Не. Краткият отговор е „Не“. Темата е приключена, move along – nothing to see here.
По-дългият отговор, разбира се, е и несравнимо по-комплексен и изисква значително по-широка дискусия.

Безспорен факт е, че в последно време проникването на най-разнообразни политически теми е сериозно и видимо в почти целия спектър на развлекателната индустрия – от филми и сериали, през комикси до (разбира се) видеоигри.

Вижте още: Студио, което сигурно не сте чували, е най-големият гейм разработчик днес 


Доколко подобни теми имат (или нямат) място в подобен вид медии, е обект на ожесточено обсъждане горе-долу от момента, в който този феномен придоби ясни очертания. Аргументи „за“ и „против“ има доволно много – до степен на почти равно разделяне между двете крайности: от „Вън политиката от ентъртейнмънта“ до „Имаме нужда от повече такива теми и ангажираност от страна на развлекателната индустрия“.

Както винаги най-доброто решение тук обаче е някъде по средата и добре се илюстрира от думите на великия Леонардо да Винчи: „Един и същи огън и изгаря, и светлина дава“.

 

За хората и ами... хората


Чудите се какво правят отявлено политически теми в любимите ви видеоигри. Много просто – те все още се създават от хора, от живи, дишащи, мислещи и чувстващи човешки същества, всяко от които със своя индивидуален спектър от вярвания, желания, идеи, философия ако щете.

Много голяма част от тези хора са творци (или се възприемат като такива) и респективно влагат част от себе си (респективно своите идеи, вярвания и разбирания) в създаваните от тях продукти.

Проблемът възниква тогава, когато тези виждания, разбирания и идеи влизат в остро противоречие с вижданията, разбиранията и идеите на една друга голяма група от заинтересовани лица – крайните потребители на въпросните развлекателни продукти, т.е. ние, геймърите.

Защото вижте – разбирането за игрите като арт форма, като изкуство е много готино и романтично, но има една основна, ключова слабост – игрите (поне в по-голямата си част) не са безплатни. Напротив – те видимо са форма на бизнес, продукт за консумация, при това продукт, който по никакви критерии не може да се определи като „евтин“ и/или достъпен.

Въпросът е до каква степен могат създателите на един или друг игрален продукт да си позволят лукса да не се съобразяват с очакванията, желанията, а ултимативно и разбиранията, философията на потенциалната си аудитория и въпреки това да очакват тя щедро да заплаща за труда им?
Именно тук се крие разковничето на проблема, наречен „политика и видеоигри“.

 

Каквото и да ви говорят, да знаете, че става дума за пари!


Разбира се, дори днес не всички видеоигри са наблъскани до козирката с политически послания, внушения и пропаганда. Парадоксалният (или недотам парадоксален всъщност) факт е, че този „феномен“ засяга най-вече и основно т.нар. трипъл А заглавия – продуктите на големите, добре финансирани студиа, зад които обикновено стоят и големи, добре финансирани корпорации, като Electronic Arts, Activision, UbiSoft, Sony, Microsoft.

Защо това е така, всъщност е лесно обяснимо. Големите корпорации отдавна не са чак толкова зависими от фактора „печалба“, колкото им се иска да вярвате. Истината е, че гейм мастодонти като Sony и Microsoft например във все по-малка степен зависят от приходите на игралните си подразделения и за тях това е по-скоро страничен бизнес, отколкото основен източник на доходи.

Съответно те могат да си позволят лукса да жертват част от печалбите си, отблъсквайки част от потенциалната аудитория на един или друг игрален продукт в името на налагането на някакво политическо послание, зад което те застават като корпорация.

Именно поради тази причина на големите „играчи“ им се разминава (отново и отново) подобно поведение и те сякаш остават незасегнати от прословутата get woke – go broke формула.

На инди сцената обаче много, много по-рядко ще се сблъскате с подобни луксове и там игралните заглавия продължават по-скоро да залагат на фундаментални „ценности“, като добра, смислена, вълнуваща история, увлекателен геймплей и/или оригинални идеи/хрумвания. Причината? Ами малките и независими студиа, грубо казано, „трябва да ядат“, т.е. те се нуждаят от всеки лев/долар приходи, които могат да извлекат от пазара, и затова се стараят да привлекат колкото може по-широка аудитория от геймъри, които да харесат (и купят) продуктите им.

В крайна сметка, както вече споменах – това е пазар и всичко опира ултимативно (в една или друга степен) до пари.

 

А получава ли им се?


Да, това се пита в крайна сметка – има ли някакъв видим, проследим ефект от сякаш неспирното натрапване на всевъзможни пропагандни послания и политически концепции в модерните видеоигри?
И да, и не според мен.

От една страна, не изключвам вероятността подобни мотиви да повлияват в една или друга степен върху крехкото съзнание на по-невръстните геймъри и да оформят (поне донякъде) персоналните им виждания и философии.

Проблемът е (и това според мен е нещо, което корпоративните пропагандатори не отчитат съвсем добре), че днес една значима част от глобалната плейър база по никой начин не може да се класифицира като „невръстна“.

Индустрията отдавна се ориентира към възрастовата група между 20 и 40 ако не за друго, то поне заради факта, че това е най платежоспособната част от феновете на видеоигрите. Това са хора с доходи, склонни да плащат за това, което получават. И тъй като корпорациите, освен да разпространяват политическите си виждания, все пак най-вече и основно искат да генерират приходи и печалба (или поне това очакват от тях акционерите им), съвсем съзнателно се прицелват именно в този таргет.

Тук обаче възниква интересно противоречие – в по-голямата си част хората на възраст между 20 и 40 са сравнително зрели индивиди с до голяма степен вече оформена и стабилна система от вярвания и разбирания. Не е много лесно да повлияеш един такъв индивид, особено ако ефектът, който искаш да постигнеш, е, грубо казано, „да го покръстиш“ в една изцяло нова, напълно противоречаща на вече установената му ценностна система религия.

На финала ефектът, който по-често постига „игралната пропаганда“, е да дразни крайните си потребители, водейки по-скоро до WTF?, отколкото до WOW! Което, разбира се (уви!), не пречи по никакъв начин на големите студиа и стоящите зад тях корпорации да продължават да опитват.

 

Медиите и тяхната (за щастие затихваща) роля


Тук, разбира се, остро се намесват модерните игрални „медии“, които, честно казано, отдавна са изгубили това си свойство (на медии, на посредници), но това е тема за една цяла отделна дискусия.
Напоследък честно ще срещнете един много специфичен термин, с който глобалната гейм общност определя доста „водещи“ (водеха някога, сега следват… пътя на парите) игрални издания. Този презрителен етикет, тази дамга, която визирам, е думичката shill – жаргонен термин, с който, общо взето, се идентифицира личност (или в случая институция), осъществяваща т.нар. „скрита“ реклама.

Иначе казано – повечето игрални медии отдавна са зарязали основния си смисъл и предназначение, а именно да предлагат обективна, критична оценка на един или друг игрален продукт в услуга на читателите си и вместо това са се поставили изцяло на разположение на големите корпорации, които им се отплащат за това с щедри „подаръци“ и още по-щедри рекламни постъпления.

Съответно и доверието в т.нар. гейм медиен естаблишмънт е на исторически ниско ниво и рядко ще срещнете сериозен геймър, който да се доверява на мненията (и оценките), идващи от въпросната „обективна журналистика“.

Което, разбира се, не пречи на въпросните медии да пеят хвалебствени химни всеки път когато някой нов, bold, stunning and brave игрален проект от голяма корпорация се появи на пазара, обсипвайки го с пълни 10-ки в рязък контраст с далеч по-ниската оценка на крайните му потребители – геймърите.

Това противоречие отдавна не е новост и пропастта между играчи и медии (които, предполага се, би трябвало да са в тяхна услуга) става все по-огромна и непреодолима. От което, разбира се, проблемът само се задълбочава, тъй като още по-силно тласка малкото останали традиционни „медии“ в обятията на големите корпорации, от които те на практика изцяло зависят финансово за своето оцеляване.

 

Какво да се прави?


Вижте, аз обикновено се старая да съм реалист. И именно поради тази причина директно ще ви кажа – за добро или лошо политиката в игрите скоро (вероятно никога) няма да изчезне. Напротив – тази тенденция видимо е трайна и само ще се задълбочава.

Моят призив към големите студиа и корпоративните им господари е поне да възприемат една идея по-балансиран подход и щом толкова настояват да ни запознават в детайли с либералните си, модерни виждания за света и хората, да го правят малко по-интелигентно и ненатрапчиво.

Всъщност, ако решат да ме послушат, вероятно с изненада ще открият, че повечето играчи нямат нищо против умерена доза политика в игрите си – стига въпросните игри да са наистина ами… игри! Иначе казано, да притежават всички силни, отличителни белези на развлекателната медия игра – да са иновативни, оригинални, увлекателни, максимално технически полирани и най-вече и основно да са РАЗВЛЕКАТЕЛНИ.

Ако обаче продължат да очакват да ръкопляскаме (и да купуваме) безропотно видимо посредствени, пълни с бъгове, микротранзакции и луутбоксове заглавия само защото, видиш ли, главния герой в тях е тъмнокожа жена с хомосексуални наклонности, нашият отговор като играчи вероятно ще продължи да бъде „Не, благодаря!“.

Още от HiComment