The Division: атмосферата не прави играта (ревю)

„Когато бяхме активирани, разбрахме, че ситуацията е зле. По-лоша, отколкото всички си представяха. Ние сме елитна група от агенти под прикритие с големи способности. Викат ни само когато всичко друго се провали. Нямаме правила… Нямаме ограничения… Нашата работа е да защитаваме това, което е останало.“

Винаги съм искала да отида в Ню Йорк. В бетонната джунгла, където мечтите се сбъдват, както се казваше в онази песен на Алиша Кийс. Като част от Дивизията сега имам този шанс. Но Градът, който никога не спи, вече е различен. Тук мечтите идват, за да умрат. Както и всичко останало…

Мисията ми започва в Бруклин. Изпълненият някога с живот квартал е зловещо тих и празен. Като в някоя приказка на Братя Грим врана прелетява покрай главата ми с грозен грак. Не бях направила и две крачки, когато в далечината, някъде под моста, извисяващ се като паметник на отминалото време, излая куче. След него се чу вой на аларма, стрелба и отново настана тишина.

Ню Йорк е зашеметяващо красив в трагедията си. Вниманието към детайла се вижда навсякъде

Огледах кулите от торби с отпадъци около мен и събрах смелост да мина в следващата пряка. Заля ме вълна от отчаяние. Последствията от случилото се през онзи Черен петък са изписани по всяка сграда. Най-шумния град в света, потънал днес в мълчание заради заразените банкноти, разпространени преди празниците. Епидемията от дребна шарка. Анархията. Сриването на обществото, такова, каквото го познаваме.

Тежката тишина бива раздирана от разгневените гласове на двама оцелели, биещи се посредата на улицата. Рекламни флайъри хвърчат из въздуха и се блъскат в тях. Единият победи и остави другия свит на асфалта. Може би хлипаше. Не можех да го чуя заради звуците на стрелба, които наближават. Оказвам се по средата на битка между две враждуващи групировки.

Ню Йорк наистина е джунгла. А хората са животните в нея.

Заваля сняг. Благодарение на него спрях да виждам строшените витрини на магазините и онези зловещи предупреждения по стените на сградите. Понякога благославях мъглата, въпреки че ми беше трудно да видя опонентите си в нея. Опитвах се да вцепеня съзнанието си, да се съсредоточа само върху задачите си. Но не можех. Ние сме агенти на Дивизията, но домът на много от нас е тук, в този град. Град, който никога не спи, защото е разкъсван от болката на собствените си жители забравили всякаква човещина.

Усещам как все по-силно държа М4-та си. Странно как парче метал може да се превърне в най-голямата ти надежда да оцелееш. Всички агенти губят тази надежда лека-полека. Ние сме втората вълна, първата изчезнаха. Мъртви? Или просто изгубени? Какъв е нашият шанс да си върнем Манхатън, след като разполагаме с в пъти по-малко ресурси от тях? Как да се надяваме на нещо повече, когато дори не можем да повярваме, когато нещо в плановете ни успее? Но трябва да опитаме.

„Това са моите хора. Това е моят град. И си го взимаме обратно!“

Хеликоптер ни води към Манхатън. Спирката ни е базата на CERA (Catastrophic Emergency Response Agency) в Челси. Започнахме да се снишаваме между сградите и сърцето ми се сви заради огромния плакат „Моля, помогнете!“, разгърнат върху терасите на жилищен блок.

Положението в Манхатън не е по-различно от това в Бруклин. Като изключим изоставените полицейски и цивилни автомобили, линейки и камиони на CERA, разбира се. И уличните кучета, катерещи се по тях с надежда да открият храна или подслон. Онези в Бруклин бягаха от мен, тези ръмжат настървено и пазят територията си.

С всяка изминала мисия става все по-трудно да се движиш сам из града, завладян от улични банди. Добрата екипировка не те спасява, ако направиш тактически гаф. Оръжието ти няма никакво значение, ако не го чувстваш удобно. Научих това по трудния начин, след като смених вярната си M4-а с доста по-лекото за управление (но и с по-голям откат) АК-47. Всяко оръжие е различно и няма как да проверим дали пасва на стила ни, без да го изпробваме в реална битка. Заради това и започнах да обединявам сили с други агенти на Дивизията по време на мащабните операции, което позволи организирането на по-комплексни бойни стратегии и показа нуждата от изграждане на добра кооперативна тактика, за да оцелееш в града. Координирайки се помежду си чрез гласова комуникация, започнахме да си връщаме Ню Йорк парче по парче. А с всяко парче, с всяка извървяна улица и претършувана сграда намирахме спомени, разгръщащи пред нас истината за това, което се е случило. Телефонни записи, касети, видео, снимки и призрачни ECHO-та. Дори доклади, взети от намерените тела на падналите ни агенти.

Съюзяването с други играчи показва най-добре дълбочината на тактическия характер на бойната система. А и винаги е по-забавно да гледаш експлозии с приятели

Град на спомени

Няма да крия колко е потресаващо да чуеш запис от нормалния живот на хората, преди епидемията да започне. И после сбогуванията им с любимите хора. Зов за помощ към полицията, която е напълно безсилна. Обикновени хора, организиращи нападения срещу съседите си, за да могат да оцелеят. Всичко това, показващо как една цивилизация умира.

Пенсилвания Плаза е може би най-депресиращото място в Ню Йорк в The Division

Спомените за нея още са живи. В графитите по сградите. В рекламите по автобусните спирки. В коледната украса, поставена на Пенсилвания Плаза, напомняща за едни по-щастливи дни. В малкото цивилни, принудително затворени в този умиращ град. Дадох сода на един от тях и той ми даде яке. Друг ми подари шал, след като му дарих последното си енергийно барче.

Чудя се как точно те не са успели да се измъкнат от града, преди да бъде напълно блокиран. Навсякъде се виждат следите колко бързо са се опитали да напуснат всички. Кой ли е домът на тези, обречени да кръстосват сами жестоките улици на Манхатън сега? Дали онова усмихнато семейство от апартамента със снимките и лавиците с книги, който открих, е успяло да се спаси. Или това детенце и майка му лежат в чували някъде в Сентрал Парк или метрото, превърнати сега в масови гробници?

Операционната база е най-важният елемент при персонализацията на героя ви. С ъпгрейдването на трите й крила - Медицинско, Технологично и Охранително - отключвате същинските способности, които може да използвате. За да го направите, се пригответе психически за еднообразни мисии, от които взимате нужните ресурси. Качването на нивата има значение само за достигането до нови зони в града

Добирам се до Операционната база на Дивизията, разположена в пощата срещу Медисън Скуеър Гардън, след продължителна битка с една от организираните престъпни групи в Ню Йорк. От тук функционира цялата ни организация. Трите крила на съоръжението – Медицинско, Технологично и Охранително – са в руини. За да променим това, се заемаме със специални мисии, позволяващи постепенното им ъпгрейдване. С всяко подобрение получаваме достъп до по-добри способности, таланти, защити в заразените зони. Можем да бъдем пластични в изпълнението на мисиите си, използвайки таланти, подходящи за определена ситуация, и после да ги сменим с други. Имаме дори възможността да виждаме пропуснатите от нас следи (телефонни записи, ECHO-та, журнали и т.н.) в зоните, които вече сме си върнали. Така например открих страници от книга, наречена Survival Guide, в които обикновено момиче е водило бележки, описвайки развитието на ситуацията, нарастването на паниката, появата на отчаянието и скръбта й по загиналия й вече съпруг. Въпреки тъгата в написаните от нейната ръка бележки се вижда и частица надежда. Най-вече в хумора й, когато нарича разпространената зараза The Dollar Bug.

Нещата не изглеждат толкова забавни, когато застанеш пред портала към The Dark Zone, където е започнало всичко. Разположена в центъра на Манхатън, в Зоната няма правила. Тук Хаосът е цар, а опасностите не просто дебнат зад всеки ъгъл, те могат да са в собствения ти екип. Не мога да не изпитам прилив на адреналин при първото ми влизане в заразената зона. Тук е най-добрата екипировка, която трябва да се изкара с хеликоптер от Зоната, за да бъде обеззаразена, преди да можем да я използваме.

Вълнението ми при влизането в The Dark Zone се изпари доста бързо, след като открих, че няма никакъв смисъл да бъдеш ренегат и PvP-то е на практика несъществуващо. Кооперативната игра губи своя чар след постоянно правене на едно и също нещо

Най-силните оцеляват често за сметка на собствените си другари

Веднага открих трима други агенти на Дивизията, с които обединих сили. Двама бяха изключително мълчаливи, с третия си бъбрехме весело, докато чистехме улиците на Централен Манхатън от врагове. Бързо напълнихме яркожълтите раници с полезна екипировка и извикахме хеликоптера да ги прибере. Веднага към мястото на срещата се втурнаха и други неутрални агенти. Започнаха най-дългите 90 секунди от живота ни. Първи пристигнаха нормални агенти, които видяха, че сме четирима и капацитетът на хеликоптера няма да бъде достатъчен, за да приберем и тяхната плячка. После обаче четири точки на картата ми, отбелязващи агенти ренегати, започнаха да се приближават. Това беше първата ми битка на агенти срещу агенти. Дори не знам как оцеляхме. Хеликоптерът отлетя и продължихме напред.

Когато си в екип, често пазиш медицинските китове за тежки ситуации. С хибридния ми билд между медик и DPS, позволен от множеството ъпгрейди, които направих на Медицинското и Технологическото крило в Операционната база, прецених, че можем да издържим без лечение поне още няколко пресечки. Не знаех обаче, че най-големите ми врагове са в собствения ми екип. За частичка от секундата двамата мълчаливци напуснаха екипа, лепнаха Sticky Bomb за третия от групата и я активираха. Убивайки ни и двамата.

В Dark Zone няма правила. Няма приятели. Няма дълги съюзи. Агентите на Дивизията идват тук, за да измъкнат добра екипировка, но често не си тръгват. Да, виждаш ренегатите, виждаш и наградата, която е сложена за главата им. Можеш да ги избягваш или да ги изловиш. Но какво правиш за ренегатите в собствения ти екип? Нямаш никакви индикации колко пъти агент е убивал друг агент. Всички изглеждат еднакво. Независимо дали са агенти ниво 30 или ниво 5. Не можеш да ги различиш дори от членовете на уличните банди. Толкова безлично обикновени сме.

И все пак влизаш отново в заразената зона. Извършваш поредната мисия, идентична с някоя от предходните, които вече си завършил. Ъпгрейдваш Операционната си база, без да виждаш някаква голяма промяна в силата си. С качването на нивата опит ти се позволява да изследваш следващи зони от Ню Йорк. Пак пълни с едни и същи мисии. И отново отиваш в The Dark Zone за разнообразие и виждаш, че и там всичко е еднакво. Няма смисъл дори в това да си ренегат. Наказанието е по-голямо от наградата, която можеш да измъкнеш.

Никога не съм намирала спейс бутона за толкова привлекателен

Винаги съм искала да отида в Ню Йорк. Онзи Ню Йорк, в който мечтите се сбъдват. Не този, затворения в омагьосан кръг. След 20-ата мисия започнах да се питам – има ли смисъл да продължавам само за да видя още една частичка от тази странно красива в смъртта си бетонна джунгла? Или е време да оставя автомата и да оставя Ню Йорк да се самоунищожи?