Технологиите се променят, като стават все по-компактни и достъпни за масовия потребител, но принципите зад тях остават неизменни. Независимо дали си купуваме нов фотоапарат, система за домашно кино, компютър или преносим музикален плейър, винаги се нуждаем от носител на информация. Можем да илюстрираме това с прогреса при системите за запис или възпроизвеждане на звук при домашни условия. Първите уреди бяха грамофоните, които се нуждаеха от плочи. Една от следващите стъпки бяха лентовите магнетофони. След тях дълго царуваше технологията на уредбите с малките касетки, които бяха по-удобни за пренасяне и съхранение. В дигиталната ера като стандарт се наложиха плейърите с компактдискове. Съвременната им алтернатива са апаратите – домашни или джобни, – които възпроизвеждат звука от електронен файл, като самият файл също се нуждае от носител, бил той карта памет, твърд диск или CD/DVD. След тази ретроспекция няма как да не се съгласим, че в наши дни грамофонните плочи и лентовите касетки са архаични пред оптичните дискове и практически нематериалните файлове. Актуалната технология осигурява изключително добро качество при все по-миниатюрни размери. Все пак пред потребителите и досега стои един постоянен проблем, а той е, че всъщност никога не „увековечават” своята колекция от музика, филми, снимки или каквото и да било друго културно постижение.

Възможно ли е теоретично увековечаването

Техническото значение на българската дума „увековечаване”, както и на нейните аналози в чуждите езици е свързано с песимистичното понятие „век”, а не с оптимистичната „вечност”. Съвсем точният смисъл предполага, че информационните носители съхраняват ценните материали в продължение на четири поколения, които, макар и на различна възраст, в даден момент живеят заедно. Прието е, че поколенията се сменят средно през 25 години, като това, умножено по четири, дава точно едно столетие.

Понякога теорията не се потвърждава от практиката, като такъв е случаят и на носителите. Малцина са тези, които могат да слушат плочите на бабите си, защото грамофоните са излезли от масова употреба. По-скоро ще е изключение и ако някой от новото поколение посегне към филмова ролка или касета VHS, защото стандартът вече е друг.

За да говорим за реално увековечаване, трябва да има приемственост между поколенията – своеобразно поемане на щафетата, изразяващо се в грижи за пренасяне на данните от остарелите към модерните стандарти. Дори тогава, когато старите носители са все още в добро състояние.

Макар да звучи като куриоз, античните способи за предаване на информация за идните поколения са много по-издръжливи от съвременните. Надписите или художествените изображения върху камък, изпечена глина и метал могат да се запазят с хиляди години при неблагоприятни условия на околната среда. Това не е само теория, а ежедневно се потвърждава от туристите, посещаващи антични обекти, и от работата на археолозите.

Също доста издръжливи са посланията за идните поколения върху специално обработен пергамент или обезкислена хартия. Техният живот може да надхвърли 500 години. Сравнено със срока на годност на хартията за съвременни книги (1–5 века), вестници (20 години – 1 век) и снимки (100 години), постиженията на далечните ни предци са достойни за уважение.

Опазването на завещаното от предците е грижа на потребителите

и предоверяването в самите носители може да доведе до загуба на ценни архиви. Истината е, че малко от материалите, предназначени за съхранение на данни, успяват да се запазят за повече от 20–30 години. Важи и за тези, които не са амортизирани от честа употреба и са поставени при специални условия. Това е една от причините, сякаш по неписано правило, водещите компании циклично да налагат по един нов и общоприет стандарт, който ползва съответния нов тип носител. Разбира се, самият прогрес на техниката го изисква. Не е за подценяване и конкуренцията между отделните производители. Можем да подозираме и меркантилност. Но че носителите на данни се развалят по-бързо, отколкото се е предполагало при тяхното въвеждане, е документиран факт.

Причината да не се говори много за това е от маркетингово естество. Не става дума непременно за конспирация, целяща нечестни печалби. Преувеличените прогнози за срока на годност на носителите от даден стандарт целят налагането на самия стандарт като масов. И чак след това компаниите търсят печалби от продажбите на самите носители и плейърите за тях.

Показателният случай с оптичните дискове

От средата на 80-те години на миналия век компактдисковете (CD) постепенно се налагат като стандарт – не само сред масовите потребители, но и в корпорациите и държавните институции. Дигитализацията на информацията от компютърни дискети, касети MC или VHS продължава на пълни обороти чак до наши дни. Книгите на библиотеките и снимковите архиви на хартия или микрофилм също вече се предлагат в цифрови формати.

Повсеместното приемане на оптичните носители първо на стандарта CD, а после и на DVD е разбираема. На всеки от тези дискове се побират хиляди книги, песни и снимки, а също и филми с качество, което е непостижимо при старите касети. Магнитните и книжните носители заемат цели етажерки на домашните мебели, а в по-общ план – хранилищата на колосални сгради.

На страница втора: удобството си казва думата. Рекламата - също.

Удобството си казва думата. Рекламата – също

Когато стандартът CD все още се налагаше, се прогнозираше със смайваща убедителност, че ще има срок на годност поне 100 години. Една най-сетне постигната теоретична утопия, която беше приета на юнашко доверие от масовия потребител и чиновниците на държавните институции. За щастие персоналът, полагащ грижи за особено важни фирмени или правителствени данни, е длъжен периодично да проверява сигурността на архивите. В края на миналия век се разбра тъжната истина, че една трета от най-рано произведените CD вече трудно се четат. Данните върху единични бройки са били безвъзвратно загубени. А от въвеждането на стандарта не се беше сменило и едно човешко поколение.

Притеснителната подробност е, че тези първи CD са произведени фабрично и с висококачествени материали. Затова вече с много по-голяма точност може да се прогнозира, че евтино CD или DVD, което е записано от потребителска видеокамера или на персонален компютър, ще има дори по-малка трайност. На пресконференции, проведени в Европа и САЩ, водещи производители на дискове коригираха средния срок на годност: 30 години за фабрично записаните продукти; 15 години за тези, „изпечени” в домашни условия. По обясними причини актуализираната трайност на дисковете обичайно не се изписва на опаковката им, но е добре да се знае.

Проведени лабораторни тестове, а и самата практика показват, че качествата на празните дискове рязко се влошават след една година престой в магазините. Това трябва да се има предвид от всеки, който желае да купи празен диск, независимо дали е CD, DVD или Blu-ray. Скоростта на запис и броят на сесиите също са решаващи. Информацията, записвана при по-ниски скорости и в една сесия, обикновено е четивна за по-дълго време. Когато ръчните настройки са невъзможни, например при много модели видеокамери или DVR устройства, се препоръчва ценните дискове да имат поне едно копие.

Една и съща технология в различни изражения

Като имаме предвид тази отрезвяваща действителност, лесно можем да се досетим защо новите стандарти вече се появяват през по-кратък интервал от време – между 5 и 10 години. Схващането, че преминаването от CD към DVD и от DVD към Blu-ray е нещо естествено, представя само външната страна на проблема. Действително новите дигитални фотоапарати правят все по-големи файлове. Вярно е също, че видеото с висока резолюция (HD) изисква повече дисково пространство. На заден план или между редовете остава нещо друго, което е не по-малко естествено. А именно, че чрез честата смяна на стандартите потребители са поощрявани редовно да пре­хвърлят архивната информация от стари на нов тип дискове. Няма елемент на принуда, тъй като реално технологията е една и съща – апарат с лазер, който чете или пише върху оптичен диск. Разликата е само в подробностите, за което свидетелства и това, че плейърите за модерния стандарт Blu-ray са съвместими с информационните носители от тип DVD и CD.

Двама са много

До неотдавна беше спорно дали новият стандарт ще е Blu-ray или HD-DVD. Сега можем да твърдим, че победителят в маркетинговата война е „синият лъч”. Вярва се, че успехът му се дължи преди всичко на дебюта в игровата конзола PlayStation 3, която пък е разработена главно за подрастващото поколение. Това е от съществено значение предвид написаното дотук, че отговорността и моралното задължение за запазване на цялото културно наследство е в ръцете на младите.

Теоретичният живот на оптичните дискове не се оправда. Беше рекламиран за един век, но рядко трае повече от 25–30 години. Записаните в домашни условия са още по-нетрайни.

Два стандарта, съществуващи по едно и също време, са нежелателни. Дори теоретично е малко вероятно старите архиви да бъдат „обновени” както на Blu-ray дискове, така и на HD-DVD. По-скоро ще се получи разпиляване на информацията в два несъвместими стандарта, като отмирането на единия от тях, без да има продължител, ще доведе до съответния дефицит или загуби на културни продукти от областта на фотографията, киното, музиката или др. По тази причина в някои страни дори се предлага услугата за безплатно прехвърляне на материали от HD-DVD към Blu-ray. Разбира се, това не е самарянско дело, а умел ход за окончателното налагане на новия стандарт. Големите компании са принудени да направят тази инвестиция и защото неписаният закон е, че може да има само един стандарт. Иначе просто не би бил това – стандарт.

На страница трета: животът на други носители

Животът на други носители на цифрова информация

Акцентирахме върху оптичните дискове, защото те са универсалният стандарт за съхранение на информация, макар и с отслабващо влияние. Доскоро алтернативите на този стандарт се считаха за „нишови”. Времената се менят, а с тях и реалностите.

Твърдите дискове

До неотдавна те бяха информационен носител, традиционно свързван само с компютрите. Това вече не е така, като и тяхното по-широко приложение беше въведено чрез игрова конзола. Днес можем да намерим харддискове в системите за домашно кино, в частност DVR устройствата, и при някои видеокамери.

Средната продължителност на живота им се влияе от много фактори. Твърдите дискове, за разлика от оптичните, включват в себе си множество елементи, свързани в сложни механични връзки. С условности можем да кажем, че трайността им е дадената от производителите като срок за гаранционно обслужване. Разбира се, механични повреди могат да се случат преждевременно, докато предпазването от сътресения, вибрации и твърде висока температура значително удължава живота им.

Поне част от информацията на тях може да бъде възстановена след повреда. Редки са случаите, когато дефектите са толкова големи, че специалист да не може да спаси нищо. Външните твърди дискове вече имат капацитета на 40 диска за стандарта Blu-ray, тоест около 400 DVD-та или над 2500 CD-та. Друго тяхно предимство е, че се амортизират по-бавно, особено ако ги включвате само когато искате да добавите или извадите нещо от архивите си.

Флашките

Потребителите свикнаха да ползват т.нар. USB Flash Drives, известни у нас като флашчета или флашки, което е очаквано предвид компактните им размери и разнообразните външни форми. Самият носител е защитен от надраскване или удари чрез пластмасово покритие. На пазара се намират и такива с още по-сигурната гумирана обвивка.

Теоретично срокът на годност за флашките е двайсетина години при стайна температура. Тези данни обаче са заблуждаващи, защото реалният живот на този носител не се измерва във време, а в брой на циклите за записване. Всеки записан или изтрит файл е един цикъл. Четенето на файловете не се брои. Производителите „гарантират” един милион цикъла, но обикновено флашките пре­стават да работят много преди 100-хилядния цикъл, като дори още по-рано се амортизира конекторът за USB порта.

Вграденият информационен носител в някои портативни музикални плейъри е аналогичен или идентичен на флашките и картите памет. Потребителите, които често записват и изтриват песни или ползват апарата като диктофон, няма защо да се притесняват. Обикновено първо свършва животът на батерията, който, наред с много други фактори, се определя от броя на циклите презареждания. Ако и батерията е вградена, по-вероятно ще се наложи да си купите ново устройство заради края на енергийния, а не на информационния носител.

Memory Cards

Картите памет се ползват масово за мобилни телефони, дигитални фотоапарати и игрови конзоли. Подобно на USB флашките, животът им се измерва в цикли. Разликата е, че производителите им са честни и гарантират не повече 10 хиляди записа и изтривания на файлове.

 Равносметка и перспективи - на страница четвърта

Равносметка и перспективи

Даже днес, хиляди години след каменната епоха, почти или изобщо нямаме ясна представа колко мимолетни са достиженията на нашата култура. А също и че шеметният прогрес на технологията сам по себе си по никакъв начин не осигурява обезсмъртяване на достижения­та ни в науката и изкуството. Важи и за способите за запечатване на спомени – видео, статични изображения, звукови записи...

Всъщност историците, статистиците и есхатолозите са единодушни, че съвременните информационни носители, колкото и да са удобни и усъвършенствани, са много по-нетрайни от ползваните в античността. И старите, и новите носители са уязвими от пожари, наводнения, умишлено или неволно увреждане. Най-крайните мнения са на есхатолозите – специалистите по възможните сценарии, чрез които прогресът може да секне и човечеството да се върне внезапно на стартовата линия. Достатъчно е да посочим един от аргументите им. Дигиталните и магнитните технологии са изцяло зависими от електричеството, като то не е даденост, а може да изчезне за неопределено време при един природен или социален катаклизъм с глобални мащаби.

Живот на различни носители на информация

За щастие решенията за предот­вратяване на апокалиптичните сценарии са налице и достъпни за всеки човек. Нематериал­ните файлове може да са зависими от електричеството, но те могат да бъдат превърнати в материални и самостоятелни продукти – например чрез отпечатване на дигиталните снимки и документи. Друго решение, което е допълнително подсигуряване извън създаването на копия, е споделянето на личните колекции със съмишленици – например в интернет. Така винаги можем да разчитаме, че и в най-мрачния битов сюжет „някъде там” нашата безценна информация е копирана на чужди оптични и твърди дискове, от които да си я възстановим.

Увековечаването на информация на дигитални носители принципно е невъзможно даже ако дисковете имаха трайност повече от 100 години. Повечето цифрови данни се записват във файлове, като потребителят може да спести много главоболия – и на себе си, и на потомците си, – ако предпочита формати, които са популярни и е по-вероятно бъдат поддържани от следващите технологии и стандарти. И обратно, записът на музика, снимки или видео в много качествени, но екзотични формати е предпоставка бъдещите поколения да не могат да ги отворят. Не от нежелание, а просто от липса на техническа възможност. Даже само от тази гледна точка „увековечаването” е нещо, което зависи от умението на всеки потребител да мисли в перспектива.

Независимо какви старания полагаме за опазването на културните постижения, материалистите отчитат елемент на случайности и късмет, а вярващите – Божи промисъл. Както някога монасите не са преписвали всички стари ръкописи и затова до нас е достигнала под 10% от древната книжнина, така е наивно да мислим дори хипотетично, че съвременните потребители ще адаптират цялото културно наследство към модерните технологии. Едно от качествата на всяка култура е умението или неумението да се пресява нужното от ненужното. Когато правим грешни преценки или просто се предоверяваме на рекламите за живота на носителите, в даден момент извличаме поука. Най-голямата утеха е, че няма нещо загубено, което при нужда да не бъде преоткрито.