Искам да вярвам! Митът за русалките

I Want to Believe! – тази фраза на култовия агент Мълдър от X-Files отлично обобщава един от най-фундаменталните и изконни стремежи на Homo Sapiens – нуждата да вярва. Вероятно това е и една от причините така наречената доку-фикция на Animal Planet и Discovery Channel – Mermaids: The Body Found, да бъде гледана от близо 2 милиона души и да се превърне в една от най-популярните продукции в историята на Discovery Communications. Разбира се, русалките – тайнствени полухора-полуриби, обитаващи морските дълбини, далеч не са единственият подобен мит, дълбоко вкоренен в общочовешкото съзнание и упорито отказващ да „умре“ въпреки многобройните му научни опровержения. Но успоредно с това е и безспорно един от най-интересните исторически, фолклорни и културни феномени, неизменно присъстващ в литературата, киното, изкуствата и както подсказва цитираният по-горе пример, в по-ново време и в телевизията. Защо това е така? Защо русалките са мит с толкова неумираща популярност? И защо представата за тях е толкова противоречива: от невинната Ариел на Дисни, до кръвожадните Сирени, почти избили екипажа на Одисей?

Текст: Драгомир Дончев

Отдавна, отдавна...

Всъщност думата „русалка“ е славянска и с нея далечните ни прадеди са наричали един особен вид воден дух – близък родственик на самодивите. В славянската митология русалките са неизменно от женски пол, но едни от най-старите писмени доказателства за възникването на мита сочат, че в зората на човешката история русалките всъщност са били мъже – или по-скоро мъж: древновавилонският бог на моретата Еа. С него са свързани едни от първите документирани източници на легендата за получовек-полуриба, датиращи от близо 3000 години преди новата ера. По-късно този образ е бил заимстван от древните гърци (Посейдон), а след това и от римляните (Нептун).

Първият мит, доближаващ се до съвременната идея за русалка – т.е. жена до кръста, а оттам надолу риба, пък е свързан с древносирийската богиня Атаргатис – богиня на плодородието. Доста по-късно русалките (вече жени) се появяват в трудовете на римския учен Плиний Стари. В своята „Естествена история“ той пише за същества, наречени „нереиди“ – морски нимфи, наподобяващи човешка фигура, но с тяло, покрито с рибешки люспи. Той цитира като източник някой си Легат от Галия, който в писмо до император Август твърди, че е открил „многобройни тела на такива създания, изхвърлени на морския бряг“. Плиний споменава и за мъже русалки. Според него нощем те атакували нищо неподозиращите кораби в морето и ги потапяли.

Разбира се, един от най-интересните източници от древността, експлоатиращ мита за русалките, е Омировата „Одисея“. Ключов момент в нея е сблъсъкът на Одисей с ужасяващите Сирени – полужени-полуриби с неземна красота, те привличали с омайни песни моряците от преминаващите край тях кораби, а след това ги завличали в морските дълбини.

В по-ново време

Противоречивите описания от древността вероятно са причината в началото на шестнадесетото столетие русалките да се появят в европейската митология като доста конфликтна тема. Според Олаус Магнус например – един от най-популярните картографи и изследователи на XVI век, русалките следва да се избягват на всяка цена. Всъщност в своята Carta Marina той особено педантично отбелязал всяка локация, в която има шанс нищо неподозиращите мореплаватели да се сблъскат с тези ужасяващи зверове. Интересен момент в неговото описание са цитираните причини, заради които моряците трябва да странят от русалките – според Магнус, ако подобно същество бъде уловено, но след това не бъде пуснато на свобода, това ще причини страховита буря, а от кипналата морска стихия ще изплуват още и различни чудовища, унищожавайки кораба и нещастния му екипаж, имал неблагоразумието да общува с русалките.

Едно по-скорошно споменаване на митичните водни създания обаче ги описва като доста по-безобидни. Според запис в „Стандартен речник на фолклора, митологията и легендите“ от Мария Лейч и Джером Фрайд през 1430 година край беговете на градчето Едам, Холандия, две момичета намерили русалка, носеща се по вълните. Те я прибрали у дома си, облекли я в женски дрехи, но съществото останало нямо и така и не проговорило.

Истински ренесанс митът за русалките преживява, разбира се, по време на Великите географски открития. Един от най-интересните източници, които ги споменават, датиращ от този период, е личният дневник на Христофор Колумб. През 1493 година той пише: „Вчера, докато адмиралът се връщаше от Рио дел Оро (днешна Доминиканска република), той спомена, че е видял три русалки, приближили се доста до кораба му. За съжаление той твърди, че те далеч не са толкова красиви, колкото ги описват, и в лицата приличат по-скоро на грозни мъже.“

Макар да звучи донякъде смехотворно, този запис може в действителност да се базира на реални факти. Разбира се, тук не става дума за някакви митични същества, а за добре познатите на науката, но днес, уви, напълно изтребени морско крави на Стелър. Тези удивителни създания от вида Дугонги са родственици на тюлените, но за разлика от тях прекарват целия си живот във водата и никога не излизат на сушата.

Преди XVII век, когато са напълно унищожени, те са били широко разпространен вид, тъй като почти нямат естествени врагове. Особено оформените им муцуни наистина малко напомнят на човешко лице и съвременните учени са убедени, че те са един от най-вероятните източници на мита за русалките. Както повечето красиви човешки мечти, обаче и те срещат доста безрадостна участ при сблъсъка си с действителността – от откриването им през 1741 година от немския биолог Георг Стелър до 1786 година, т.е. за период от около 3 десетилетия, морските крави на Стелър са напълно изтребени.

Единственото, което остава след тях, са купчина красиви митове, в които русалките се женят за прекрасни принцове, порастват им крака и живеят щастливо до края на дните си.