Бързам да уточня – НЕ се подигравам на външния вид, нито на постиженията на „братушките“ от бившия СССР. Времената са били такива, нравите – различни, комерсиалното чувство – почти непознато. Това не пречи обаче да се порадваме на уникално изглеждащите автомобили, камиони, полукораби и още по-странни средства за придвижване.
И все пак отново, без да искам да обидя съветските дизайнери - те явно така и не са се научили да следват линии на симетрия и изящество, да изпипват детайлите точно, продуктът да изглежда в крайна сметка перфектен. Това може да се види не само на снимките по-долу, но и ако сте имали честта като мен преди много години да се возите в чисто нов москвич, лада, волга и др. Всичко изглеждаше някак си… „сделано в СССР“. По-важното в случая обаче е, че руснаците наистина са имали най-различни чудати, смели, авангардни разработки. Ето какви:
ГАЗ-А-Аэро (1934 година)
Дизайнер-конструкторът, създал този наподобяващ западен автомобил от онези времена прототип е Алексей Никитин. Предложен е през далечната 1934 година и е един от първите следреволюционни съветски спортни автомобили, създаден на базата на шасито на ГАЗ-А. Благодарение на издутите калници и изключително аеродинамичната за времето си форма коефициентът му на съпротивление бил много по-нисък от този на стандартния ГАЗ-А.
Колата имала дървена рама и метална каросерия, предното стъкло било V-образно, сходно с това на модела „Победа“ от същата марка. В името на по-добрата аеродинамичност той бил лишен от характерните за онези години странични стъпенки и закрепена отзад резервна гума. Пак заради това фаровете са почти внедрени в корпуса, а не отделно издадени, като задните гуми са почти закрити от калниците.
Съветският „болид“ е съществувал само в един екземпляр и къде се намира днес той, е неизвестно.
ГАЗ М-20 "Победа-Спорт" (1950 година)
Още една „газка“. И отново спортна, концептуална и на базата на серийния модел ГАЗ-20 „Победа“. Височината на автомобила е намалена до 160 см, а предните и задните обтекаеми части на корпуса са от свръхмодерния тогава дуралуминий (лека и здрава алуминиева сплав от титан и алуминий, използвана за фюзелажа на самолети).
През 1951 година тези коли били снабдени с двигатели от ГАЗ-Торпедо, а в един от образците дори е монтиран тестов двигател НАМИ. През 1955 година се появява и версия във вид на кабриолет с двигател от волга.
Смешно изглеждащите днес автомобили на практика са били действащи и с тях дори са спечелени три победи във вътрешни автошампионати (за СССР).
ЗИС-112 (1951 година)
Заради външния си вид с единствен централен фар този як съветски „спорткар“ бил наречен още „Циклоп“. За онова време бил невероятно красив, но оставете това… Двигателят бил 6-литров и максималната скорост на колата достигала 204 км/ч, което си е впечатляващо за средата на 20-и век. Като прибавим към това и факта, че ЗИС-112 бил с дълга база и тегло повече от три тона, ще разберете защо близо 10 години след създаването си той не е използван за състезания. Като капак на всичко имал и лоша маневреност.
По-късно създателите му обаче го преработват така, че той се превръща в състезателен автомобил и е летял мощно по състезателната писта в град Минск. Тя била една от най-дългите в света, съставена от две съединени напречни шосета, образуващи трасе от цели 42 километра!
ГАЗ-Торпедо с дуралуминиева каросерия (1951 година)
Този вариант на „Победа“ е създаден през 1951 година и има тръбен дуралуминиев корпус с изключително обтекаема форма и е много по-лек от своите предшественици. Максималната скорост на „торпедото“ била 190 км/ч, като успявало да измине 1 километър за 33,7 секунди. Този комунистически „спорткар“ счупил два национални рекорда на СССР.
ГАЗ-ТР "Стрела" с реактивен двигател (1954 година)
Отново смела разработка на инженерите от ГАЗ. През 1954 година, вероятно водени от стремежа да не отстъпват на демонстрираните от американците суперскоростни коли, те вграждат истински самолетен реактивен двигател в този автомобил и лесно постигат скорост от 300 км./ч. ГАЗ-ТР се оказва първият в света автомобил с турбореактивен двигател. Според създателя му А. А. Смолин (създал още ГАЗ-Торпедо и др.) пределната скорост е била много по-висока, но поради липса на подходящо трасе и рама не успяват да счупят световните рекорди.
Използваният реактивен двигател е от МИГ-17 и има мощност над 1000 конски сили. Според изчисленията скоростта, която автомобилът можел да постигне, е 800 км/ч – много над тогавашния световен рекорд от 634 км/ч. Но липсата на достатъчно дълга писта или природна даденост като Соленото езеро не позволява на руснаците да смажат самочувствието на Запада. Всъщност подобие на това езеро, което през лятото пресъхвало, е било налично (Баскунчак), но за постигане на огромната скорост са били нужни специални скоростни гуми, които така и не били създадени.
Москвич Г2-405 (1956 година)
Ей, най-сетне и любимата у нас марка на всеки провинциален мъж от средната класа! За жалост този модел не е бил наличен в България, иначе… със своите максимално постижими 223 км/ч по пустите тогава пътища из страната щеше да бъде доста весело.
Рекордно бързият москвич е притежавал задно разположен двигател, а особеностите на конструкцията са стандартни – алуминиев блок на двигателя, 4 карбуратора, чупещ се волан и алуминиев корпус. Самият двигател бил 4-цилиндров с обем 1091 куб.см, а мощността – 74 конски сили при 5600 оборота в минута. Въпреки сравнително малката мощ на двигателя той е постигал високата скорост благодарение на ниското си тегло (720 кг) и аеродинамичната си форма. Това му позволява да счупи 3 национални рекорда на СССР за времето си.
ВНИИТЭ ПТ - експерименталното такси (1964 година)
Е това вече е истинска олигофрения, връх в антидизайна на съветската мисъл. Винаги съм крил у себе си чувството на отвращение към ужасния дизайн и „сделаната“ конструкция на всички руски автомобили, но това вече е "връх на сладоледа". Да се чуди човек толкова ли не са имали възможност руснаците да „купят“ някой италиански мозък и да създадат нещо по-красиво и съразмерно…
Ето каква интересна информация открих за това „такси“ на сайта bizarremachines.com.
ВНИИТЭ-ПТ е съкращение от "Всесоюзного научно-исследовательского института технической эстетики Перспективное Такси". През 50-те години се налага мнението, че е необходим специално конструиран автомобил, и през 1962 г. е издадено постановление за създаване на специално такси. Произведено е в един екземпляр, който е работил в продължение на месец като такси в Москва, преминал е успешно изпитанията и е бил препоръчан за производство на опитна серия в ЕрАЗ (Еревански автомобилен завод). Поради ведомствени неуредици това никога не се случва. Единственият екземпляр се съхранявал дълго време в 19-и таксиметров гараж в Москва. Понастоящем е изложен в Държавния военнотехнически музей в с. Ивановское, Московска област. Автори на дизайна са Ю. А. Долматовски, А. С. Ольшанецкий и А. Б. Черняев.
Колата имала странична плъзгаща се врата, разположена отдясно по посока на движение. Купето има стоманена рамка, а панелите са от стъклопласти. Приложени са доста авангардни за времето си решения: това е първата съветска кола с електрически вентилатор в системата за охлаждане на двигателя (тъй като радиаторът е отпред), покрити с капаци светлини, черни колонки и рамки на прозорците и др.
Задвижването е на базата на двигател и скоростна кутия от Москвич 408 (1358 куб.см, 50 к.с.), поставен отзад напречно на купето. С този двигател колата развивала до 100 км/ч, което се е считало за достатъчно за градски условия. Пътниците влизали през широка (740 мм) плъзгаща се врата с електрозадвижване и дистанционно отваряне от водача! Пътническият салон е отделен от кабината на водача, доста просторен и разполага с четири места.
Водачът има отделна обикновена врата. Седалката му е разположена почти централно, леко вляво. Интересна особеност е, че педалите за управление (от висящ вид) са се регулирали по разстояние спрямо шофьорската седалка.
Аэросан Ка-30 (1969 година)
Това са специални механични транспортни средства, които нямат трансмисия и не са предназначени за движение по нормални пътища. Тяхното движение е благодарение на тласкащ въздушен винт, който работи чрез двигател с вътрешно горене. Така че трудно бихме нарекли това нещо „автомобил“, то е по-скоро създадено и използвано да се плъзга по сняг или вода.
Такива превозни средства се конструират в СССР още от 20-те години на миналия век, за да се изучават северните части на огромната държава, както и разбира се, за военни цели. В показания КА-30 обаче са използвани всички достижения от предходните години. Използвано е купе от микробус, което обаче не е от обикновена стомана, а отново от лекия дуралуминий. Специалният двигател, задвижващ перката, може да работи при екстремно ниски температури от -40 градуса по Целзий. Повече информация за машината ще намерите на този адрес.
Екранолетът ЭКИП "Экология и прогресс" (1978 година)
Още по-странно превозно средство със „сделан“ дизайн. Това е нещо като руска летяща чиния, създадена от инженера Лев Шчукин. То има товароподемност от цели 100 тона! Първият екранолет е полетял (да, това чудо лети) през 1980 година и според техническите данни може да се издига и лети на височина от 3 до 11 000 метра! Скоростта му не е много висока – от 120 до 700 км/ч, но това се дължи на специфичната конструкция – много по-дебело и късо крило и специална аеродинамика, създаваща ламинарен аеродинамичен поток с по-малко съпротивление.
Екранолети се създават и до днес, като това е специален дял от самолетостроенето, но като че ли те повече биха се използвали за военни, отколкото за граждански цели, ако някога достигнат масова употреба. Въпреки това можете да разгледате и по-новите варианти (пътнически) на тези странни машини.
ТА-05 – влак на магнитна възглавница (1986 година)
Недалеч от столицата Москва през 80-те години е създадено малко експериментално депо с дължина 600 метра. Там руснаците са тествали своя вариант на магнитно-левитиращо (Maglev) транспортно средство. За съжаление след разпада на СССР почти готовият проект е замразен, финансирането прекратено и той потъва в забрава.
Планираната скорост на движещия се на магнитна възглавница вагон е била 250 км/ч, като благодарение на ниското съпротивление и разход на енергия планираната стойност за превоз на един човек на разстояние 1 километър е била от 3 до 5 пъти по-ниска от тази на метрото!
Екранопланът „Луна“
Това не е екранолет, нито самолет, нито кораб! А нещо средно. Ракетният кораб „Луна“ е съветски ударен екраноплан ракетоносач. Предназначен е за борба с кораби чрез нанасяне на ракетен удар в условия на слабо противодействие от страна на вражеската противовъздушна отбрана. Главна цел на ракетоносача са самолетоносачите. Благодарение на високата си скорост (за кораб!) на движение и невидимостта за радарите (които засичат летящи обекти), „Луна“ може да се доближи до нужното разстояние за пускане на ракетите и да потопи огромни морски съдове.
В крайна сметка обаче този тип оръжие не се налага на въоръжение, защото се оказва, че големите размери, тежкото въоръжение и бавната (за самолет!) скорост го правят уязвим за по-съвременната техника. Още информация – тук.
МАЗ-2000 "Перестройка" (1988 година)
Един прототип на магистрален камион (ТИР), който обаче има много оригинална и различна конструкция (не казвам сполучлива!). Отпред е разположена по-голямата част от механиката – двигател, скоростна кутия, системите за управление. Любопитното в случая е, че при нужда всяка от останалите тежки части може да се заменя с други, като по този начин буквално според конкретната нужда можете да си сглобите малък, среден или голям тежкотоварен камион.
През есента на 1988 година по време на автосалона в Париж тази концепция получава много висока оценка, но до масово производство прототипът така и не достига. Разработката на МАЗ 2000 е напълно прекратена, а идеята е възприета от френската фирма Renault, която успява да организира производството на подобни машини, само че в класическия си вид.
МЗКТ-7919, локомотивът с гуми (2001–2002 година)
Той не е единствен – съществуват и други такива странно изглеждащи транспортни средства. Но зад създаването им стои, разбира се, желязната логика – те се използват или за военни цели (за изтегляне на големи товари, ракети през пресечена местност), или за транспорт на товари около нефтени находища, големи строителни площадки и др., където няма условия или все още не са построени железопътни линии.
Локомотивите на гуми обаче са признати за неудачен експеримент, защото стойността на двигателите и механиката е много по-голяма от тази, да речем, на един гигантски камион КРАЗ. Отделно ниската маневреност, голямата тежест, сложността при извършване на ремонти правят локомотивите на гуми доста нецелесъобразна инвестиция. Така те си остават просто един символ на човешкото любопитство или… глупост.