Живеем ли в Матрицата?

Във филма Матрицата (1999 г.), героят Нео остава смаян, когато вижда хора, които противодействат на законите на физиката, тичат по стени или изчезват ненадейно. Всичко това е възможно, тъй като съзнанието на Нео е „вградено“ в Матрицата – виртуална реалност, създадена от съзнателни машини.

Винаги съм знаел, че живеем в Матрица – просто не такава каквото ни представиха в едноименния филм, а в тази на ежедневието или по-конкретно - на реда, корпорациите и капитализма. Една непрекъсната мрежа, в която човек работи, получава пари, които изхарчва, за да купи неща, някои от които той самият е произвел. Парите се въртят. Понякога човекът получава малко повече и това го прави щастлив (на определено ниво, за определен момент). За моя голяма изненада, списание Discover е публикувало материал, който засяга въпроса „Живеем ли в Матрицата?”...и то не тази – стандартната, а Матрицата, която видяхме във филма на Лана (тогава Лари) и Андрю Уашовски.

Действието започва в момента, в който на Нео е даден избор – синьото хапче ще го остави във виртуалното, а червеното ще му разкрие истината. Физиците могат да ни предложат подобен избор, ако искаме да разберем дали живеем във виртуална реалност. Това ще стане чрез изучаване на космическите лъчи. Колкото и нереално да звучи това, някои философи отдавна са спорели дали не сме просто изкуствени интелекти, затворени във фалшива вселена, а не органични умове и истински свят.

Но ако това е истина, именно законите на физиката ще ни позволят да разработим тестова технология, с която да разберем истината. А ако се окаже, че наистина сме част от виртуален свят, контролиран то други? За нас тези програмисти ще бъдат богове, които могат да променят реалността, стига да решат. Е, трябва ли да вземем червеното хапче и да научим истината или последиците ще бъдат твърде обезпокоителни?

Световете в нашите разбирания

Първият по-сериозен опит да открием истината за нашата вселена е от 2001 г, когато се прави опит за пресмятане на ресурсите, нужни за създаване на нейна симулация. Резултатите не са особено добри. Сет Лойд, инженер по квантова механика в МИТ, определя броя на „компютърни операции”, които нашата вселена е извършила от Големия взрив до този момент – с други думи, всяко едно събитие, което се е случило. За да се повторят и да се създаде перфектно копие от реалността, чак до последния атом, ще отнеме повече енергия, отколкото съществува в същата тази вселена. „Компютърът трябва да е по-голям от вселената, а времето в програмата ще върви много по-бавно, отколкото всъщност е”, обяснява Лойд. „Тогава защо въобще да си правим труда да го строим?”

Скоро други осъзнават, че за създаване на несъвършено копие на вселената, което е достатъчно добро, за да заблуди обитателите му, ще са нужни много по-малко процеси и компютърна мощ. В един „космос-заместител” малките детайли на микроскопичния свят или най-далечните земи, могат да бъдат изготвяни от програмите само в редките моменти, в които хората започнат изучаването им със сериозно научно оборудване. А ако никой не гледа към тях, те просто няма да съществуват.

Има ли как да научим истината?

Никога няма да можем да забележим подобни изчезващи детайли, тъй като всеки път когато симулацията разбере, че ги наблюдаваме, те ще са там. Поне на теория. Осъществяването на една такава виртуална вселена е напълно възможна, дори и за нас, дори и с техниката която разполагаме. Зловещо. Днешните суперкомпютри вече създават симулации на ранните години на нашата галактика, а и на нейното укрепване и развитие. Като имаме предвид бързите темпове, в които се развиват технологиите през последните десетилетия – мобилните ни телефони имат по-мощен хардуер, отколкото компютъра на НАСА, използван за кацането на Луната – не е много трудно да си представим, че подобни симулации ще обхванат интелигентните създания.

„Ще можем да вкараме хората в нашите симулационни кутии до около век”, казва Сила Бийн, ядрен физик към Вашингтонския университет в Сиатъл. Бийн разработва симулация, която пресъздава как елементарните протони и неутрони се съединяват, за да изградят атоми, по-големи от тези, съществуващи в нашата млада вселена. Според Бийн „Идеята, че живеем в симулация не е научна фантастика”. Бъдещите хора ще могат да създават симулации на вселената...и то с лекота. Скоро законите и социалния морал може би ще са единственото, което ще възпре създаването на изкуствени светове. Но е много вероятно нашата човешка природа да победи и технологичните ни потомци да започнат опасната игра на богове. Те биха могли да създават множество вселени. Тази мисъл кара философа Ник Бостром от Оксфордския университет да заключи през 2003 г, че е по-смислено да се обзаложим, че сме изкуствени интелекти, живеещи в една от тези вселени, отколкото базирани на въглорода организми в оригинална вселена. Тъй като няма начин за доказване на разликата между двете вероятности, залозите са напълно безопасни.

Да научиш истината

Е, това се променя през 2007 г., когато Джон Бароу, професор по математически науки в Кеймбриджкия университет, повдига въпроса, че една непълна симулация на света ще притежава бъгове, които могат да бъдат засечени. Точно както компютрите, виртуалната вселена има нужда от ъпдейти, за да продължи своята работа. Когато версията на вселената остарява (как само звучи това), според Бароу ще видим различни природни аспекти, които са направени, за да бъдат статични – като скоростта на светлината или фините структурни константи, които обясняват силата на електромагнитното поле – да се отклоняват от „фиксираните” си стойности.

Миналата година Бийн и негови колеги са предложили по-точен тест, с който да се установи хипотезата за живот във виртуална вселена. Повечето физици приемат, че Космосът е равен и продължава до безкрайност. Моделите на физиците не могат да създадат перфектен образ, в който да намерят място за атомите, звездите и галактиките. Вместо това те изграждат своята космическа симулация в решетка или мрежа – точно както телевизионните образи са изградени от пиксели. Екипът е пресметнал, че движението на частиците в рамките на симулацията, и тяхната енергия, е свързано с разстоянието между точките на решетката: колкото е по-малка мрежата, толкова по-висока енергия имат частиците. Това означава, че ако нашата вселена е симулация, ще наблюдаваме най-голямо количество енергия в най-бързите частици. Астрономите са забелязали, че космическите лъчи, високоскоростни частици, чийто произход е някъде от далечните галактики, винаги достигат Земята с определена максимална енергия от около десет на двайста степен електронволта.

Какво още разкриват тези мрежи?

Тези „мрежи” показват и още нещо, което астрономите могат да използват. Ако Космосът е непрекъснат, това означава, че няма основна мрежа, която да насочва посоката на космическите лъчи – те би трябвало да идват еднакво от всички посоки. Ако живеем в симулация, базирана върху решетка, екипът е изчислил, че няма как да станем свидетели на подобно равномерно разпределение. Ако физиците засекат нещо подобно, би било много трудно да бъде обяснено...поне ако смятаме, че живеем в истински Космос.

Астрономите се нуждаят от много повече данни за космическите лъчи, за да дадат отговор. Всяка една от двете възможност устройва Бийн. „Да науча, че живея в симулация, не би било по-различно от другата възможност, че светът е истински”. Това е така, тъй като той си представя създателите на симулацията като образи, които имат единственото желание да изучават Космоса, а не да се намесват в симулацията си.

За съжаление, нашите могъщи програмтори може би са ни създали, за да участваме в огромна реалити шоу програма – и имат възможностите да манипулират правилата на играта...и то просто за тяхно удоволствие. Ако случаят е такъв, може би най-добрата стратегия е да водим живот, който ще забавлява публиката с надеждата, че контролните органи ще бъдат благосклонни към нас.

Може би тестовете с космически лъчи ще ни покажат дали сме истински създания или само съвкупност от кодове – точно както в Матрицата, в която някои от физичните закони могат да бъдат огъвани, а други – нарушавани. Въпросът е, че всички изследвания и идеи на Бийн, и останалите учени, които се съмняват в нашата „автентичност” залагат на нещо, в което не могат да бъдат сигурни – човешкото разбиране и възприятия. Не могат да бъдат сигурни, тъй като се правят предположения, базирани върху нас. Подобен е случаят с филмите, книгите и изследванията, свързани с търсене и контактуване с извънземни същества. Никога не можем да бъдем сигурни, че това, което за нас е контакт ще бъде същото и за тях – проблемът е, че наслагваме нашите разбирания върху неща, които могат да нямат нищо общо с тях. Но това е единственият начин, който знаем и можем.

Имали ли сте някога съмнения, че можете да живеете в симулация? Да, цялото нещо звучи много налудничаво, но от друга страна – винаги е интересно да се разгледат и други гледни точки.