Космосът се колебае между предвидима стабилност и необуздан хаос – факт, който смущава умовете ни, търсещи смисъл и закономерности. В нашия собствен слънчев дом въпросът за стабилността на планетите е този, около който се е изградила небесната механика. Вероятно това е вълнувало хората още преди появата на самите думи, докато древните ни предци са съзерцавали трептящите светлини в нощното небе. Хилядолетия по-късно Исак Нютон допуска, че структурата на външните планети може да се разпадне.

Съвременните математически модели за Уран обаче сочат, че те биха могли да останат стабилни в продължение на квинтилион години – период, надхвърлящ 70 милиона пъти сегашната възраст на Вселената. Дори като се вземат предвид еволюцията на Слънцето и навлизането на чужди звезди от Открития космос, външните планети биха могли да останат незасегнати цели 100 милиарда години. Поне така се смяташе въз основа на предположението, че умиращото ни Слънце – след около шест милиарда години – ще изхвърли приблизително половината от масата си, докато бавно се превръща в бяло джудже.

Ново проучване обаче подсказва, че краят на външната част на Слънчевата система може да настъпи много по-скоро, тъй като Слънцето няма да угасне тихо и кротко, а бурно и драматично.

Според публикация в сп. The Astrophysical Journal Letters, теоретичните астрофизици Константин Батигин и Джим Фулър от Caltech, както и Фред Адамс от Мичиганския университет, са открили доказателства, че загубата на маса от Слънцето няма да бъде плавен процес, а бурен и хаотичен – осъществяващ се чрез хиляди отделни „тласъци“.

„Изненадата идва от това, което се случва, когато плавният процес отстъпи място на дискретността: ако разглеждаме загубата на маса като поредица от отделни събития на изхвърляне на материя, цялостната картина се променя драстично“, споделя Батигин. „Оказва се, че сценарият за края на Слънчевата система се е криел в един от най-успокояващите резултати на небесната механика.“

Всяко такова изхвърляне на материя ще измества умиращото ни Слънце в малко по-различна позиция, променяйки гравитационното му въздействие върху всяка от планетите.

Ако такива изхвърляния на материя бяха симетрични, гравитационното им въздействие можеше да се неутрализира взаимно. Тяхната хаотична природа обаче може да доведе до малки промени, които в крайна сметка предизвикват сериозни сътресения в далечните покрайнини на нашата Слънчева система.

Изследователите откриха доказателства за подобни „тласъци“ в данните от орбиталната обсерватория „Гая“ на Европейската космическа агенция – мисия, която наскоро приключи работа и наблюдаваше широки двойни звездни системи, включващи бели джуджета. След това те симулираха различни сценарии за загуба на маса и съпътстващите ги тласъци, които очакват бъдещото ни Слънце. Учените изчислиха, че всеки такъв тласък, свързан със загубата на маса, може да изхвърли в Космоса една десетхилядна част от масата на звездата – количество, равняващо се на около 33 маси на Земята.

Този процес протича хаотично в рамките на 4600 отделни събития на изхвърляне, като всяко от тях променя скоростта на Слънцето с около седем метра в секунда – подобно на това как астронавт би бил изтласкан в обратна посока, ако кихне или рязко издиша въздух. От общо близо 700 симулации, основен интерес представляват 48, които отразяват най-реалистичните модели на загуба на маса по време на финалните етапи от живота на Слънцето. В почти 80 процента от тези сценарии (37 от 48) орбитите на външните планети започват да се пресичат неочаквано рано – още преди Слънцето да е приключило с изхвърлянето на външните си слоеве.

В най-ранните от тези сценарии външните планети вече започват да се разбъркват по орбитите си, докато Слънцето е загубило едва около 10 процента от масата си. Към момента, в който Слънцето окончателно се превърне в бяло джудже, външната част на Слънчевата система изпада в пълен хаос според 40 процента от прогнозите. Например Уран и Нептун могат да си разменят местата и дори да навлязат в орбитата на Юпитер, създавайки разрушителен планетарен хаос.

Възможно е също така да загубим и нашето „скъпоценно бижу“.

Иначе гордият Сатурн може да бъде изхвърлен от системата в рамките на няколко милиона години, губейки статута си на величествен „крал на пръстените“ и превръщайки се в самотна планета скитник, принудена да броди из Дълбокия космос в продължение на безкрайни еони – или докато не бъде „осиновен“ от друга звездна система.

Прогнозата за планетите не е никак оптимистична.

„Губим ги. В девет от всеки десет симулации поне една планета гигант бива изхвърлена в междузвездното пространство“, споделя Батигин. „Това съвпада с данните от проучванията чрез микролещиране, които предполагат, че в галактиката може да има толкова свободно скитащи планети, колкото са и звездите – като умиращите слънца вероятно са основен източник на такива обекти.“

Като цяло в 90 процента от моделите нашата Слънчева система се саморазрушава в рамките на три милиарда години, след като Слънцето се превърне в бяло джудже – тоест след по-малко от 10 милиарда години. Това изследване представя много по-мрачна прогноза от всякога: Слънчевата система може да се дестабилизира 100 пъти по-бързо, отколкото се смяташе досега – възможно е това да се случи още преди Слънцето да стане бяло джудже.

„Предвидената от Нютон нестабилност все пак е реална“, пишат изследователите в статията си. „Той е сгрешил единствено относно виновника.“

Вместо да бъде гравитационно разрушена от външен „натрапник“ – риск, който нараства с намаляването на масата на Слънцето и разширяването на орбитите на планетите, – системата ще се дестабилизира вследствие на вътрешни процеси. Така, подобно на сюжет от класическа трагедия Слънчевата система може да бъде погубена от самите условия, белязали нейното зараждане и развитие.

Снимка: Unsplash/ApJL, 2026

Виж още: Прокобата за мъртвия интернет днес изглежда по-близко от всякога, но хората реагират по различни начини