Изминаха 15 години, откакто Sony пусна първия филм на име Spider-Man. И Питър Паркър не е спрял да вълнува сърцата на феновете си оттогава в общо шест филма и с трима различни актьори в главната роля. При последното му завръщане в Spider-Man: Homecoming в кожата на Питър влезе Том Холанд, а лентата даде рязко назад във времето, за да ни отведе в тийнейджърските годините на супергероя. Очаквано веднага след пускането си, филмът стана вторият по приходи от поредицата с 151 милиона долара само за първия уикенд. Но на какво се дължи успешното завръщане на франчайза и кое беше необикновеното тук? Може би това, че видяхме един различен Спайдърмен - онзи, който се мярна в края на „Капитан Америка: Гражданска война“ и веднага даде заявка за нещо наистина свежо. Оказа се обаче, че от началото до края свежестта си присъстваше не само в главния, а и във второстепенните герои, в зрелищните, но не прекалено натрапчиви сцени и в разнообразието на диалозите и сюжета.

Героят отвсякъде

Един от най-приятните елементи във филма със сигурност е показването на ежедневния живот на героя – това заема челно място в сюжета и е толкова уравновесено, колкото и суперсилите му и стремежът да стане част от Отмъстителите. Питър е на 15 години (добре, че 21-годишният Том Холанд има доста младежки вид и още по-младежки звучащ глас) и след като Тони Старк се възползва от уменията му, за да победи в битката срещу Капитан Америка, гори от нетърпение да се изяви. Жаждата да се докаже е ключов фактор във всичко, което се случва във филма – натрапчиво и очеизбодно, това чувство заема цялата същност на Питър.

Това е доста обяснимо за момче, което е расло без мъжка фигура в живота си

Признавам, че е динамиката между двамата е доста сладка и интересна, а самият Железен човек, макар че присъствието му в лентата е едва около 20% от нея, има значителен принос за това и носи силен комедиен аспект в сюжета. Разглеждането на Питър от всички страни: супергерой в проект, тийнейджър в търсене на себе си, съученик, гений и хлапе със завъртяна от любов глава – е едно от най-добрите решения, взимани от Marvel.

Така получаваме микс от приключения, сред вихрушката на които е герой, с когото всеки може да се отъждестви: леко объркан и опитващ се да докаже, че е достатъчно силен, за да бъде приет за член на Отмъстителите. Поемането на най-различни мисии, които изглеждат скучни и дребни отстрани (свързани с проблеми на хората в квартала), в началото е просто начин за Питър да се докаже. До края виждаме промяна, която кара тези негови „занимания“ да изглеждат като кауза, която той поема на драго сърце и без задни помисли. A наративът се движи с перфектна стъпка, която не пропуска покрай екшън сцените да отдели време и за кадри с целенасочено комедиен ефект.

Фокус върху детайла

На фона на другите филми на Marvel този би могъл да се приеме изцяло като странична история (или side-story) – какво се случва с набързо представения в „Гражданска война“ Питър Паркър след завръщането му в Куинс. И да, това работи. Филмът стои здраво на мястото си и дори изпъква. Това се дължи може би най-вече на факта, че протагонистът е хлапе, което в междучасието се занимава с криминални прояви на съмнителни личности. Това, че живее в Куинс и му е доста скучно, поради което пълни гласовата поща на назначения да се грижи за него Хепи с десетки съобщения, се превръща в двигател за цялото действие на филма.

Дилемата e: дали да преследва крадци, или да иде да строи “Лего" с приятел?

Има обаче доста голям чар в това, че „малкият“ герой се оказва важен за целия наратив. От тази гледна точка е много добре, че тук, за разлика от други филми на Marvel, този път светът не е застрашен от унищожение.

Би изглеждало отчайващо преувеличено, ако 15-годишният Спайдърмен се беше заел с това самостоятелно, като център на филма. С по-ниски като приоритет проблеми в случая обаче – злодей, който използва останките от извънземни материали след битката на Отмъстителите, за да прави оръжия и да ги продава на престъпници – всичко е напълно достоверно. Още повече, че Питър се издънва неведнъж и това неизменно кара зрителя да започне силно да му симпатизира. Така де – кой не се е дънил поне веднъж и напълно неволно?

Злодеят, който просто е... свежарка

Майкъл Кийтън в ролята на Ейдриън Тумс или Лешояда е злодеят в лентата, който, както вече споменах, е от по-нисък ранг. Той например изобщо няма като мотив да унищожава света или да получава абсолютна власт над хората (казах ви – разнообразие!), а има съвсем лични и, странно, човешки причини да започне да се занимава със злодействане. Лешоядът като такъв се появява де факто заради въпросната битка на Отмъстителите с извънземните и индиректно се активира благодарение на компанията на Тони Старк.

Мотивите му да продава „извънземни“ оръжия обаче са свързани с желанието му да се грижи за семейството си и макар че това го прави не по-малко зъл и кръвожаден – особено когато един нахален тийнейджър започне да му проваля сделките и схемите, – по някакъв начин кара зрителя да го харесва. Има и нещо много неочаквано, което се случва в отношенията на двамата, което няма да разкрия тук, но което определено предизвика сериозен обрат във филма.

Играта на Кийтън е толкова добра, че вдига летвата за другите Marvel злодеи.

Още повече, че също като Питър Паркър, Ейдриан Тумс също преминава през неволно личностно израстване до края на лентата. Вече имаше намеци, че отново ще го видим в ролята на Лешояда в следващи филми, и това може само да ни радва.

Истинска приятелска подкрепа

Но дори да оставим настрани Кийтън и Холанд като главни протагонисти и Робърт Дауни-джуниър с Джон Фавро (Хепи) като силни второстепенни образи – във филма изявата на групата млади актьори, които играят приятелите и съучениците на Питър Паркър, беше едно от най-добрите неща в него. Джейкъб Баталон в ролята на Нед Лийдс осигури някои от най-силните откъм комедия моменти – най-добрият приятел, който ще ти плесне един зад врата, когато се дъниш, но и ще те подкрепи на 200% дори тогава, е нещо, което Баталон предава перфектно. Присъствието му непрекъснато ни напомня и че супергероят, около който се центрира действието, е просто един тийнейджър с големи амбиции.

Нед е образ, който нямаме търпение да видим отново на екрана, заедно с Мишел Джоунс (в ролята Зендая), чиито саркастични коментари и забавни реплики и действия са наистина точно на място. Да не забравяме и „намигването“ към Мери Джейн (Mary Jane) от оригиналния Spiderman с финалната реплика на Мишел “Приятелите ме наричат MJ”. Не се вълнувайте – продуцентите вече уточниха, че Мишел не е истинската Мери Джейн и няма да има „обрат“ в тази насока, а е било просто отдаване на чест на героинята и по някакъв начин загатване за по-силната връзка, която Питър и Мишел биха могли да имат нататък. И накрая не мога да не спомена и леля Мей, наричана в лентата просто Мей.

Актрисата Мариса Томей, макар и като една значително по-млада Мей, отколкото сме свикнали да я виждаме, стои доста стабилно в ролята на майчинската фигура за Питър. Мей е и тази, която „закрива“ филма с финалната сцена с буквално едносекундно мярване в кадър, което обаче оставя салона да се тресе от смях, докато текат финалните надписи.

Кой си ти под костюма на супергерой?

Едновременно с всички комедийни аспекти в Spider-Man: Homecoming вървят доста интересни и сериозни теми, свързани с промяната и израстването, осъзнаването кой си в света и къде е твоето място, ако не си нужен на никого. Питър, който през по-голямата част от филма идентифицира себе си само с ролята на Спайдърмен, с нелеки уроци по пътя стига до това, че всъщност е важно първо да бъде Питър Паркър. Как и защо това му става ясно – подробностите ще оставя да откриете сами. Филмът обаче остава в съзнанието като едно от най-добрите попадения на Marvel през последните пет години и със сигурност надвиши очакванията за един обмислян дълго време рестарт на историята на момчето, което за пореден път разбра, че „Голямата сила носи и голяма отговорност“.