резултат от целенасочени, дългогодишни усилия – на изследователска и научна дейност, чиято крайна цел е елиминиране на смъртта. Всичко това отново остро поставя въпроса: „Щом смъртта е естествен, необходим завършек на жизнения цикъл, защо цялата човешка раса така неистово се стреми да я избегне?“

Някои интересни изключения

Факт е, че за една огромна част от живите организми в познатата ни биосфера смъртта е неизбежният, окончателен край – абсолютен еволюционен императив. Дори да успее да избегне случайни тежки наранявания или атака от хищници, рано или късно клетките на всяко живо същество се „уморяват“ и това води до край на жизнения му цикъл. Но дори това привидно „желязно“ правило си има изключения. Едно от най-явните измежду тях познаваме от уроците по биология в началното училище. Миниатюрни същества, наречени хидри – сложни двупластни сладководни, които на практика са... безсмъртни.

Поставени в контролирана, защитена среда без хищници и други външни заплахи и с осигурен постоянен приток на храна, те на практика могат да съществуват вечно.
Изследването на този вид организми, както и разработките в областта на стволовите клетки (особен тип недиференцирани клетки, които поне на теория са способни да се самовъзпроизвеждат безкрайно) дава надежда на учените, че постигане на безсмъртие е възможно.

През 2010 година Медицинското училище в Харвард например огласи серия изключително интересни експерименти, изследващи влиянието на ензима теломераза върху процеса на стареене. Неговата естествена функция е да доизгражда окончанията на хромозомите, наречени теломери, които се скъсяват при всяко делене на клетките. Когато тези окончания станат твърде къси, клетките не могат повече да се делят и органите и тъканите започват да дегенерират. Харвардските учени са инжектирали групи лабораторни плъхове с концентрирани дози теломераза, извлечени от стволови клетки. Резултатите са изненадващи: инжекциите видимо забавят процесите на стареене на клетките и удължават значително живота на опитните животни.

Разбира се, нещата не са толкова прости, що се отнася до практическото приложение на това откритие, но учените днес са единодушни, че скоро изследванията в тази сфера ще поставят основата на принципно нова, революционна подмладяваща терапия.

Не толкова философски въпрос

Интересен момент за популярното възприятие на смъртта е свързан с факта, че когато бъдат директно запитани какво мислят за технологиите, удължаващи живота, много хора споделят, че според тях те не са естествени. Подобно изявление съдържа известна доза противоречие, тъй като, обективно погледнато, човечеството от доста време насам активно използва такива технологии. Всички средства за лечение на рака и други потенциални смъртоносни болести на практика попадат именно в тази категория.

Вероятно една от причините повечето хора да смятат технологиите за удължаване на живота (а в по-дългосрочен план и за постигане на безсмъртие) за „неестествени“ се дължи на вроденото ни, инстинктивно разбиране за същността на еволюционния процес.
От Дарвин насам общоприетото виждане за него го описва като възходящо, прогресивно движение към себеосъзнаване. Иначе казано – еволюцията е белязана от явна тенденция към постепенно увеличаване и разширяване на възможностите за възприемане, които притежават живите същества, довела в крайна сметка до появата и развитието на когнитивни способности за осмисляне на заобикалящата ни действителност, т.е. разум.

Част от това общоприето разбиране е и идеята за фундаменталния „двигател“ на еволюцията: мутациите – микроскопични, адаптивни промени от поколение към поколение, които обаче могат да се проявят само в новородените организми от един и същи вид. Оттам и възприемането на естествения цикъл „раждане – смърт“ като неизбежна необходимост за целия еволюционен процес. Без появата на индивиди от следващо поколение проявлението на мутациите не би било възможно. Тъй като голяма част от тези адаптивни промени са негативни (т.е. не спомагат за оцеляване на вида, а точно обратното), възниква и необходимостта от множество раждания и смърт, преди „правилната“ мутация да получи шанс да се закрепи и да се превърне в дългосрочен видов белег.

Как разумът променя правилата на играта

Този „естествен“ процес обаче бива сериозно изкривен и дори нарушен от появата на самоосъзнатите организми, които всички ние днес познаваме под името „хора“. С всяко следващо поколение нашият вид прогресивно овладява процеса на естествена еволюция и не само не разчита на случайни мутации, а дори и се стреми целенасочено да ги изкорени, слагайки прът в колелата на този процес. Нещо повече – много учени днес твърдят, че в процеса на човешко развитие все по-сериозна роля играе културната, а не естествената, биологична еволюция.

Днес вече разполагаме с множество епигенетични изследвания, доказващи, че информацията, записана в генома ни, не е статична, а се влияе от факторите на средата. Това означава, че едни или други гени могат да се активират или изключат в зависимост от стила и начина ни на живот. Това може да се отрази на здравословното ни състояние – емоции, тяло и психика. Иначе казано – адаптивни промени на генетично ниво могат да бъдат постигнати и без обичайния „вертикален“ еволюционен процес, т.е. предавани от родители на поколение.

Внимание заслужава и факторът „културна“ еволюция, включващ сложен комплекс от идеи, вярвания и разбиране за заобикалящия ни свят. Те, за разлика от „естествената“ еволюция, се разпространяват хоризонтално – от човек към човек, между индивидите, с които общуваме, нашите приятели, роднини, семейство, колеги. Еволюцията на езика ни е чудесен пример в това отношение – думите, изразите, фразите, които използваме, се променят непрекъснато под влияние на динамично променящите се условия на средата, в която живеем.

Един от възможните изводи в края на тази линия на разсъждения е, че ако не днес, то съвсем скоро човечеството ще достигне етап в развитието си, на който не е непременно необходимо отделните индивиди, които го съставляват, да умират, за да подхранват еволюционния му процес. Нашият най-ключов, фундаментален адаптивен инструмент – разумът ни, доказано може да се развива, да еволюира и извън „естествения“ цикъл на раждане и смърт. Нещо повече – той все по-сериозно започва да го ограничава. С всяко следващо поколение обемът извънгенетична информация, тази, която не наследяваме, расте експоненциално. Съответно расте и времето, необходимо за усвояването и възприемането й. Човешкият живот скоро ще се окаже твърде кратък, за да могат наследниците ни не само да усвоят цялото натрупано преди тях общочовешко познание, но и да го развият, да достигнат до нови открития на негова база, до ново, по-обстойно и детайлно разбиране за заобикалящата ни Вселена.

Ако най-ярките, бляскави човешки умове можеха да разполагат с повече, много повече от отреденото им „естествено“ време, кой знае колко по-далеч щяхме да сме стигнали в процеса не толкова на биологичната си, но на интелектуалната си еволюция. В крайна сметка само за един кратък човешки живот хора като Алберт Айнщайн и Стивън Хокинг промениха драматично начина, по който възприемаме познатата ни Вселена. Представете си какво биха могли да постигнат те, ако имаха на разположение 200 - 300 години живот, а защо не и цяла вечност?