13 епизода за един ден!

Лидерът на мнозинството в Камарата на представителите на Американския конгрес Франсис „Франк” Ъндърууд току-що е помогнал на Гарет Уокър – новоизбрания президент на Съединените щати, да се изкачи на власт.
В замяна му е обещан постът на държавен секретар. В политиката обаче, както и във войната правила не съществуват и непосредствено след изборите „обстоятелствата се променят”, както витиевато се изразява шефката на канцеларията на президента Линда Васкес. Ъндърууд е оставен „на сухо” и всеки друг негово място, врял и кипял десетилетия наред в казана на безскрупулната вашингтонска политика, вероятно би свел глава пред волята на „лидера на свободния свят”. Не и Франк.
Вместо това той удвоява залога и започва сложна игра в преследване на цел, значително по-висока от първоначално обещания му пост.

Сигурен залог

Така поднесена, интригата на House of Cards звучи относително безинтересно – във всеки случай не по-различно от редицата други примери за политическа драма, като Boss, Political Animals или West Wing. За разлика от изброените обаче зад тази продукция стоят титани, като Дейвид Финчър, Кевин Спейси и Робин Райт, а резултатът от колаборацията помежду им лесно може да се определи с една дума: шедьовър.
Освен безкомпромисно високото качество на продукцията House of Cards е уникален и в още едно отношение. За разлика от повечето съвременни сериали той не е дело на някоя от познатите ни световни тв мрежи, а е изцяло продуциран от Netflix – една от най-популярните услуги за on demand поточно разпространение на медийно съдържание. И за да са нещата още по интересни, моделът за разпространението му е смел, пионерски опит за разчупване на доминиращата в момента per week (седмична) схема за излъчване. Официалната премиера на House of Cards се състоя на 1 февруари тази година и на същата дата Netflix на практика пусна за сваляне всички 13 епизода от изцяло заснетия първи сезон на сериала.

Обективно погледнато House of Cards не е първата Netflix продукция, разпространявана на подобен нетрадиционен (все още) принцип. През миналата година мрежата излъчи по същия начин и сериала Lillyhammer, но съществената разлика тук е свързана с качеството на двете продукции. За разлика от Lillyhammer, House of Cards е дяволски добър сериал. Да се чете: „поне три номинации за Златен глобус” добър. И от тази гледна точка излъчването му, както се изразява сценаристът на шоуто Бо Уилмонт, „под формата на 13-часов филм” не е просто маркетингова „каскада”, целяща да помогне на поредната посредствена развлекателна продукция да се пласира по-добре.

Напротив – от тази гледна точка спокойно можем да заключим, че Netflix са имали в ръцете си това, което експертите в областта наричат „сигурен” залог. Всички предпоставки за това са налице. Изключително силен оригинален сюжет – романът на Майкъл Добс, върху който е базиран сценарият, веднъж вече е доказал качествата си под формата успешен минисериал, продуциран от британската ВВС.

Звезден актьорски състав – Спейси и Райт са холивудски ветерани от старата школа, а за качествата на култовия Дейвид Финчър е излишно да се говори – не и на фона на продукции от ранга на „Боен клуб”, „Седем” и „Социална мрежа”.
Допълнителен бонус към всичко това са образите на Франк Ъндърууд (Спейси) и неговата съпруга Клеър (Райт), които са изумително универсални, както и тонът на сериала, белязан от брутална откровеност, която без усилие достига до всеки живеещ в условията на съвременната „демократична” реалност.

F.U.

В House of Cards няма и помен от идеалистичната нотка на West Wing или Commander in Chief. И което е още по-изненадващо – няма я и сълзливата лична мелодрама, белязала иначе доста силни представители на жанра като Political Animals и Boss.

House of Cards е история за мотивите на двама души, готови на всичко, за да получат всичко. Шоуто обаче е история и за властта, за задкулисните машинации, прикрити от добри намерения. История, която отказва да се крие зад маски и да захаросва грубата истина за хората, занимаващи се с политика, за тези, които се разпореждат с нашия живот и живота на близките ни.

В това отношение Франк Ъндърууд е събирателен образ именно на един такъв човек – на ловкия политик, на властимащия, за когото морал е просто дума с пет букви. Всъщност Франсис е толкова откровено и неподправено социопатичен, че буди едновременно отвращение и искрено възхищение с невъобразимата си, брутална безскрупулност.
Интересно е, че за разлика от Boss например, House of Cards не се стреми непременно да демонизира образа на политика Ъндърууд, да го направи да изглежда като съвременния сатана, който неизменно прецаква всички добри хорица около себе си.
Франк, макар и ловък, лишен от задръжки и манипулативен, си има свои собствени правила, свой кодекс, който неизменно следва. Да, точка първа и единствена в него е добруването на самия Франк Ъндърууд, но в жестоките реалности на света, в който живеем, едва ли някой ще срещне трудности в това да припознае (донякъде) и самия себе си, отразен в кривото огледало на философията „Всяка коза за свой крак”; да избегне студената правдивост на твърдението, че ако ти не прецакаш някого, то той няма да пропусне да прецака теб и единственият реален избор е кой кого.

Разбира се, този образ не би бил толкова дяволски очарователен, ако зад него не стоеше изумителният талант на Кевин Спейси. Особено силен момент са откровените монолози на Франк – виртуозно поднесени и отправени директно към зрителя, те са микроскопичен прозорец, позволяващ му надникне в светая светих на вътрешния свят на героя. Именно благодарение на тях човек дори пряко себе си започва да се чувства съпричастен към неговите цели и мотиви.
Към края на сериала, въпреки всички отвратителни дела, на които ще станете свидетели, въпреки непрестанното откровено разголване „до кокал” на тяхната (меко казано) аморална природа, вие почти сигурно някъде тайничко вътре в себе си ще пожелаете искрено успех на Франсис „Франк” Ъндърууд в нещата, с които се е захванал.

It is only the beginning…

Разбира се, дали това ще се случи, предстои да разберем във втория сезон на House of Cards, по който според Netflix вече се работи.
Този факт сам по себе си подсказва, че създателите му са уверени – не само във високите качества на шоуто, но и в успеха на новия модел за разпространението му.
Това без съмнение повдига някои доста интересни въпроси, свързани както със съществуващата от десетилетия схема за излъчване на телевизионни сериали, така и с бъдещето на телевизията като развлекателна медия.
В едно изключително интересно свое интервю сценаристът на шоуто – Бо Уилмонт, твърди, че сега съществуващият модел на тв разпространение е анахронизъм, обречен на изчезване. Нещо повече – според него той повече вреди, отколкото помага за успеха на един или друг сериал и привежда някои доста силни аргументи в полза на това си твърдение.

„Колко тв шоу програми бяха спрени, преди да им се даде истински шанс?”, пита Уилмонт. „Може първите им няколко епизода да не са били достатъчно силни, колкото, да речем, следващите шест или седем. Едно прибързано отсъждане и сериалът вече е мъртъв. Но ако предоставиш на зрителите си възможност да видят наведнъж целия сезон, нищо чудно на финала доста от тях да кажат: „Знаете ли, след първите две-три серии продължих да гледам и шоуто се оказа изумително добро!”

В подобни разсъждения несъмнено има много здрав смисъл. Факт е, че през последните няколко години тв сериалите еволюираха, достигнаха до изненадващо високо ниво както от гледна точка на качество на съдържанието, така и като продуктова стойност. Факт е и че с повишаване на залога изискванията към успеха на едно или друго шоу скочиха драстично – тъй като инвестициите, които големите телевизионни мрежи правят, са значителни, очакванията им за съответния зрителски рейтинг също нараснаха експоненциално.
В резултат всяко чувствително колебание в нивото на гледаемост е незабавен сигнал към съответната тв компания, че допълнителни разходи за продуциране на продължение са неоправдани от чисто финансова гледна точка.

Това поражда редица проблеми в условията на съвременния тв пазар, понеже колкото повече се разраства този дял на развлекателната индустрия, толкова по-голяма и комплексна съвкупност от фактори оказва влияние върху зрителския интерес.
Именно с това са свързани аргументите „против” на Улмонт, Финчър и Netflix, що се отнася до традиционния модел на разпространение per week.

Седмичното излъчване е до голяма степен наследство от времето, когато повечето тв шоу програми са били излъчвани на живо. Логично е било между две издания да има поне седмица време, през което да се напише сценарий и да се подготви продукцията за излъчване.
Впоследствие този модел се пренася и в доста популярните ситком продукции, въпреки че те вече се записват предварително и се излъчват в избрано от съответната тв мрежа време.
Тази програмна схема се използва и до днес и реално зад нея няма никаква конкретна маркетингова логика или креативни съображения.

Днес може би не, но утре?

Естествено моделът, който предлагат Netflix с House of Cards, не е подходящ за традиционните тв компании, разпространяващи съдържанието си на ефирен принцип или през кабелни мрежи – дори и някоя от тях да се ангажира с излъчването на цели сезони от определени шоу програми, едва ли ще има много зрители, склонни да си организират 48-часов киномаратон пред телевизора.

В същото време излъчването на съдържанието по схемата „на час по лъжичка” често има негативни последици върху рейтинга на сериала по ред причини. От една страна, в днешния тв ефир конкуренцията е жестока, а изобилието от множество и висококачествени шоу програми – огромно. Нерядко часовете за излъчване продукциите на различните тв мрежи съвпадат, а понякога се оказват и неудобни за потенциалния си таргет.
От това логично гледаемостта на шоуто страда. В резултат тв компанията реагира, предприемайки определени ходове – мести часа му в опит да спаси рейтинга на сериала от тотален срив. Обикновено това, вместо да спаси,  доубива шоуто – публиката съвсем губи интерес, рейтингите падат под определения от мрежата санитарен минимум и в крайна сметка се стига до спиране на сериала.
Примерите в това отношение са безкрайно много – от предизвикалия много вълнения сред феновете Firefly, през нелошите Terminator: The Sarah Connor Chronicles и Jericho до актуалните Last Resort и Alphas.

Подобни случаи, които далеч не са редки напоследък, имат и друг негативен ефект – те разочароват най-твърдата зрителска аудитория. Заради внезапното спиране на сериала тя обикновено не получава задоволителен завършек на многобройните сюжетни линии, развитието на които са провокирали интереса й към конкретното шоу. В резултат същите тези зрители разбираемо подхождат с повече скептицизъм към бъдещи продукции на същата мрежа и в дългосрочен план това отново води до по-ниски рейтинги.

Почасовото излъчване на седмична база често е неудобно и за част от зрителите – не всеки от тях може да се ангажира с часа, определен от съответната тв компания, дори и да проявява жив интерес към сериала. Пропускането на една, две или повече последователни серии постепенно води до пълна загуба на моментен интерес – зрителят в такива случаи предпочита да изчака излъчването на целия сезон, който след това да проследи в цялост (примерно записан на DVD или под някаква pay per view форма), вместо да се опитва да наваксва в реално време.


Именно това са част от причините, заради които Netflix смятат, че техният подход е по-добър. От една страна, той запазва всички силни страни на развлекателната форма тв сериал: значително по-широките и богати възможности за разгръщане на комплекс от сюжетни линии, финото използване на съспенс елементи (под формата на cliffhanger обрати във фабулата), опцията за дългосрочно ангажиране на определена, твърда аудитория.
От друга, елиминира до голяма степен слабостите, свързани с изкуствената система за рейтингово оценяване на популярността – тъй като говорим за play per view услуга, успехът на сериала се регистрира много по-ясно и категорично, просто с отчитане на броя на заплатилите за свалянето му абонати.

Отново сме длъжни да подчертаем, че в сега съществуващия си вид традиционната телевизия не би могла да се възползва от подобна форма на разпространение, но факт е също така, че телевизията като форма на развлечение няма да просъществува още дълго в настоящия си вид.
На този етап е повече от очевидно, че нарастващият натиск за повече и по-богати интерактивни възможности за обратна връзка и взаимодействие от страна на зрителите бавно, но сигурно налага тенденция към сливане на традиционния модел на тв разпространение с интернет.

В резултат днес няма голяма телевизионна компания без осезаемо присъствие в уеб, а световната мрежа активно се използва като алтернативен канал за разпространение на продуцираното от нея медийно съдържание.
Успехът на advertising free сериали, които HBO налага от известно време, в съчетание с очевидно доста добре посрещащия се House of Cards модел, може да доведе до интересна нова синергия на този пазар: възможност за безплатно (да се чете „с прекъсване за реклами”) излъчване на тв съдържание (сериали) на ефирен принцип и успоредно с това pay per view схема, предлагаща възможност подобна на тази, която осигуряват Netflix – да свалите целия сезон на шоуто, провокирало интереса ви, и да го изгледате в удобно за вас време.

Макар и нестандартен и до някъде смел, този алтернативен метод може да се окаже доста успешен – може би не за всички бъдещи тв продукции, но за една доста интересна, елитна част от тях.