Рядко може да се открие филм, който да предизвика толкова контрастно опониращи си мнения не сред публиката, а сред критиците; но именно това направи „блокбъстърa за телевизионен екран“ Bright. Филмът, за който вече се разбра, че ще има и втора част, е особен микс от фентъзи сюжет с полицейска нишка, вградил в себе си и важни теми за междурасови разделения и етнически междуособици. Уил Смит и Джоел Едгъртън заемат главните роли в Bright и изграждат центъра на наратива, който режисьорът Дейвид Айер иска да разкаже. И въпреки че към момента в Rotten Tomatoes филмът има едва 31%, все пак наистина поляризацията в мненията беше огромна – Variety го нарекоха „фантастичен, амбициозен и все пак невероятно добре изпълнен... гениален“; Indiewire казаха, че „има скучно, има лошо, а после е Bright - филм толкова ужасен, че републиканците вероятно ще се опитат да го наложат със закон по Коледа“; Common Sense Media казват, че „в него има побоища, престрелки, катастрофи и приятелски закачки, но не омагьосва достатъчно“; а според IGN „Bright е привлекателен разказ, който имаше нужда от повече въздух“.

Усетихте ли вече огромното разминаване, което причинява най-новата продукция на Netflix в сърцата на хората? Аз ще ви кажа, че има защо да е така. И ако продължите да четете, ще разберете защо.

Надолу има частична информация за сюжета на филма Bright по Netflix - aко не искате да знаете, спрете дотук

Свят, изграден от странности

Още в първите минути на Bright си личат вложените 90 милиона щатски долара в него: вижда се ясно изграденият свят, който очевидно е не само човешки и в който расовите различия не се базират на свят на кожата, а на изцяло различни биологични видове. Уил Смит влиза в ролята на Дарил Уорд, ченге в Лос Анджелис, което е принудено да работи с партньор от расата на орките – Ник Джакоби (в ролята Джоел Едгъртън). Първите сцени с двамата са завладяващи, защото динамиката и химията между актьорите е чудесна. Смит предава перфектно раздразненото отегчение на човека, който поради политически причини трябва да търпи един орк на седалката до себе си, а Едгъртън се справя идеално в кожата на жадния да се докаже като добро ченге Джакоби, който подхожда с примиреност и хумор към понякога резките реплики на партньора си.

Много бързо става ясно, че светът, в който живеят Уорд и Джакоби, не само не приема тях като партньори, а в самата си същност е свят на разделенията (очевиден силен паралел с нашия свят). В Bright съществуват различни раси, сред които хора, орки, елфи, феи и дори кентаври, които се мяркат на заден план, но на които в никой момент не се набляга. Междуособиците между различните раси са изпъкващи, но има едно нещо, което е напълно забранено за всички и което законът мрази еднакво във всички раси - магията. Единствените, които могат да използват магия, са преследваните на властта Светли (Brights). Те притежават магически пръчки – предмети, които разпознават кой ги държи и ако човекът няма магия в кръвта си, го изпепеляват в мига, в който ги докосне. Магията е толкова опасна, че съществува дори Специализиран отряд за борба с нея. Разбира се, Уорд и Джакоби ще се забъркат в афера точно с една от тези пръчки, а това ще разтърси из основи както живота им, така и отношенията помежду им. Може да се каже, че трансформацията на филма става чрез магия и тя е катализаторът за повечето от нещата, с които се сблъскват героите ни.

Расите

Вече споменах кои раси се мяркат във филма, но е важно да отбележа, че с най-голяма важност за него са хората, орките и елфите. Става ясно, че съжителството между тях е що-годе цивилизовано, но все още тлее непримиримост, произтичаща от междурасова война, провела се преди 2000 години. В съвремието расите са се адаптирали към съвместен живот, въпреки че се делят на квартали. Орките живеят в нещо като гета и принадлежат към различни кланове, а елфите са най-богатите и властоимащи от всички и кварталът им се отличава с блясък и лукс.

В така наречената „Велика война“ Тъмният владетел (Dark Lord) е привлякъл на своя страна орките, които са се изправили срещу хората и елфите. И именно този Тъмен владетел е на път да се завърне, въпреки че така и не става ясно точно как има намерение да го направи. Светът на Bright е нещо като алтернативна вселена на нашата собствена: въпреки силните фентъзи елементи, няколко пъти се споменават препратки към неща от нашия, човешки свят, например Uber, Шрек и националната футболна лига на САЩ. Защо някой в свят, потънал в магически създания, би създал филмът „Шрек“, остава загадка...

Една непредвидима комбинация

Най-ценната нишка във филма е тази на двете ченгета партньори, които вървят напред в непредвидим, но добре синхронизиран ритъм. Личи си опитът на Уил Смит в подобен тип полицейски филми, но успява добре да разграничи предишните си подобни роли. Тук героят му е ченге, с което дори хората не искат да работят, но което работи по собствен кодекс, напълно логичен спрямо харктера му. Комбинацията му с орка Джакоби е всъщност най-доброто, което може да му се случи, просто той не го знае. Джакоби от своя страна дава заявка да се превърне в герой на деня още в началото, демонстрирайки силната си привързаност към полицейската професия и искрено желание да се впише сред колегите си.

Непредвидимата комбинация във филма обаче включва още някой – елфката Тикка, която внася в деня на двамата партньори пълен хаос и огромна доза промяна. Тикка бяга от елфическата фракция, която иска да върне Тъмния владетел, и носи със себе си предмет, който ще вкара Уорд и Джакоби в истински сериозна надпревара с времето и екшън, от който не се знае дали ще излязат живи. Появата на Тикка обаче най-после принуждава Уорд и Джакоби да заработят заедно, а Уорд – да се довери на партньора, който обвинява за нещо от миналото. Добро решение на актьора е да не прави грешката да вкарва силен хумор в сцените между двамата партньори, тъй като това щеше да е излишно. Много по-добре се вписват кратките мигове на ирония и откровени майтапи, които обаче винаги имат нотка на мрачност в себе си. И въпреки че Уил Смит се справя перфектно с ролята си, за мен вниманието най-силно дръпва Едгъртън и той е този, който с предаването на образа на Джакоби и постепенното разкриване на неговата история, завладява най-емоционално зрителя. Поставен точно между чука и наковалнята, неприеман от орките и мразен от хората, той има само работата си и човека до себе си в полицейската кола. И в множество моменти именно тази отдаденост на Джакоби е най-хипнотизиращото нещо на екрана. (Е, като изключим сцената, в която Уил Смит бие с метла малка летяща синя феичка с остри зъбки...)

Непретенциозен и истински

Усещането, с което останах след Bright, беше, че този филм се е появил в точния момент. Непретенциозната стъпка, откровените послания и леките обрати, които не са супер шокиращи, но все пак са неочаквани, действат освежаващо. Личи си, че това не е филм, направен, за да се състезава с големите имена на кино екрана, а е изграден от множество идеи, които заедно работят изненадващо добре. Визуалните ефекти са чудесни, екшънът е в големи количества, героите са симпатични, а историята – добре построена, макар и не особено задълбочена. В този ред на мисли, за мен двучасовият Bright би се получил много по-добре под формата на мини-сериал – това би позволило по-добро разгръщане, повече поглед към предшестващата история. Такъв формат би представил по-добре злодеите в Bright – онази фракция, преследваща нашите герои с цел да намерят елфката Тикка и предметa у нея. Въпреки разгорещените схватки и престрелки, безмилостният отряд на злата Лейла остана някак увиснал в сюжета, мотивацията им – бегло спомената, а финалът - незадоволителен.

И все пак, всеки, който реши да гледа Bright по Netflix по празниците, ще остане доволен. Просто защото с 30% в Rotten Tomatoes (да, докато писах този материал, процентът, който споменах в началото, падна още) сигурно очаквате да видите пълна каша, провал и сценарий, сякаш писан от хора на тежки наркотици. А всъщност ще видите, че не е толкова зле. Bright забавлява, а не е ли това „мисията“ на всеки един филмов продукт? Невероятното на филмите понякога не е това, че са невероятни сами по себе си, а това, че успяват да накарат зрителя да им даде шанс и да открие, че противно на собствените си очаквания, на финалната сцена се усмихва. И както каза режисьорът Дейвид Айер: “Всеки мой филм се ражда с любов. Никога не съм преследвал зрителите и знам, че проектите ми могат да са поляризиращи. Живял съм един луд живот и филмите ми отразяват точно това“.