Изследователите признават, че е „невероятно теоретично“ да се предложи поставянето на гигантска мрежеста торба около астероид за изграждане на космически градове - но потвърждават, че това е технически осъществимо.

Вземайки примери от златната ера на научната фантастика и амбициозното планиране на проекти на NASA от 70-те години на миналия век, екип от инженери и астрофизици от университета в Рочестър поддържат, че тяхната концепция, макар и амбициозна, е извънземна само по днешните стандарти.

Концепцията за плаващи космически градове далеч не е нова. През 1972 г. физикът Джерард О'Нийл влезе в историята, когато NASA му възложи да проектира космическо местообитание. По това време той излезе с гениалната концепция, която стана известна като „цилиндри на О'Нийл“ - въртящи се градове, които се отличават с два въртящи се цилиндъра, движещи се в противоположни посоки, за да симулират подобна на Земята гравитация.

„Цилиндрите ще се въртят достатъчно бързо, за да осигурят изкуствена гравитация на вътрешната им повърхност“, гласи съобщение за пресата, „но достатъчно бавно, за да не изпитват болка при движение хората, живеещи в тях“.

Цилиндрите на О'Нийл са основна част от научната фантастика вече 50 години - но концепцията, предложена от този екип от машинни инженери, физици и астрономи, може да даде поглед върху това как биха изглеждали един ден тези бъдещи космически градове.

Тъй като би било прекалено скъпо да се изнесат всички материали за класически цилиндър на О'Нийл в Космоса, изследователите излязоха с алтернативен подход: използване на „всички тези летящи планини, въртящи се около Слънцето“, или чисто и просто астероиди, които биха могли „да осигурят по-бърз, по-евтин и по-ефективен път към космическите градове“, както каза в прессъобщението професорът по физика от университета в Рочестър Адам Франк, който е съавтор на скорошна статия, публикувана в списанието Frontiers.

Те наричат ​​своя проект Habitat Bennu, което заимства името си от вероятно кух астероид, открит за първи път през 1999 г. и наскоро посетен от японския космически кораб OSIRIS-REx. Най-големият недостатък на използването на астероид за тази цел е, че те често са по-скоро колекция от развалини, отколкото твърдата повърхност на нашата Земя.

Но точно тук идва концепцията за мрежестата „торба“.

Покривайки астероид в гигантска конструкция, направена от тръби от въглеродни нановлакна с дебелина само няколко атома, такава мрежа може потенциално да „обгърне и поддържа цялата въртяща се маса на развалините на астероида и местообитанието вътре, като същевременно поддържа собственото си тегло, докато се върти“, се отбелязва в прессъобщението.

След това механизъм би могъл да завърти астероида вътре в мрежата, карайки парчета отломки да се движат в нея, което би трябвало да я „опъне“ и да произведе слой, който ще предпази жителите на астероидния град от радиация. Междувременно въртенето на самия цилиндър осигурява вътрешната повърхност с изкуствена гравитация.

„Въз основа на нашите изчисления астероид с диаметър 300 метра и с ширина само няколко футболни игрища може да бъде разширен в цилиндрично космическо местообитание с около 35 квадратни километра жилищна площ“, пишат учените в прессъобщението. „Това е приблизително колкото Манхатън.“

Въпреки че тази „дива теоретична“ концепция засега е част от научната фантастика, не е нужно да остане такава завинаги, твърдят изследователите.

„Идеята за астероидни градове може да изглежда твърде далечна, докато не разберете, че през 1900 г. никой никога не е летял със самолет“, продължава Франк, „и все пак точно в този момент хиляди хора седят удобно на столове, докато се носят със стотици километри в час над земята“.

„Космическите градове може да изглеждат като фантазия сега“, добавя той, „но историята показва, че век или повече технологичен прогрес може да направи невъзможните неща възможни.“

Снимка: Unsplash

Виж още: Откриха планета, която би могла да поддържа разумен живот поне за 1 милиард години в бъдещето