Някои птици пеят. Други обаче крещят като строителни инструменти. В Бразилия се срещат два вида, чиито викове надхвърлят 120 децибела – ниво, съпоставимо с шума от пневматичен къртач. Екземпляр от вида „камбаногласа птица с гола гуша“ (bare-throated bellbird) достигна пикова стойност от близо 131 децибела – един от най-силните птичи викове, измервани някога. Другият рекордьор е червенокраката сериема – стройна птица с дълги крака и пронизителен вик, който изглежда напълно несъразмерен с тялото ѝ.

„Най-близкото сравнение от ежедневието би било с пневматичен къртач“, заявява Жоао К. Т. Менезес – еволюционен биолог, провел изследването в Университета на Масачузетс в Амхърст.

Но новото изследване всъщност не цели да определи коя е най-шумната птица на Земята. Менезес и биологът Джеф Подос си поставят за цел да разберат какво позволява на една птица да издава толкова силен звук – и защо еволюцията би благоприятствала подобен оглушителен глас.

Те получават изненадващо ясен отговор на първия въпрос. Вторият остава загадка.

Изследователите проучват 123 вида птици в Бразилия и Масачузетс, включително 113 вида, за които дотогава липсват данни за силата на звука. Установява се, че по-едрите птици и тези, които могат да отварят човките си по-широко, обикновено издават по-силни звуци. Фактори като местообитанието, способността за полет и системата на чифтосване обаче не дават еднозначно обяснение за това защо се е развила способността за издаване на толкова силен звук.

Измерването на силата на звука, издаван от дива птица, е по-сложна задача, отколкото изглежда.

„Определянето на силата на птичия зов би трябвало да е доста лесно в лабораторни условия“, обяснява Менезес. „Но до съвсем скоро това беше изключително трудно да се направи на терен и разполагаме с много малко данни, на които да се опрем.“

Интензивността на звука зависи до голяма степен от разстоянието. Затова изследователите трябва да знаят точно колко са отдалечени от пеещата птица – задача, която съвсем не е лесна, когато животното е скрито сред листата, мести се от клон на клон или внезапно спира да пее.

Менезес и Подос решават част от този проблем с необичаен инструмент: лазерни далекомери, използвани от играчите на голф. В комбинация с преносими уреди за измерване на звука, тези устройства им позволяват да отчитат както силата на звука, така и разстоянието, и да привеждат данните за звуковите сигнали към стандартно разстояние от един метър.

Резултатите показват огромни разлики. Видът Phaethornis squalidus (вид колибри) достига 64,1 децибела (въз основа на средна стойност за 20-милисекунден интервал). Птицата-камбана (Procnias nudicollis) достига 122,4 децибела, с моментен пик от 130,9 децибела. Сериемата (Cariama cristata) достига 121,2 децибела, с пикова стойност от 126,5.

И така, коя е най-шумната птица в света?

Това зависи от използвания показател. Различните методи за осредняване могат да благоприятстват гологърлата камбаногласа птица, сериемата или – както се смяташе по-рано – бялата камбаногласа птица. Допълнителният анализ на изследователите показа, че по-интензивното вземане на проби може да увеличи регистрираната максимална амплитуда.

По-едрите видове обикновено издават по-силни звуци – вероятно защото по-големите тела позволяват наличието на по-мощни дихателни и гласови мускули.

„По-едрите птици имат по-масивни мускули, способни да създават по-високо вътрешно налягане, което в крайна сметка води до по-силни звуци“, обяснява Менезес. „Освен това по-широките човки позволяват на повече енергия да се разпространява в околната среда.“

В проучване още от 2001 г., Подос показва, че морфологията на човката и размерът на тялото са допринесли за оформянето на структурата на песента при чинките на Дарвин. По-късно той се насочи към птиците в крайния край на скалата на силата на звука. През 2019 г. Подос и Марио Кон-Хафт показаха, че бялата камбанка може да издава звуци около 125 децибела, считани тогава за най-силната документирана птица. Тяхното проучване също така установи, че най-силните песни са по-кратки, което предполага физически компромис при екстремни сили.

Новата работа има по-широк еволюционен ъгъл, който разглежда много видове, за да види какво предсказва колко силна може да стане една птица. Отговорът изглежда е отчасти анатомичен. По-големите тела и по-широките усти помагат.

Но това ни оставя с по-трудния въпрос.

Менезес и Подос изследваха няколко вероятни еволюционни обяснения.

Възможно е горските птици да се нуждаят от по-силни звукови сигнали, тъй като растителността препречва видимостта и затруднява общуването. Може би птиците с ограничена подвижност компенсират това, като излъчват звука на по-голямо разстояние. Или пък птиците, които имат повече от един партньор, извличат по-голяма полза от сигнали, достигащи надалеч.

Нито един от тези фактори не показа ясен и постоянен ефект.

Примерът със сериемата с червени крака прави проблема особено очевиден.

Кампанилеро (камбаногласи птици) обитават гори и имат брачни системи, при които мъжките привличат вниманието на няколко женски. За разлика от тях, сериемите обикновено живеят в открити местности и образуват моногамни двойки.

И все пак, гласът и на двата вида може да надхвърли 120 децибела.

„Вече знаем някои от механизмите – по-едри тела и по-широки човки, – но тепърва трябва да разберем причините. Вероятно ще са ни нужни много повече данни за много повече видове, за да разгадаем какво точно се случва в екологичен и еволюционен план“, каза Менезес.

Изследването обхваща 123 вида – значително разширяване на наличните данни, но все пак само малка част от приблизително 11 000 съществуващи вида птици, всеки един от които може да се окаже ключът към загадката.

Снимка: Unsplash

Виж още: Слънчевата система някога е имала девет планети, а Слънцето може би е погълнало една от тях