Космическо преселение, или как ще живеем на друга планета?

В момента Земята е единствената биосфера, в която хората можем да оцелеем. Но планетата не може да ни защитава вечно. Рано или късно ще се случи катастрофа, която ще направи света ни напълно необитаем. И когато този ден дойде, вече трябва да сме се научили как да живеем в изкуствено създадена среда, успяваща да поддържа сама живот в затворено пространство. Въпросът не е просто научен и икономически, а и психологически. Как успяваш да изолираш с години най-социалното животно на планетата във високотехнологичен метален балон, представляващ автономна, изкуствено създадена, самостоятелно съществуваща симулация на естествена биосфера? Пътят ще бъде дълъг и тежък, но човечеството вече е започнало да се движи по него.

Автор: Вирджиния Кирова

Първа стъпка към самоподдържащи се хабитати

В началото на 60-те години на миналия век четирима астронав­ти биват затворени в херметически запечатано съоръжение в изследователския център на NASA, Langley, без да знаят кога ще могат да излязат от него. Те биват изолирани изцяло от външния свят и могат да разчитат единствено на ресурсите в стъкления им „затвор“, съвсем подходящо наречен „Живият буркан“. Това е първият експеримент, изследващ дали човек може да оцелее в подобна изкуствена среда. NASA поставя въпроса така: възможно ли е да се създаде адекватно функционираща, жива, затворена система, която е способна да създава нужни за съществуването на хората ресурси (кислород и храна), използвайки човешки отпадъци (екскременти и въглероден диоксид)?

Преди да говорим за колонизация на други планети, трябва да изградим функциониращи, самоподдържащи се изкуствени хабитати

Оказва се, че отговорът е „да“. Но за ограничено време. „Живият буркан“ е система, в която хигиен­ните навици и храненето са взаимосвързани с цялостното й функциониране.

Четири месеца след началото на експеримента условията на живот в нея започват да се влошават. Астронавтите изпитват гадене, главоболие и в крайна сметка успяват да замърсят „буркана“ с отпадъци, които не са били включени в сметките на NASA. Да се създаде система, справяща се с всички видове човешки отпадъчни продукти и превръщането им в ценни ресурси, се оказало по-трудно от очакваното.

Към дъното на океана

Опитите за вкарване на минимализирана земна среда в изолирано пространство биват продължени от военните и научни специалисти на държави като Русия, Франция и Германия. Един от по-известните примери е проектът Conshelf III от 1965 г. на известния френски лейтенант и океанограф Жак Кусто. Conshelf III представлява инсталация на океанското дъно в близост до Ница, Франция. Структурата приютява шестима океанолози, които работят на макет на петролен кладенец, докато живеят изцяло под водата в продължение на три седмици.

Експериментът на Кусто показва, първо, че хората могат да оцелеят под вода продължително време въпреки липсата на слънце и ограничен човешки контакт. Вторият извод е своеобразното пионерство на Кусто в сферата на подготвителните програми за астронавти преди пребиваване в Космоса. Подобни на Conshelf III структури се използват до ден-днешен за симулация на живот при безгравитационни условия, поставяйки астронавти в изолирано, подводно пространство, действащо като самостоятелна биосфера.

И обратно на повърхността

Към 70-те години на миналия век експериментите се насочват повече към автономното функциониране на структурата, отколкото към оцеляването на индивидите в изолираното й пространство. Еко домовете от това време са най-радикалната достигната форма на подобни съоръжения. Тези къщи на практика се изхранват чрез симбио­тична връзка с биологичния индивид, живеещ в архитектурните им рамки. Архитектът Греъм Кейн, член на архитектурната група Street Farm, пионер на съвременното устойчиво строителство, построява екологичния си дом в Лондон. Кейн използва слънчеви панели и собствените си естествени биологични системи, за да произвежда храна и енергия. На теория това звучи чудесно. На практика тази къща е доказателство за крехкостта на затворените системи като цяло. Кейн никога не напуска рамките й. Трябвало е да я „храни“ постоянно с точно количество органични екскременти с определено качество, за да може самият той да оцелее в нея.

До най-големия ни провал

През 1991 г. започва най-мащабното изследване, свързано с човешкото съществуване в изкуствен самоподдържащ се хабитат – Biosphere 2, построена в Оракъл, Аризона. Структурата, съществуваща и днес като изследователски център, включва минипустиня, океан и джунгла и има 5 биомни области, агрикултурна секция и жилищна част. Почти веднага след като четирима мъже и четири жени са запечатани в нея, започват да се наблюдават първите проблемни аспекти, свързани с функционирането на затворената система.

Първо се забелязва спадане в кислородната наситеност на изо­лирания хабитат, стигайки до притеснителните 14% и карайки човешките субекти да изпитват постоянно гадене, повишено кръвно налягане и мигрена. За да предотвратят хронични заболявания, учените, наблюдаващи експеримента, започват да вкарват кислород и други ресурси отвън, на практика унищожавайки затворената същност на проекта.

След края му се оказва, че кислородът не е бил единственият проблем. Четири месеца след старта на експеримента всички полезни буболечки в биосферата измират и мравките и хлебарките стават новите управници на стъкления балон. Изкуственият океан става крайно киселинен, а регулацията на температурата в съоръжението е почти невъзможна. За капак хората в сферата започват да изпитват и психологически проблеми. Две години след началото на експеримента те най-накрая излизат от пълната изолация – депресирани, недохранени и с напълно разбити отношения помежду си.

Провалът Biosphere 2 трябваше да даде началото на хиляди подобни проекти. Вместо това търсенето на начин човешкият индивид да оцелее в изолирана се среда се превърна в табу. Без да преекспонирам въпроса, искам да кажа, че е нужно поне възобновяване на Biosphеre 2 проекта и този път към него да се подходи със същия ентусиазъм и отдаденост, както към мисиите на Марс. Защото транспланетарното пътуване и животът в изолиран, изкуствен хабитат, са две взаимосвързани явления. Ние няма да стигнем особено далече в Космоса, без да сме успели да се отделим от зависимостта си от нашата планета и да се научим да живеем в напълно изолирана среда.

Междувременно Илон Мъск има нова космическа амбиция.