Луната се отдалечава от Земята с измерима скорост, като леко удължава продължителността на нашите дни и променя баланса на планетата. Това, което изглежда като стабилен небесен танц, в действителност е бавна трансформация, която се развива в продължение на милиони години.

Векове наред лунният цикъл изглеждаше постоянен, управлявайки приливите и затъмненията с успокояваща регулярност. Съвременните измервания обаче разкриват, че тази стабилност е само привидна. Разстоянието между Земята и нейния единствен естествен спътник се увеличава година след година. Това постепенно изместване е важно, защото засяга самата механика на въртенето на нашата планета. Връзката между приливите, орбиталното движение и продължителността на деня не е теоретична. Тя е документирана чрез фосилни записи и лазерни измервания.

Преди 70 милиона години, през късната креда, един ден на Земята е продължавал около 23 часа и половина. Според проучване от 2020 г., публикувано в Paleoceanography and Paleoclimatology, изследователите са стигнали до този извод, като са анализирали линиите на растеж във вкаменелите черупки на двучерупчестите Torreites sanchezi.

Тези микроскопични ивици, подобни на годишните кръгове на дърветата, записват ежедневните цикли на растеж. Като ги преброили, учените установили, че една година по това време е съдържала приблизително 372 дни. Повече дни в една година означават по-къси отделни дни.

Данните показват, че Луната е била по-близо до Земята, упражнявайки по-силно гравитационно притегляне и влияейки по-интензивно върху въртенето на планетата. Откритието не е спекулативно. То се основава на физически доказателства, запазени в варовикови отлагания. Причината за отстъплението на Луната се крие в физиката на приливите и отливите. Докато Земята се върти, гравитацията на Луната привлича океаните, създавайки две противоположни приливни издутини. Тези издутини са леко изместени от позицията на спътника на Земята, защото Земята се върти по-бързо, отколкото Луната я обикаля.

Това отклонение създава гравитационен въртящ момент. Издутината изпреварва космическия партньор на Земята, прехвърляйки енергията от въртенето на Земята към нейния спътник. В резултат на това Луната набира орбитална енергия и се премества в по-висока орбита. Ето какво се казва въз основа на измервания, подробно описани в прессъобщение на НАСА:

„Едно от най-големите открития е, че Земята и Луната бавно се отдалечават една от друга със скоростта, с която растат ноктите, или 3.8 сантиметра на година. Това разширяване на разстоянието е резултат от гравитационното взаимодействие между двете тела“.

Докато нашият естествен спътник набира енергия, Земята плаща цената. Енергията, необходима за разширяване на лунната орбита, идва директно от въртящия момент на планетата. На практика това означава, че въртенето на Земята постепенно се забавя.

В статия за The Conversation астрофизикът Стивън Дикърби от Университета на Мичиган отбелязва, че феноменът е невидим в човешки мащаб, но е необратим. Дължината на деня се увеличава постепенно, тъй като въртящата енергия се прехвърля навън. Разликата е почти микроскопична, само части от секундата в огромни времеви мащаби. Но ако я разтеглим в продължение на милиони години, тя става значима. Земята и нейният естествен спътник може да изглеждат като затворени в постоянен танц, но тяхната връзка е всичко друго, но не и замръзнала.

Снимка: Pexels/NASA/Vi Nguyen

Виж още: Тази химична реакция може да направи дългосрочните престои на Луната по-достъпни и устойчиви