Ще спре ли съществуването си човечеството? Краткият отговор е „да“. Фосилите, които откриваме, са доказателство, че всеки вид спира да съществува. Рано или късно. От всички видове, обитавали Земята, над 99.9% вече не съществуват.

Някои са еволюирали, други – не. Това се отнася дори и за хората. Неандерталците, Денисовите хора и Хомо еректус са изчезнали и в момента съществува само Хомо сапиенс. Човечеството се движи към своята гибел. Въпросът не е „дали“, а „кога“.

Всички сме чували прогнози какво може да предизвика края. Може би най-известната теория е за метеоритите, които биха могли да ударят планетата ни. Някои сочат Марс като път за бягство при такъв сценарий. Една от възможните причини вече действа. Климатът.

Ние, хората, сме уязвими. Големи, топлокръвни създания като нас не се справят добре с екологичните промени. Малки, студенокръвни, като костенурките и змиите, могат да издържат месеци без храна, така че те се адаптират по-лесно. Нашите метаболизми са бързи, затова изискват постоянно много храна. Точно това ни прави уязвими, ако дори част от хранителните вериги бъдат прекъснати заради вулканични изригвания, глобално затопляне, ледени епохи или сблъсък между Земята и метеорит.

Също така имаме дълъг цикъл на живот. Развитието на нови индивиди отнема време. Бавното размножаване ни прави уязвими към внезапни климатични промени. Поради същата причина вече не съществуват мамути. Големите бозайници се размножават бавно.

Макар да сме уязвими, има причини да мислим, че изчезването ни няма да е скоро. Ние сме навсякъде. 7.8 милиарда души във всички краища на света. Това ни прави едни от най-често срещаните бозайници. Дори да предположим, че ядрена война ще унищожи 99% от населението, пак ще останат милиони, които да започнат отначало.

Освен това сме всеядни. Динозаврите са изчезнали, защото са хищници и след като метеорит удря Земята, за оцелелите не е имало достатъчно храна. Вместо да чакаме поколения наред да еволюира генът ни, ние сами създаваме пособия, които ни помагат.

Това ни връща към най-важното ни качество. Адаптирането. Чрез научени с времето похвати. Не чрез вродени инстинкти в ДНК-то ни. Ние сме животни, бозайници, но сме толкова различни, че това ни прави специални. Хомо сапиенс съществува от 250 000 години насам. Спокойно може да се задържим още толкова, ако не и повече.

Оцеляването само по себе си е минималната цел. Вместо да се чудим дали ще сме живи след 3, 30 или 300 години, трябва да си зададем въпроса, какво можем да постигнем за това време.

Вижте още: Докъде стигна науката със SARS-CoV-2?