Първата поява на супергероя, или както е по-логично да го наричаме, антигероя със звучното име The Punisher (за момента няма установен официален превод на български, но смисълът е „наказващият“) е в брой на комикса „Невероятният Спайдърмен“ през 1975 година. Франк Касъл е нещо необикновено за времето си, а може би дори и днес – един изключително ядосан, емоционално нестабилен и морално объркан бивш войник, който живее, за да сее смърт. И да убива, раздавайки правосъдие спрямо собствените си усещания и кодекс. Адаптациите на историята на Касъл на екран до момента не бяха особено сполучливи – липсваше нишката, с която образът да бъде напълно функционален. Тази нишка беше емоцията. Емоцията, коятo Marvel и Netflix съумяват да добавят в новия The Punisher и да го превърнат в истинско увлекателно съдържание, което, макар и малко бавно на моменти, е явление за поредицата, в която се включва. Защото Франк Касъл е най-праволинейният в агресията си и неемоционален в убийствата си главен герой, създаван някога, а покрай него се оформя хаос от случки, който успява в крайна сметка да се подреди в разбираем наратив. Ето защо новият сериал на Marvel от поредицата за Netflix се получи добре (но не прекалено).

По-надолу има частична информация за случващото се в сериала, затова ако не искате да знаете - спрете дотук.

Този, който не пасва никъде

Дори в комиксите The Punisher е онзи, който не пасва никъде – сякаш съществуването му е обусловено главно, за да създава контраст между него и останалите. И с множеството от супергерои на Marvel от поредицата, стриймвана по Netflix, това се получава точно така. Дори разгневени, Джесика Джоунс и Daredevil са като благи агънца в сравнение с експлозивния нрав и поведение на Франк Касъл. В някакво отношение той сякаш обединява всички мрачни нюанси и тъмни страни на останалите, а това може да изглежда на зрителя като силно преувеличена гротеска. Всъщност в началото на сезона разгръщането на Касъл е толкова брутално и директно, че на моменти е трудно поносимо, с риск да стане почти невъзможно да го възприемеш като нещо по-различно от масов убиец. Поне докато не си припомниш контекста на убийствата му и посттравматичния стрес, в който живее ежесекундно. Франк e в постоянна болка и дори и последният директно замесен в убийството на семейството му да падне покосен, тя няма да отшуми и да го остави на мира.

Именно така получаваме герой, който е враг на самия себе си. Виждаме образ, който ляга и става с една мисъл, а каменното изражение и съвсем леките мимики около очите на Джон Бернтал са смразяващи - особено когато ги съчетае с подивяла сеч на всеки, изпречил се на пътя му. Пътят му е облян в кръв и това му харесва. В същото време, макар и нюансирано, личи кодексът, по който живее – макар че води непрестанна вътрешна и външна битка, в началото той все пак съумява да запази спокойствие, когато работници от строежа, където работи мълчаливо ден след ден, започват да се заяждат с него. Е, впоследствие нещата не приключват съвсем добре за тях, но причината не е това заяждане, а нещо съвсем друго.

Заварваме Касъл веднага след събитията в последния сезон на Daredevil – той живее със сменена самоличност и е смятан за мъртъв от по-голямата част от света. Прекарва дните си, разбивайки стени с огромен чук, преследван е от ужасяващи проблясъци от военното си минало и от видения на мъртвото си семейство и поддържа връзка само с един от бившите войници от своя взвод. Ситуацията му обаче не остава дълго в това статукво и в него отново избликва желанието за разрушение... или саморазрушение. Тук е моментът да кажа, че първият сезон на The Punisher играе ролята на т.нар. origin story – или историята на появата на героя в неговата цялост, пътят, който е извървял, и оценка на мотивацията му. И ако погледнем на нея точно по този начин, може би ще разберем повече причините защо се случва едно или друго нещо, защо се отделя такова внимание на миналото на Касъл и защо финалът е такъв, какъвто беше.

Ужасите на войната

The Punisher може да не изглежда като военен сериал, но е точно такъв: в него се води войната на един срещу много. Войната е налице и е доста кървава, на моменти дори прескачаща към откровено брутални гледки и сцени. Франк Касъл няма спирачки и дори когато получава подкрепа и приятелство, пак не може и за секунда да остави мъстта, която гори в сърцето му. Това се опитват да направят Микро (в ролята Ебон Мос-Бахарах), мистериозният мъж, който следи с камери случващото се из града и много иска да бъде част от живота на Франк, а също и Карен Пейдж (Дебора Ан Уол). Отношенията  на Франк с Карен са свежа глътка въздух в сериала и може би единствените моменти, когато той показва своето „нормално“ лице, изчистено от бруталности. Химията между двамата актьори е приятна и се получава леко, ненасилствено, а зрителят става свидетел на плавно развиващи се отношения между тях и сформирането на здрава приятелска връзка на разбирателство и подкрепа.

В орбитата на живота на Франк, който непрекъснато се опитва да е „сам срещу всички“, влиза и федерален агент Дина Мадани, която се отличава с остър ум, усет към конспирациите, тонове смелост и… доста кофти прическа (извинения към актрисата Амбър Роус Рева, но тази коса наистина е потресаваща!). И, разбира се, злодеят „на деня“ – Уилям Роулинс, агент Ориндж (в ролята Пол Шулзе), който Франк Трябва да намери начин да унищожи за ролята му в неговите нещастия. От тази комбинация произтичат няколко опасни и неочаквани ситуации, които разтърсиха наратива значително и спомогнаха за усещането за това, че се намираш в окото на бурята, що се отнася до екшън. С Франк Касъл като главен (анти)герой е невъзможно да е иначе.

Трудно е да разгранича сериала от настоящата политическа обстановка най-вече защото модерната политика прозира в много от посланията в него. И може би това, че имаме в центъра на събитията страдащ от посттравматичен стрес мъж, който безпроблемно се оборудва с един тон оръжия и тръгва сам да раздава правосъдие, може да се сметне за безвкусно – или поне акцентирано в неподходящ момент. Можем обаче да вземем предвид, че историята на Франк Касъл поначало е история за гнева и няма как да е другояче. Да приемем и че злото в сериала се проследява от ниската до високата му точка в контекста на правителството и че всяка институция е компрометирана дотолкова, че личното правосъдие изглежда единственият възможен изход. Първият самостоятелен сериал за The Punisher има успешен подход в това да се самосъздаде като фокусирана, смислена история с добри подистории в себе си и без да изглежда безвкусно.

Безкомпромисна цел, но на каква цена?

Ще излъжем, ако не кажем, че в по-голямата част от сезона Франк Касъл показва отново и отново докъде е готов да стигне, за да изпълни мисията си. Готов дотолкова, че да загърби всеки съвет или опит за отклонение и да застане в ролята на терорист, убиец и почти психопат, който просто гази сляпо напред. Единствено във взаимодействието му с Карен, Микро и семейството на Микро успява да покаже, че е повече от машина за убиване, но тези моменти са разпръснати и раздалечени.

Джон Бернтал съумява да придаде нюанси в героя си и го прави естествено и безпогрешно, така че, ако не сте били фенове на актьора преди това (аз лично му бях фен и в „Живите мъртви“), сега със сигурност ще станете. Впечатляващ е начинът, по който този актьор предава действията на човешко съзнание, затъмнено от една мисъл и един облак, избутал настрани всичко останало... докато не открива начин да придаде смисъл на мрака.

Оръжието, което става излишно

В The Punisher не ми харесаха моментите на прекалено бавен ритъм – нещо, което го имаше и при Iron Fist, а също и при The Defenders. Преходът към втората част на сезона, която до голяма степен смени тона от първата, се усети малко като даване на газ и вдигане на скоростта рязко от 0 до 100. Това не е задължително лошо, но без надграждане на напрежението и очакването се усети малко необосновано. През първата част на сезона Франк беше обърнат предимно навътре към себе си, а към края постига единственото нещо, което би могло да го извади от ступора на болката и омразата: да види другите около себе си и да поиска да им помогне. По-бавната стъпка в този ред на мисли е оправдана заради някои от второстепенните сцени (между Микро и Франк например), които в действителност изиграха важна роля да видим Франк Касъл в пълната му светлина. Ако не бяха тези мудни сцени, може би действително зрителят щеше да се изтощи от прекалено многото случващи се неща.

Това, което в крайна сметка трябва да видим и което още от първия епизод знаем, че има шанс да се случи, е дали и как Франк Касъл ще избере да остави оръжието. Този избор е изборът просто да живееш, особено ако успеем да надникнем над агресията му и да видим тръгналия на самоубийствен поход мъж, на когото не му пука за нищо. Как обаче може да се случи това? Ще кажа, че ключовите елементи на този избор се случиха в последните два епизода и са свързани с това, че сериалът буквално и преносно направи „пълен кръг“ – героят завърши там, откъдето беше тръгнал, но вече не беше същият. Тhe Punisher е една равносметка, която гласи: „Ти не си герой, ти си просто опасен. И беше точно това, което трябваше да бъдеш, но сега е време да продължиш напред“.

В същността си историята за The Punisher е история за изпепеляваща вина, невъзможност за прошка, прерастваща в отмъщение и най-вече: пускане на това, което вече не ти трябва, да си отиде. История за това, как можеш накажеш себе си, като наказваш другите. Дали обаче Франк Касъл ще успее да пусне омразата и какво ще осмисли живота му без нея? Случва ли се това изобщо, или зрителят ще види как състраданието и човещината му потъват отново в безстрашието на гнева? Става ли излишно оръжието, което държи, но и в което се е превърнал самият той? Това ще оставя да откриете сами. Защото си заслужава.